О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 1269
гр. София, 09.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 4052 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. М. А. срещу решение от 07.03.2014 г. по гр. дело № 14005/2013 г. на Софийски градски съд, АО – ІІІ Г състав.
Ответникът П. не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски градски съд се е произнесъл по иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция до изм. ДВ, бр. 98/2012 г., понастоящем чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ/, предявен от А. М. А. против П. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК за това, че на 19.03.2005 г. в [населено място], кв. М., [улица]до спирката на автобусна линия 280 по непредпазливост е причинил смъртта на Г. К. П., вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда, изразяваща се в травма на главата, довела до мозъчни кръвоизливи, по което ищецът е признат за невинен и оправдан с присъда № 50 от 07.06.2006 г. по н.о.х. дело № 5461/2005 г. на Софийски градски съд, потвърдена с решение № 740 от 15.12.2006 г. по в.н.о.х. д. № 1323/2006 г. на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 2 състав, оставено в сила с решение № 476 от 16.05.2007 г. по наказателно дело № 116/2007 г. на Върховен касационен съд, първо наказателно отделение. Предмет на касационната жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата между 2000 лв. и 25000 лв. За да уважи иска до размер на сумата 2000 лв. въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /в посочената по – горе редакция/ предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление от общ характер, подробно посочено по – горе във връзка, с което е била взета мярка за неотклонение – „задържане под стража” за срок от 72 часа. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им в размер на сумата 2000 лв., а именно: продължителността на периода, през който срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление от общ характер – около 2 години; тежестта на престъплението, в което ищецът е бил обвинен и за което впоследствие е бил оправдан – тежко престъпление по смисъла на закона; негативното отражение на воденото срещу същия наказателно производство – не можел да спи, притеснявал се за реакцията на хората, за дъщеря си, която към онзи момент била на около 10 години и започнала да страни от децата. Въззивният съд е приел, че тези вреди са доказани, но е констатирал, че твърденията за нервни страдания, засягащи психологическия статус на ищеца не са доказани, тъй като са необходими специални знания за установяването им, не е била изслушана съдебно – медицинска експертиза, която освен наличие на вреди, би установила и връзката с незаконното обвинение. За това решаващият състав е приел, че справедливият размер на обезщетението, съизмерим с претърпените от А. неимуществени вреди възлиза на сумата 2000 лв., а в останалата част – между 2000 лв. и 25000 лв. е намерил претенцията за недоказана.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос:
„1.Трябва ли да се изхожда единствено от формалните външни доказателства за причинени нервни страдания, които според въззивния съд се установяват със специални знания, или съдът следва да се съобрази с нормалната за такива случаи презумпция, че повдигнатото обвинение накърнява нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността, поради което следва да бъдат обезщетение и те ?”
По цитирания въпрос касаторът не е обосновал общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсата на общо основание произтича от извеждане на въпроса не от разрешенията на въззивния съд, а от част от мотиви на касационното решение по гр. дело № 1030/2012 г., формирани по въпрос, който не е третиран в обжалваното пред настоящата инстанция решение /дали съдът може да разгледа иска, като го квалифицира по различен начин от ищеца и какви неимуществени права, блага или правнозащитими интереси подлежат на обезщетяване по чл. 2 ЗОДОВ/. По втората част от въпроса, на който е отговорил ВКС – как и с какви доказателствени средства се доказват неимуществените вреди от повдигане на незаконно обвинение по чл. 2 ЗОДОВ, Софийски градски съд не е изложил изводи в противоречие с правните разрешения, отразени в цитираната практика, решение по гр. дело № 1030/2012 г. на ВКС, ІV г.о., в което е обосновано, че когато се твърди конкретно увреждане на здравето и е необходимо да се използват специални знания се допуска съответна съдебна експертиза. Това е и правното разрешение, аргументирано в обжалваното второинстанционно решение. Другото касационно решение, посочено в приложението – по гр. дело № 85/2012 г. на ВКС, ІV г.о. съдържа отговор на въпрос, неотносим към въпросите, разгледани от въззивния съд с разрешаването, на които е свързан изхода на спора. Този въпрос, разгледан от ВКС е „допустимо ли е съдът да присъжда обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, когато те не са заявени с исковата молба”. В настоящия случай разгледания от въззивния съд въпрос е друг, а именно за това, основателна ли е претенцията за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, нервни страдания, засягащи психологическия статус на ищеца, когато страната не е ангажирала съдебна експертиза, а за тяхното установяване са необходими специални знания. Д. на страната, че нервните страдания били изключени от кръга на неимуществените вреди е правно несъстоятелен, тъй като не отчита разликата между разглеждане на претенцията и нейното доказване. Процесуално задължение на съда е да разгледа заявената претенция, но уважаването й зависи от доказването на поддържаните от ищеца твърдения. По останалите въпроси в цитираното касационно решение /съдебния акт по гр. дело № 85/2012 г. на ВКС, ІV г.о./ – трябва ли съдът да изложи мотиви относно причинноследствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД, как следва да се прилага принципа за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, прието в него. Липсата на отклонение на въззивния съд от съдебната практика обуславя липсата на основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Необосноваването на общо и допълнително основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част по поставения въпрос.
Вторият въпрос в приложението е формулиран, както следва:
„2. Правилно ли е приложен критерият за справедливост при определяне на размера на присъденото на ищеца обезщетение по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ за претърпени от нея неимуществени вреди ?”
Този въпрос е мотивиран от касатора с оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, а от друга страна е поставен, без да се съпоставят разрешенията, приети от въззивния съд с разрешенията, съдържащи се в цитираната практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., решение по гр. дело № 638/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. Оплакванията за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК и с тях не се релевират основания по чл. 280, ал.1 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва обосновка на твърдяното според жалбоподателя противоречие между изводите на въззивния съд и тълкуването на чл. 52 ЗЗД, изведено в посочената задължителна съдебна практика. По този начин не е аргументирано допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от правните разрешения, обективирани в ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение по гр. дело № 638/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. С така въведения въпрос и развити доводи касаторът не е успял да обоснове приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 07.03.2014 г. по гр. дело № 14005/2013 г. на Софийски градски съд, АО – ІІІ Г състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: