ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 127
София, 28.01. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1532 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М като процесуален представител на Б. Л. В. от София срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд от 06.VІІ.2009г. по в.гр.д. № 370/2009г.
Ответникът по касационната жалба К. Р. П. от гр. К. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Останалите ответници по жалбата И. М. М., И. Н. Л., Г. Р. Д., И. П. К., В. Т. О. и И. А. Ш. не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Софийският окръжен съд по въззивна жалба само на ответниците е отменил решението на П. районен съд от 04.ІІІ.2009г. по гр.д. № 272/2008г. в осъдителната му част за присъдените на В. 3500лв. обезщетение за неимуществени вреди – за увреден имидж, накърнено име, чест, достойнство и престиж сред колеги, познати, приятели, семейство и обществеността в гр. К., причинени с изложени твърдения персонално срещу В. в жалба вх. № 53-0-61/17.ІІІ.2008г., депозирана чрез К. на К. до МРРБ, ОЛАФ, РП П. и РДНСК, в тежест солидарно на ответниците И, В. О. , И. К. , Г. Д. , И. Л. , К. П. и И. М. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил исковете до този размер.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че описаното в исковата молба деяние на ответниците /общински съветници/ – че депозирали жалба, в която посочили, че са установили нарушения на ищеца като ръководител на проект “Устойчиво развитие на туризма и комплексно устройване на екотурлистическия хинтерланд на К. Създаване на среднопланински парк Б. – Б. ” по договор между О, при изпълнение на проекта, като някои от тях са, че е усвоил недопустимо висока сума за командировъчни за личния си автомобил, за нощувки в къща за гости “Я”, собственост на съпругата му, и че проектната документация не е предадена по надлежния ред в Община К., с искане В. да предостави пълната проектна и проектно-сметна документации за разглеждане в ОбС, не е противоправно, нито е противоправно депозирането на жалбата с оглед правото за това, предвидено в чл.45 от КРБ. В жалбата не се казва, че усвояването на сумите е незаконосъобразно, а субективната преценка на ответниците, че това е нарушение, не налага извод, че ищецът е наклеветен, обвинен в престъпление или че е обиден публично. От жалбата не става ясно дали предаването на проектно-сметната документация е било задължение на В. , поради което в тази част тя не се отнася лично до него. Не е установено по делото и наличието на причинена на ищеца вреда, която да е в причинна връзка с противоправно деяние. Разпитаните свидетели установяват, че той не бил добре здравословно и бил притеснен и разсеян, но не установяват фактите, на които се дължи това. С оглед на това исковете с правно основание чл.45 от ЗЗД са неоснователни.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Изложени са съображения, че е неправилен изводът за недоказаност на вината на ответниците. По силата на чл.45 ал.2 от ЗЗД в тежест на ответниците било да докажат, че не съществува вина в деянията им, в мотивите липсва обосноваване на извода, че е оборена презумпцията на закона. В противоречие с основните принципи на правото са изводите, че притесненията на ищеца са неоснователни по повод разгласените от ответниците обстоятелства безспорно с цел да го унижат и да му навредят. Съдът не се запознал с материалите по делото и дори не споменал квалификациите относно В. в жалбата до СОП по повод отказа за образуване на досъдебно производство по повод жалбата на ответниците. Сочи се, че съдът неправилно преценил доказателствата по делото по отделно и в съвкупност, като е следвало да направи извод за основателност на претенциите, без задълбочено да установи фактическата обстановка добавил съждения и направил правни изводи, липсват мотиви, като е следвало да се направи преценка налице ли е нарушение на принципа на добросъвестност, което представлява злоупотреба с права, даващо право на увредената страна да търси обезщетение. Не е установена правилно фактическата обстановка, не са обсъдени обстоятелства, неправилно е приета липса на причинна връзка. В противоречие с практиката на ВКС, обективирана в пет решения на негови състави, постановени през 2008г. и 2009г., е приетото, че не е налице противоправност на действията на ответниците, изразяващо се в подаването на жалба. Реализирането на предвиденото в чл.45 от КРБ право на жалба по силата на чл.41 от КРБ не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на граждани. По делото липсват доказателства, тежестта за представянето на каквито е била на ответниците, че изнесеното в жалбата е вярно. Изводът за липса на вреда и причинна връзка е необоснован. В тази връзка се сочат две решения на ВКС. Въпросите за наличие на противоправност на действията на ответниците, за наличието на вреди и причинна връзка са от значение за точното прилагане на закона.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 /тъй като е посочена и незадължителна практика на състави на ВКС/ предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът трябва да е съществен, като решаването му по различен начин трябва да води до различен изход по спора по делото.
