Определение №127 от по търг. дело №407/407 на 1-во тър. отделение, Гражданска колегия на ВКС

      О   П   Р   Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е
 
№ 127
 
     София,  21.11.2008 год.
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на четвърти ноември  през две хиляди и осма година в състав:
              
                                             Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА  
                                                    Членове:  ДАРИЯ ПРОДАНОВА
                                                                       ТОТКА КАЛЧЕВА
 
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 407 по описа за 2008 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 11194/12.05.2008 г. – сигнатура на Пловдивски окръжен съд, депозирана от К. ”В”, гр. А. срещу въззивното решение № 508/03.04. 2008 г. по в. гр. д. № 279/2008 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено частично първоинстанционното решение № 145/28.12.2007 г. по гр. д. № 1182/2006 г. на Асеновградски районен съд, с което е прогласена нищожността, поради липса на предмет, на договор за наем на общински имот с дата 01.08.1995 г. и в осъдителната част за сумата 4 961,38 лв., съставляваща недължимо платен наем по договора, и по реда на чл. 208 ГПК е постановено друго решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявени искове, неправилно – поради нарушение на процесуалния закон /чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК, отм./, и незаконосъобразно – поради неправилно приложение на материалния закон /чл. 26 ЗЗД, чл. 63 ЗС, чл. 55 ЗЗД/.
Касаторът е обосновал допустимост на приложното поле на касационното обжалване с твърдението, че обжалваното решение противоречи на трайната практика на Върховния касационен съд /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, без да посочи подобна практика, както и, че с атакувания съдебен акт е решен важен материалноправен и процесуален въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът – О. А. не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване с оглед неговото приложно поле по следните съображения:
Според касатора, с обжалваното решение съставът на Пловдивски окръжен съд се е произнесъл по непредявени искове и в този смисъл делото е било решено в противоречие с трайно установената и азбучно известна практика на ВКС в тази насока, без да се позовава на конкретни решения. Поддържа се, че въззивният съд е обсъждал и се е произнесъл по “ искове за собственост, било поради учредено право на строеж, било поради давност/”, вместо да се произнесе по предявените искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за нищожност на договор за наем, поради липса на предмет, и чл. 55 ЗЗД за връщане обратно на платени наемни вноски, и по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва върху претендираните за връщане суми по чл. 55 ЗЗД.
Безспорно въпросът за това дали решаващият съд е разгледал и се произнесъл по предявените искове се явява съществен процесуалноправен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не може да се приеме обаче, че посоченият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Действително, когато съдът недопустимо е заменил спорния предмет с друг, незаявен от ищеца, решението би следвало да се приеме за негодно да изпълни функцията си да разреши правния спор със сила на пресъдено нещо. Съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца, с основанието и петитума на иска /р. 620/1993 г. на ВС на РБ, І г. о./и не би могъл да уважи иск на основание, неизтъкнато от ищеца /р. 53/1996 г. на ВС на РБ, ІV г. о., р. 612/1995 г. на ВС, 5 чл. състав/. Съдът е длъжен да изхожда от действително изразената воля, а не от буквалното формулиране на петитума /р. 92/1999 г. на ВКС/.
Предметът на делото е предмет на решението и на силата на пресъдено нещо, тъй като това е спорното материално субективно право. Това право ищецът е въвел в процеса чрез своите правни твърдения, съдържащи се в исковата молба, и по този начин е очертал спорното право чрез основанието и петитума на иска. Предметът на делото, заедно с вида на търсената защита, предопределя предмета на решението.
В конкретния случай, жалбоподателят в качеството си на ищец е предявил иск срещу О. А. за нищожност на договор за наем на общински терен с площ 122,62 кв. м. с дата 01.08.1995 г. и на споразуменията към него, визирайки липсата на предмет /невъзможен предмет/, както и иск за връщане на платени наемни вноски по този наемен договор, с които се е обогатила, ведно със законната лихва. Според ищеца, нищожността на договора произтичала от факта, че теренът бил изцяло застроен с постройка, която била собственост на ищеца /павилион за закуски/ още през 1988 г., постройката била изцяло законна и е владяна от кооперацията, и площта й припокривала площта на терена, поради което последният не би могъл да се ползва самостоятелно и не би могъл да бъде предмет на договор за наем.
От решение № 508/03.04.2008 г. по в. гр. д. № 279/2008 г. на Пловдивски окръжен съд, предмет на настоящото производство, е видно съобразно изписването на диспозитива на въззивния съдебния акт и предвид правомощията по чл. 208 ГПК /отм./, че съдът е отхвърлил предявените от К. ”В” искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за прогласяване на нищожност, поради липса на предмет, на сключения между кооперацията и общината на 01.08.1995 г. договор за наем и споразуменията към него, за терен с площ 122,62 кв. м., както и за осъждане на общината да върне на кооперацията платените наемни вноски в размер на 4 961,38 лв., с които неоснователно се е обогатила и за претендираната лихва, поради тяхната неоснователност.
Видно от решаващите мотиви на съда за отхвърляне на водещият иск – с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, съдът е приел, че ищецът не е установил по надлежния процесуален ред своите твърдения за придобиване на законно основание на постройката, т. е. кооперацията няма противопоставими на общината вещни права /право на строеж/ върху терена, посочен в договора за наем, поради което общината към момента на подписване на договора за наем е разполагала с правомощието да сключва облигационни сделки по повод ползавнето на терена, като го предоставя на жалбоподателя, съгласно договора и то с уговорката за вида на ползването – за производство и продажба на хляб и закуски. Отделно от това, въззивният съд се е аргументирал допълнително и с обстоятелството, че плащайки наемна цена по договора, кооперацията не би могла да се позове на текла в нейна полза придобивна давност, изхождайки и анализирайки обстоятелствата, свързани с разграничаване на държането от владението на имотите /терен и постройка/.
Или съдът се е произнесъл по предявените искове, въз основа на фактите, въведени от ищеца и вземайки предвид доводите и на ответната в процеса страна, поради което е следвало в мотивите да излага и разсъждения по повод отграниченията между вещни и облигационни права, но не защото е приел, че е сезиран с иск за собственост, а защото е дължал произнасяне по въведените релевантни за спора факти и направените доводи от насрещната страна, които са относими към предмета на делото /нищожност на договора, поради липса на предмет/. В случая не е налице нарушение на диспозитивното начало от страна на съдилищата, които са се произнесли по спора и по-конкретно от въззивната инстанция, която е дължала произнасяне по визираните по-горе обективно съединени искове, маркирани от жалбоподателя.
С оглед изложените съображения, настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на поддържаното общо основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при което единствено е възпроизведен нормативния текст, не са налице основания за допускане на касационно обжалване, предвид отсъствието на обосноваване на визираните от закона изисквания.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
 
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 508/03.04.2008г. по в. гр. д. № 279/2008 г. на Пловдивски окръжен съд.
 
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top