О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 03.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6212/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. В. А. , приподписана от адв. Т.Б., срещу въззивно решение №133 от 17.06.2014г. на Окръжен съд [населено място] /КОС/, постановено по в.гр.д.№ 133/2014год. С това решение е потвърдено решение №126 от 27.01.2014г., постановено по гр.д. № 1394 по описа за 2013г. на Районен съд [населено място] /КРС/ и П. В. А. е осъден да заплати на Г. Д. Й. сумата 500лв. – разноски, направени във въззивното производство. С първоинстанционното решение КРС е признал за установено по предявения от Г. Д. Й. срещу П. В. А. установителен иск по чл.415, ал.1, във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.232, ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответникът П. В. А. дължи на Г. Д. Й. сумата в общ размер 6650,00 лв., представляваща неизпълнено парично задължение по Договор за наем, сключен на 03.09.2012г. с нотариална заверка на подписите с рег.№7691 на нотариус с рег.№251 на Нотариалната кантора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.04.2013г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, до окончателното изплащане на сумата, от която дължима месечна наемна цена за м.февруари 2013г. и март 2013г. в размер на по 500,00 лв., част от дължима месечна наемна цена за м.април 2013г. в размер на 200,00 лв. и 5450,00 лв., представляваща просрочени наеми за периода м.август 2006г. – м.август 2012г., за която обща сума е издадена Заповед №434 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 06.06.2013г. по Ч. № 660/2013г. по описа на КРС. С решението П. В. А. е осъден да заплати на Г. Д. Й. и направените по делото разноски в размер на 138,50 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и на процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправните въпроси “ за приложението на института на погасителната давност, в т.ч. на прекъсване и удължаване на давностните срокове, както и за приложението на чл.113 от ЗЗД по отношение на периодичните вземания каквото е вземането за наем”. Поддържа се, че тези въпроси съдът е разрешил в противоречие с Решение №186 от 19.06.2013г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№927/12г. и Решение № 130 от 24.03.2009г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д.№650/2008г.
Ответната страна Г. Д. Й. в представен писмен отговор чрез адв. Д. Ч. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че предявеният иск е основателен и доказан по размер. Приел е, че съгласно процесния договор за наем, наемателят П. В. А. се задължил да заплаща на наемодателя за наетия обект ежемесечен наем в размер на 500 лв., не по-късно от 15-то число на месеца, както и се задължил да плати и сумата в размер на 5450лв., представляваща неплатени 11 месечни вноски по 500 лв. наем за времето от м. август 2006г. до м. август 2012г.. Изплащането на тази сума е уговорено да стане чрез ежемесечни добавки към уговорения наем от по 500лв. Обосновал е извод, че претенцията на ищеца- наемодател за неплатен наем за времето от 01.02.2013г. до 18.04.2013г. /подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ в размер на 1 200 лв., е основателна и доказана с оглед признанието на ответника-наемател, направено с отговора на ИМ, че редовно е заплащал дължимите месечни наемни вноски до 01.02.2013г. По отношение на сумата от 5450 лв., представляваща 11 месечни вноски дължим наем от по 500 лв. за минал период – от м. август 2006г. до м. август 2012г., съдът е приел, че предмет на установяване е има ли извършено плащане от страна на длъжника на тази сума, считано от подписване на договора, или същата се дължи като неплатена; че с подписване на договора, наемателят е поел задължението да плати тази сума на посоченото основание и по този начин същият се е съгласил, че съществува такова негово задължение и с договора е уговорен начинът, по който да стане погасяването му. Посочил е също, че в случая институтът на погасителната давност, в т.ч. прекъсване или удължаване на давностните срокове, е неприложим и позоваване на изтекла давност е неоснователно. Фактически спор, че обсъжданата сума не е изплатена от ответника по делото не е налице, поради което съдът е приел, че същият дължи плащането й в размера, в който се претендира. Съдът е посочил и това, че в случая не е налице новация по смисъл на чл. 107 ЗЗД, тъй като предмет на договора за наем от 03.09.2012г. не е новиране на дълга, а уговаряне на начина на плащане на дължимата сума, представляваща неплатен наем за минал период. По изложените съображения е счел предявения иск е основателен и доказан.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно разпределението на доказателствената тежест в процеса, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая формулираните в изложението въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в решението. На първо място въпросите са поставени общотематично, а не в контекста на конкретните правни разрешения на съда, обусловили крайния изход на спора. На следващо място въззивният съд не е давал разрешение на такива въпроси със съдебния си акт и решаващата му воля не е обусловена от тях. Поради изложеното не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касационното обжалване. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наличието или не на поддържаното от касатора допълнително основание – това по т.1 на чл.280 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е доказал наличието и на последното. Основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, даден с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В случая с първото посочено от касатора Решение №186 от 19.06.2013г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№927/12г. , е дадено правно разрешение „по правните въпроси за това възможно ли възражението за изтекла погасителна давност да се направи извън исковия процес и възможно ли е отказът от изтекла погасителна давност да не е изричен и в изявлението за отказ да не бъде индивидуализирано паричното вземане чрез посочване на неговия размер”. С второто посочено решение – Решение № 130 от 24.03.2009г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д.№650/2008г., е дадено правно разрешение на въпроса „разсрочване задължението на купувача по приватизационен договор може ли да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение”. Такива правни въпроси не са разрешавани от въззивния съд с обжалваното решение. Същите не са идентични и с поставените от касатора въпроси. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №133 от 17.06.2014г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 133/2014год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: