О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1275
гр. София 13.11.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двaдесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4112/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Г. П. – пълномощник на [фирма], представлявано от изпълнителния директор Н. Т., против решение № 316/19.02.2015 г. по в.гр.д.№ 3736/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд , с което е отменено решение № 3802/28.05.2014 г. по гр.д. № 1716/2014 г. на Софийски градски съд и [фирма] е осъдено на основание чл. 50, изр. 1 ЗЗД да заплати на Т. П. А. и И. А. А. сумата 29 718,15 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.03.2012 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос – как следва да се квалифицира спор за вреди, когато е установено, че те са произтекли от вещ,но не поради нейната неизправност, а поради действие или бездействие /деяние/ на трето лице, позовавайки се на противоречие с решение № 77/19.07.2013 г. по гр.д. № 968/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.и по процесуалноправния въпрос относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция при промяна на правната квалификация на спора – решен в противоречие с ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС по т.д. № 1/2013 – т. 2 и т. 3.
В срока по чл.287 ГПК адв. Д. К., в качеството й на процесуален представител на И. А. А. и Т. П. А., е депозирала писмен отговор, в който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Първоинстанционното производство пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на Т. П. А. и И. А. А. срещу [фирма] с искане ответното дружество да бъде осъдено да им изплати обезщетение за всички претърпени преки и непосредствени вреди, вследствие на наводнение на собствения на ответника недвижим имот, в размер на 5000 лв.,представляващо частичен иск от сумата 29000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. В хода на първоинстанционното прозиводство на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на исковата претенция, като е увеличен размерът й на 29 718, 15 лв.,от която 24 483, 15 лв. – СМР и 5235 лв. – разходи за наем.С определение от 03.12.2013 г. по гр.д. № 11253/2012 г. производството по делото пред СРС е прекратено и е изпратено по подсъдност на СГС.
Съдът при преценка на събраните доказателства е установил от фактическа страна: че страните по делото са собственици на апартаменти в една и съща жилищна сграда; че на 24.06.2011 г. в апартамента, собственост на ищците е имало наводнение; че в резултат на него са увредени компоненти от вътрешния дизайн и обзавеждането на жилището, подробно описани от съда; че размерът на преките разходи за отстраняване на щетите е в размер на 23 720, 44 лв.; че стойността на необходимите видове строително-монтажни дейности за отстраняването на причинените щети в имота по средни пазарни цени към момента на извършването им е в размер на 24 483 лв. При така установената фактическа обстановка съдът е квалифицирал предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД,като е посочил , че съгласно цитираната разпоредба юридическите лица отговарят за непозволено увреждане като носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа. Крайното разрешение на съда за неоснователност на иска е обосновано с извода, че не са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество, тъй като ищците не са доказали обстоятелствата относно конкретния извършител на непозволеното увреждане, респективно не е доказан фактическия състав на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД.
Въззивният съд е сезиран с жалба от Т. П. А. и И. А. А., в която се оспорва правната квалификация на иска.
С обжалваното решение въззивният съд,с оглед наведените от страните твърдения и при преценка на събраните доказателства – писмени, гласни и заключението по изслушаната СТЕ, е приел, че първоинстанционния съд неправилно е приложил материалния закон и спорът следва да се разгледа и реши по същество ,по предявен иск с правно основание чл. 50 ЗЗД. Приел е, че е изпълнен фактическият състав и искът за непозволено увреждане от вещи е доказан по основание. Крайното му разрешение е обосновано с мотивите, че за вредите, произлезли от вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор се намират, а отговорността по чл. 50 ЗЗД е обективна, безвиновна, като е достатъчно, да са налице възникнали вреди и същите да са в причинна връзка с настъпилото събитие от някаква конкретна вещ, за да се дължи обезвреда от нейния собственик и надзорник. Установил е наличието на претърпени имуществени вреди от ищците, изразяващи се в повредени от наводнение компоненти на вътрешния дизайн и обзавеждането на жилището им, за поправката на които са направили необходими разходи по възстановителни строителни дейности и разходи за наемане на друго жилище. Посочил е, че причина за наводнението е течащ спирателен кран, намиращ се в апартамент, собственост на дружеството-ответник, като водата първо е наводнила имота на дружеството и след това е проникнала в жилището на ищците. Приел е, че е налице пряка причинна връзка между вредоносното събитие и настъпилото увреждане. Крайното разрешение за основателност на претенцията за обезвреда е обосновано с извода, че гражданската отговорност на ответника възниква поради факта, че процесният кран като елемент от водопроводната система и източник на вредоносното явление е бил под негов надзор – в качеството му на собственик на жилището. Съдът е съобразил събраните доказателства и е приел, че изтичането на водата, предизвикало вредоносното наводнение, се е осъществило поради свойствата на процесния спирателен кран без да се установява човешка намеса,поради което отговорността на ответника следва да бъде ангажирана на основание чл. 50 ЗЗД в качеството му на собственик на вещ и осъществяващ надзор върху нея.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт./т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая възивният съд е приел, че не са събрани доказателства, обосноваващи наличието на човешка намеса при осъществяването на вредоносното наводнение, а то се е осъществило единствено в резултат на свойствата на спирателния водопроводен кран, собственост на ответното дружество и е направил извод, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на [фирма] за обезвреда на нанесените щети. С оглед изложеното, така формулиран първият въпрос представлява оспорване на фактическите и правни изводи на съда, което само по себе си представлява възражение срещу правилността на решението – касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. То не може да обуслови наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК. К. съд, упражнявайки правомощията си при преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. При това положение, не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице и посочената специална предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като изводите в обжалваното въззивно решение не противоречат на възприетото в решение № 77/19.07.2013 г. по гр.д. № 968/2012 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., че когато вредата е в резултат на свойства на самата вещ, а не на действия свързани с нейната правилна експлоатация, отговорността е по чл. 50 ЗЗД.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос.Въззивният съд е процедирал в съответствие с константната практика на ВКС/ решение по гр.д.№ 594/2011 г.ІV г.о.,решение по гр.д.№ 931/2009 г. ІV г.о. и други/ ,според която предметът на спора се определя от наведените от ищеца като основание на иска факти и от търсената от ищеца защита.Съдът по същество, какъвто е и въззивният, с оглед установения в чл.6 ГПК принцип на диспозитивното начало в процеса, е длъжен да разреши материалноправния спор по същество, като се произнесе по наведеното от ищеца с исковата молба основание и по търсената от ищеца защита. В случаите, когато първоинстанционният съд /както и всяка друга съдебна инстанция, която разглежда спора по същество/ е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. В случай, когато въззивният съд в рамките на правомощията си по чл.269,изр.второ и чл.271 ГПК въз основа на наведени във въззивната жалба основания за това, установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон – квалифицирал е неправилно иска, въззивният съд следва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Обезсилването на неправилно първоинстанционно решение представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя неправилност на решението, с което се постановява обезсилването.В настоящия случай първоинстанционния съд е изготвил проект на доклад по делото, като е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД и е указал, че в тежест на ищците е да докажат възлагане на определена работа на физическо лице при или по повод, на която са настъпили вреди, вина на извършителя, извършено противоправно деяние, настъпили вреди и причинна връзка между настъпилите вреди и вредоносния резултат. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл. 50 ЗЗД и доколкото тази разпоредба визира реализирането на обективна гражданска отговорност на собственика или надзорника на вещта, на доказване подлежат единствено обстоятелствата относно настъпилите вреди и причинна връзка между увреждането и вещта,поради което не е бил задължен да извърши нов доклад по смисъла и съдържанието на чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първоинстанционния. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първа инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност в доклада. В настоящия случай е налице съвпадение между подлежащите на доказване обстоятелства, независимо от изменението на правната квалификация на предявения иск, тъй като предпоставките за уважаването на иска с правно основание чл. 50 ЗЗД са част от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД. С оглед изложеното, макар да отговаря на изискванията за общо основание, процесуалноправния въпрос не е разрешен и в противоречие с възприетото в т. 2 на ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице специалното основание за допускане до касационно обжалване. Отделно следва да се подчертае, че въпросът не се отнася до задължението на въззивния съд служебно да назначи експертиза, предмет на т. 3 на ТР 1/2013 г. на ОСГТК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 316/19.02.2015 г. по в.гр.д.№ 3736/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд,ІV състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: