О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1263
София, 06.10. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 269 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни по спора срещу въззивно решение № 790/27.10.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 445/2010 г.
С въззивното решение П. на Р. България е осъдена да заплати на И. С. А., С. З. Г. и К. Е. П. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени им неимуществени вреди в размер по 15 000 лв. на всеки, както и обезщетение в размер на законната лихва, считано от 30.07.20078 г. до окончателното изплащане на главницата.
Субективно съединените искове са отхвърлени за разликата над 15 000 лв. до 100 000 лв.
Ищците по делото И. С. А., С. З. Г. и К. Е. П. обжалват въззивното решение в частта, с която исковете им са отхвърлени до пълния предявен размер. Излагат оплаквания за неправилност, които следва да се квалифицират като такива за необоснованост и противоречие с материалния закон.
П. на Р. България е подала касационна жалба срещу въззивния съдебен акт в частта, с която исковете са уважени, като в същото време, счита, че те са основателни до размера на „действителните неимущетвени вреди”, на които, обаче не е дадена парична оценка.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
И. С. А., С. З. Г. и К. Е. П. са предявили против П. на Р. България искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение от по 100 000 лв. всеки – претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение.
Софийският градски съд е уважил исковете и на тримата ищци до размера на 20 000 лв., ведно с лихвата от 30.07.2007 г.
Въззивният Софийски апелативен съд е изменил първостепенния съдебен акт, като е намалил размера на присъденото обезщетение – на 15 000 лв. за всеки ищец.
Приел за установено, че ищците били обвинени през 2000 г. в извършване на престъпление по чл. 304 НК. С присъда на Софийски военен съд от 30.10.2006 г. са признати за невиновни. Въззивният Военно апелативен съд е изменил присъдата, като оправдал И. А. поради липса на извършено престъпление, а С. З. Г. и К. Е. П. поради това, че деянията не съставляват престъпление, на осн. чл. 78, ал. 1 ЗМВР.
Съдът, за да определи размера на обезщетението е отчел продължителността на наказателното преследване – близо 8 години, медийната разгласа, отражението на процеса и създаденото обществено мнение върху семейството, близките и професионалната им кариера.
Съдът, също така отчел, че няма доказателства за приложени спрямо пострадалите мерки на процесуална принуда.
По касационната жалба на ищците И. С. А., С. З. Г. и К. Е. П.:
Изложението им по същество съдържа само оплакване за неправилност – нарушени са принципите за съразмерност и справедливост по чл. 52 ЗЗД, като във връзка с това не са формирали процесуалноправен или материално правен въпрос – рефлектирал върху неточното приложение на закона. Поддържа се още и противоречие с приложените от касаторите решения, но исковете на касаторите са уважени за 15 000 лв., докато в приложените решения присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е много под този, който е определен на самите тях – в Р-1323-2007-І ГО ВКС е 2000 лв., в Р-93-2003-Бургаски АС е 5000 лв. Освен това, казусите не са и идентични, а както е разяснено и в ПП №4-1968-ВС РБ, съдът прави оценка на конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, които са специфични за всеки отделен случай. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело страните в различна степен се справят с доказателствените си задачи.
Касаторите са се позовали още и на съдебни решения, които не са приложени като доказателства към касационната им жалба и по този начин, не само, че няма въпрос, който съдът да прецени дали е от значение за конкретния резултат по обжалваното решение, но не са представени и доказателства за допълнителните основания по хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК /виж ТР 1-2010-ОСГТК/. Освен това, касаторите цитират решения на наказателни състави на Върховния касационен съд, които не разглеждат искове по ЗОДОВ, а също и ТР 5-2006-ОСГТК ВС РБ, което е по някои въпроси, свързани с погасителната давност и нямат никакво отношение към постановеното от съда, нито към оплакванията в касационната жалба.
По касационната жалба на П. на Р. България.
Поставен е въпроса дали съдът е длъжен да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства релевантни за размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
Той не се нуждае от тълкуване, по него има многобройна и установена практика, като не са налице и основания за промяната й.
Апелативният съд в обжалваното решение се е съобразил с нея, като е обсъдил всички наведени от страните доводи, както и обстоятелствата, относими към казуса и въз основа на всички тях е формирал извод за крайното решение.
Не може да се обоснове допускане на касационното обжалване и поради противоречие с приложените от касатора решения на ВКС. В тях също са изследвани онези факти и обстоятелства, които са били от значение по всяко конкретно дело.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос какви са критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените три съдебни решения на състави на Върховния касационен съд.
По тях съставите са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Р-23-ІІ ГО ВКС и Р от 19.02.2009 г. по гр.д. № 771-2008-СГС І-ви състав са постановени и по аналогични казуси, като там присъдения от съдилищата размер на обезщетенията за неимуществени вреди е именно в размер на 15 000 лв., колкото е постановено в обжалваното решение. По Р-23-ІІ ГО ВКС спрямо пострадалия също не е взета мярка „задържане под стража”, а и както съдът изясни по-горе, възможно е сходни обстоятелства да причинят различни негативни изживявания и в различен интензитет и това е строго индивидуално, като зависи още и от съпътстващите специфични за всеки казус факти.
В Р- 20-2010-2008-ІV ГО ВКС е разгледан принципният въпрос за понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и задължителните указания по тълкуването на нормата, дадени в ППВС 4-1968 г. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 13 000 лв. /близко до постановеното в обжалваното решение/, като в същото време няма доказателства за конкретните обстоятелства по приложеното дело, дали и доколко самият казус е аналогичен на този по настоящото дело.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 790/27.10.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 445/2010 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: