2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1274
гр. София, 13.11.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3847 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. Я. и М. Й. Я. срещу решение № 236/09.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2450/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № 1866/17.03.2014 г. по гр. дело № 8253/2011 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу Н. В. П., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД за обявяване за нищожен на сключения във формата на нотариален акт № .г., т. .I, рег. № ., д. № .г. на нотариус Р. Д. с рег. № 274, между страните (касаторите-ищци – продавачи и ответницата – купувач), договор за продажба на недвижим имот (подробно описан) – партерен етаж заедно с три избени помещения от двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], [улица], заедно с ? идеална част от УПИ VI-771 от кв. 20 по плана на [населено място], местност „Б.“; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата Н. В. П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса: 1) длъжен ли е съдът да формира своите правни изводи по съществото на спора, след като обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, и въз основа на тях да установи фактите и обстоятелствата по делото и приложи материалния закон; 2) длъжен ли е въззивният съд да обоснове съжденията си относно некредитирането на показанията на свидетели, които са в близки родствени отношения със страните по делото, като направи разбор на всички гласни и писмени доказателства, и посочи на кои от тях показанията на заинтересованите свидетели противоречат, поради което не ги кредитира; 3) относно тежестта и значението, което могат да придобият няколко косвени доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключване на договора за продажба страните не са целели настъпването на правните последици на възмезден договор, а са желаели да прикрият договорна ипотека; и 4) относно задължението на въззивната инстанция, както първата, да определи правилно предмета на спора и когато са заявени два иска (главен и евентуален) да се произнесе и по евентуалния, ако отхвърли главния. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първият и вторият въпроси – с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и цитираните в него: решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 228/01.10.2014 г. по гр. дело № 10605/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; третият въпрос – с решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и цитираните в него: решение № 239/14.04.2006 г. по гр. дело № 162/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение № 35/1966 г. на ОСГК на ВС; и четвъртият правен въпрос – с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и цитираните в него (изброени по-горе), решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/14.05.2012 г. по гр. дело № 447/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 756/26.11.2010 г. по гр. дело № 575/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Решаващият извод за отхвърлянето от въззивния съд на предявения по делото иск за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба, е че по делото не е доказано, при доказателствена тежест за касаторите-ищци, наличието на сключен договор за заем между тях и ответницата като заемодател, нито между нея и сина на касаторите, както и на наличие на съзнание у страните, че прехвърлят имота по силата на процесния договор за продажба, като обезпечение на такъв договор за заем.
За да достигне до този решаващ извод, апелативният съд подробно е обсъдил твърденията и доводите в исковата молба и уточнението ?. Именно предвид тях, е приел, че правилната квалификация на иска е възприетата в доклада на първоинстанционния съд – по чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД, тъй като ищците претендират нищожността на процесната сделка, като сключена в нарушение на забраната по чл. 152 от ЗЗД, а не квалификацията, възприета в първоинстанционното решение – по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД – нищожност на сделката поради привидност. Въззивният съд е извършил и подробен анализ на събраните по делото свидетелски показания. Въз основа показанията на незаинтересованите свидетели Д. Б. и Х. В., съдът е приел за установени по делото твърденията на жалбоподателите-ищци, че в края на 2010 г. синът им П. А. (също разпитан като свидетел по делото) е имал проблеми във връзка с невърнат паричен заем, получен от две лица от заложна къща – той бил притесняван в дома си, бил му нанесен побой, което е мотивирало ищците да потърсят посредничеството на свидетеля Х. (притежаващ финансово-консултантстка къща) за получаване на заем срещу ипотека на жилището им (процесния имот). Относно наличието на парично задължение на сина на касаторите към двете лица от заложната къща, въззивният съд е кредитирал и показанията на свидетелката Т. А. – внучка на ищците и дъщеря на свидетеля П. А.. Съдът е приел и че свидетелят Василев не установява с категоричност размера на задължението на сина на касаторите – 28 000 лв. или 38 000 лв., но установява намерението на двамата ищци да ипотекират жилището си срещу получена в заем парична сума, с която да погасят това задължение на сина си, както и последвалият отказ от това тяхно намерение, с мотива, че съпругата на племенника им – ответницата им предложила безлихвен заем, който да върнат в рамките на 5-6 месеца. Съдът е уточнил, обаче, че свидетелят Василев няма преки впечатления от такава уговорка между страните, а косвени – получени от ищеца, като свидетелят не е присъствал нито на уговорката, нито на реално предаване на парична сума между страните. Апелативният съд е приел, че валидно сключен договор за заем не се установява и от показанията на свидетелите П. А. и Т. А., като е посочил, че преценява същите съобразно чл. 172 от ГПК, предвид заинтересоваността на тези свидетели от изхода на спора, поради близките им родствени отношения с ищците – техни син и внучка, и поради прякото участие на свидетеля А. в процесните отношения. Съдът е приел и че независимо от това, показанията на тези свидетели не установяват договор за заем между двамата ищци и ответницата, или между нея и свидетеля А.. В тази връзка е прието, че и тези двама свидетели сочат устна уговорка с ответницата за предоставяне в заем на сума чрез директно предаване на кредиторите на свидетеля А. с цел погасяване задължението му към тях, като за обезпечение връщането на сумата ищците ще учредят ипотека върху процесния имот. Съдът е приел и че доказателства за изпълнение на подобна уговорка не са ангажирани – и двамата свидетели са категорични, че ищците не са получавали парична сума в брой от ответницата, както и че същата вероятно е предадена директно на лихварите (кредиторите на А.), тъй като те спрели да ги притесняват; прието е и че тези гласни доказателства не установяват и размера на паричната сума. В допълнение е прието, че и твърдението на ищците за промяна в намерението на ответницата – сключване на процесния договор за продажба, като обезпечаване на заем, вместо на договор за ипотека, също е недоказано в процеса. В тази връзка е посочено, че свидетелят Х. не е присъствал на уговорки между страните, а има косвени впечатления за развитието на отношенията им, а показанията на свидетелите П. А., Т. А. и Л. А. (последният живеещ на съпружески начала с ответницата и племенник на ищците) са противоречиви и не следва да се кредитират предвид близките им родствени отношения със страните. Въззивният съд е изложил и съображения, че в процесния нотариален акт или в друг документ липсва препращане към договор за заем или уговорка за обратно изкупуване на имота след връщане на такъв заем, което също поставя под съмнение твърдяната от ищците обезпечителна функция на процесния договор за продажба. Изтъкнато е и че сама по себе си спешната необходимост от парични средства за връщане на заем не може да обоснове извода, че ищците са сключили друг договор за заем с ответницата, както и че продажбата на процесния имот също би имала за резултат получаване на необходимите средства за погасяване задължението на сина им. Посочено е и че твърденията за силно занижената продажна цена на процесния имот по договора биха имали отношение към доводи за сключването му при крайна нужда, какъвто иск не е предмет на разглеждане в настоящото производство.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първите два процесуалноправни въпроса, не в противоречие, а в съответствие със задължителна практика на ВКС, включително сочената от касаторите такава. За да достигне до решаващия си извод по делото, че договор за заем между ищците и ответницата или между последната и сина им е недоказан по делото, въззивният съд е обсъдил твърденията и доводите на страните по делото, като е направил и подробен анализ на всички относими гласни и писмени доказателства, събрани по делото. Апелативният съд е аргументирал и приложението на чл. 172 от ГПК при обсъждането на свидетелските показания, като е посочил кои свидетели са незаинтересовани от изхода на спора и кои са заинтересовани от него, както и поради какви причини, и коя част от свидетелските показания не кредитира. Освен това, решаващият извод в обжалваното решение за недоказан договор за заем с ответницата е изведен, не поради некредитиране на показания на заинтересовани свидетели по делото, а предвид това, че разпитаните като свидетели син и внучка на касаторите, категорично са посочили в показанията си, че ищците не са получавали от ответницата парична сума в брой, както и че вероятно (т.е. свидетелите са изразили само предположение) такава заемна сума е предадена от ответницата направо на кредиторите на сина на ищците. В това отношение въззивното решение е съобразено и с трайно установената задължителна практика на ВКС, че сключването на договора за заем, който е реален договор, се доказва по несъмнен начин – при условията на главно и пълно доказване, чрез доказване предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя.
От горното следва, че по отношение на първите два правни въпроса в изложението към касационната жалба, не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Останалите два правни въпроса, изведени от касаторите, не са от значение за правния изход на спора по делото, респ. – не съставляват в случая общи основания за допускане на касационното обжалване.
Третият правен въпрос е посветен на значението на косвените доказателствени средства при разкриването на симулация, какъвто иск не е разглеждан с обжалваното въззивно решение. В тази връзка следва да се отбележи и че при подробния анализ на доказателствата по делото въззивният съд не е достигнал и не би могъл да достигне до извод, обратен на решаващия си такъв по делото, а именно – не е приел и не би могъл да приеме в случая, че чрез поредица от индиции (косвени доказателства) би могло да се установи сключването на твърдения от касаторите-ищци договор за заем с ответницата – при установените по делото категорични свидетелски показания, че тя не е предавала парична сума на ищците и само предположението на същите двама свидетели, че сумата била предадена на кредиторите на сина им.
Четвъртият правен въпрос е свързан с доводите и оплакванията на касаторите, че те били предявили по делото и евентуален иск по чл. 26, ал. 2, пр. последно, във вр. с чл. 17 от ЗЗД за нищожност на процесния договор за продажба, който иск, според тях, въззивният съд трябвало да разгледа, след като отхвърлил главния им иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД. Този правен въпрос също е без никакво значение за изхода на правния спор по делото – дори и действително касаторите да са предявили по делото и сочения от тях евентуален иск за разкриване на симулация. Това е така, защото твърденият от тяхна страна, но останал недоказан по делото, договор за заем с ответницата, е основна материалноправна предпоставка за уважаването на иска им за нищожност на процесния договор за продажба, независимо от неговата правна квалификация – като сключен в противоречие с императивната забрана по чл. 152 от ЗЗД да се уговаря предварително обезпечение, каквото не е предвидено в закона (чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД), или като привиден и прикриващ такова забранено предварително съглашение за обезпечение (респ. – прикриващ договор за ипотека, както също се поддържа от тях, включително в постановката на третия им въпрос) (чл. 26, ал. 2, пр. последно, във вр. с чл. 17 от ЗЗД). И в двата случая – независимо от правната квалификация на иска за нищожност на атакуваната сделка, при недоказване на твърдения договор за заем с ответника, искът подлежи на отхвърляне.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 236/09.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2450/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.