На първо място следва да се посочи, че в изложението касаторът не е формулирал съществените материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Релевираните от него съображения обективират личната му преценка за доказаност на предявените искове, а други /по приложението на чл.45 и чл.41 от КРБ, за липсата на доказателства и за тежестта за представянето на такива, че изнесеното в жалбата е вярно, че изводът за липсата на вреда и причинна връзка е необоснован/ представляват касационни основания по смисъла на чл.281 от ГПК, които, обаче, подлежат на проверка едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането на касационно обжалване. Касационният съд няма правомощие да извлича служебно съществените въпроси, тъй като това би било в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес и с правото на защита на противната страна.
За пълнота следва да се отбележи в тази връзка, че въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за приложението на съдържащата се в чл.45 ал.2 от ЗЗД презумпция за вина, тъй като е приел, че не е установено противоправно деяние, следователно по този въпрос не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по релевираните процесуалноправни въпроси. В изложението не е посочено кои обстоятелства и кои доказателства не са взети предвид и преценени от въззивния съд съобразно изискванията на чл.188 от ГПК /отм./, нито в противоречие с кои основни принципи на правото е направен изводът, че притесненията на ищеца по повод разгласените от ответниците обстоятелства са неоснователни. При липсата на такава конкретизация за настоящата инстанция е невъзможна преценката дали действително е налице такова произнасяне от въззивния съд в противоречие със сочената практика /две решения на състави на ВКС/ и дали то е от значение за изхода на спора. С представените пет решения на ВКС на РБ не се установява произнасяне по въпроса за липса на противоправност на действията на ответниците, изразяващи се в подаването на процесната жалба, в противоречие със съдебната практика. Така в решение № 117/04.ІІІ.2009г. по гр.д. № 101/2008Г. на ІІІ ГО съдът се е произнесъл само по касационно оплакване по приложението на чл.49 от ЗЗД, в решение № 288/07.ІV.2009г. по гр.д. № 40/08г. ІV ГО са разрешени различни от разгледаните по настоящото дело въпроси – по чл.49 и чл.52 от ЗЗД, в решение № 198/26.ІІІ.2009г. по гр.д. № 481/2008г. ІІІ ГО е прието, че изказването на народната представителка в НС е в рамките на правомощията й по чл.90 от КРБ и не осъществява елементи на деликт, в решението на ВС по гр.д. № 2785/1961г. е прието, че чл.45 ал.2 от ЗЗД презумира вината, но не и причинната връзка, която следва да се докаже от увредения, както е приел и въззивния съд, като всички посочени решения, вкл. и № 1022/28. ХІ.2008г. по гр.д. № 3980/2007г. І ГО, се основават на различни от установените по настоящото дело факти и обстоятелства.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Това основание е налице, ако липсва съдебна практика по произнесения от въззивния съд материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, или съществуващата практика следва да бъде изоставена, тъй като не е в съответствие със смисъла на закона, или приложимата правна норма е непълна или неясна и се нуждае от тълкуване. В разглеждания случай такива обстоятелства нито се твърдят, нито са налице. По приложението на чл.45 от ЗЗД има обилна и непротиворечива практика, която настоящият състав счита, че не следва да бъде променяна, а и нормата не е непълна и неясна и не се нуждае от тълкуване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.2 от ГПК на ответника по касация К. Р. П. следва да бъдат присъдени 300лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, ГД, № 458 от 06.VІІ.2009г. по гр.д. № 370/2009г.
ОСЪЖДА Б. Л. В. от София да заплати на К. Р. П. от с.гр. 300 лева разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: