4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1276
гр. София, 14.11. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3719 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. А. срещу решение № 28/13.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 6/2013 г. на Ловешкия окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 549/12.11.2012 г. по гр. дело № 542/2012 г. на Ловешкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу [фирма], иск с правна квалификация чл. 357 от КТ, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване съществуването на трудово правоотношение между страните през периода 16.09.2010 г. – 21.03.2011 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – надлежно ли е изменението на иска, ако измененият петитум не съответства на наведените фактически обстоятелства в самата искова молба и искът не е изменен по основание (въпросът е свързан с оплакванията на касатора за недопустимост на решението и е уточнен от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); и 2) материалноправен – граждански договор или договор за управление е договор, който носи всички белези на трудов договор, но страните са записали, че същият е сключен при условията на чл. 26 от ТЗ. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по процесуалноправния въпрос в противоречие с решение № 215/08.07.2010 г. по гр. дело № 166/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и като излага съображения, че по материалноправния въпрос липсвала практика на ВКС и че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
В отговор на наведените и с въззивната жалба оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено по непредявен иск, въззивният съд е приел следното в мотивите към обжалваното решение: С исковата молба жалбоподателят-ищец е предявил иск с петитум да бъде признато за установено, че за периода 16.09.2010 г. – 21.03.2011 г. между страните е съществувало трудово правоотношение. В основанието на иска – обстоятелствената част от исковата молба, жалбоподателят-ищец е изложил твърдения, че страните са сключили договор за административно и търговско управление, като независимо, че в него е записано, че той няма характер на договор за управление, а е вид граждански договор, счита, че по своята същност той е трудов договор. В тази връзка е ищецът е изложил и твърдения, че е полагал труд при 8-часово работно време ежедневно, при петдневна работна седмица, имал фиксирано работно място, получавал ежемесечно трудово възнаграждение, съобразно присъствието му, предоставен му бил служебен автомобил, договорът бил прекратен със заповед по КТ, сезирал инспекцията по труда, но тя отказала да обяви съществуването на трудово правоотношение след неговото прекратяване. С последваща молба, представена в съдебно заседание от 07.06.2012 г., жалбоподателят е изменил петитума на установителния иск, като е поискал да бъде признато за установено, че за същия процесен период между страните е съществувало правоотношение, приравнено с трудовото, произхождащо от договор за административно и търговско управление. Въззивният съд е приел, че това изменение на петитума на иска (по което първоинстанционният съд не се е и произнасял с определение за допускането му), макар и направено в срока по чл. 214, ал. 1 от ГПК, не е съответствало на заявеното основание на иска по исковата молба, тъй като в нея са изложени обстоятелства единствено относно съществуването на реално трудово правоотношение, като в това число са посочени основните елементи на трудовото правоотношение. Окръжният съд е изтъкнал и че в исковата молба не са обсъждани и не е определян вида на друго правоотношение, което ищецът да е твърдял, че е приравнено на трудово по отношение на определени последици (каквито твърдения са изложени за първи път едва във въззивната жалба). Изтъкнато е и че в съдебно заседание от 19.07.2012 г., в присъствие на страните, районният съд е направил доклада по делото, в който изрично е посочил петитума на установителния иск, с който е сезиран – относно съществуване на трудово правоотношение (а не на приравнено на такова), като жалбоподателят-ищец не е възразил по доклада в същото съдебно заседание или по-късно. По тези съображения, въззивният съд е намерил, че жалбоподателят-ищец не е сезирал първоинстанционния съд с надлежно изменение на петитума на установителния иск, тъй като новият петитум, конкретизиран в последващата молба, не е съответствал на заявеното с исковата молба основание на иска, поради което това изменение е било недопустимо. С оглед на това, окръжният съд е приел и че решението на районния съд е допустимо, като е постановено по установителния иск, с който съдът е бил надлежно сезиран с исковата молба.
В съдебната практика, включително в задължителната такава на ВКС по приложението на чл. 214, ал. 1 от ГПК никога не е имало съмнения, че едновременното изменение, както на основанието, така и на петитума на иска е недопустимо. От това правило, предвид и разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, логически пряко следва и направеният в случая от въззивния съд извод, че е недопустимо и такова изменение на петитума на иска, при което новият (изменен) петитум не съответства (а противоречи) на основанието на иска, заявено с обстоятелствената част на исковата молба. Правилото, че е недопустимо едновременното изменение, както на основанието, така и на петитума на иска, е изрично изтъкнато и в посоченото и представено (в препис) от касатора, решение № 215/08.07.2010 г. по гр. дело № 166/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, като в него е прието, че това правило се прилага и в производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, освен в случаите, когато увеличението на размера на този иск е за период след предявяването му, в който случай изменението е допустимо, тъй като шестмесечният период след уволнението, подлежащ на обезщетяване по чл. 225, ал. 1 от КТ, изтича винаги след двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ за предявяване на иска за отмяна на уволнението. В случая, разрешението на изведения от касатора процесуалноправен въпрос, възприето в мотивите към обжалваното въззивно решение по никакъв начин не противоречи, а напротив – съответства напълно на трайно установената задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 214, ал. 1 от ГПК, включително и на цитираното решение, на което касаторът се позовава. Поради това, не е налице наведеното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос, изведен в изложението му.
След изключително подробен анализ на клаузите на сключения между страните договор, озаглавен „договор за административно и търговско управление”, на двете пълномощни, дадени във връзка с него от ответното АД на касатора-ищец, на произтичащите от тях (договора и пълномощните) права и задължения на страните и най-вече – тези на ищеца, и на развилите се във времето въз основа на тях правоотношения между страните, въззивният съд е достигнал до решаващия си извод, че страните са постигнали съгласие и са договорили тези правоотношения по договор за поръчка (мандат), а не по трудов договор и между тях не са съществували трудови правоотношения. При така изложените мотиви към обжалваното решение, обусловили крайния му извод за неоснователност и за отхвърляне на предявения по делото положителен установителен иск за съществувало трудово правоотношение през процесния период, без никакво значение по делото е дали процесният договор между страните е „граждански договор или договор за управление”, каквато е постановката на втория – материалноправния въпрос в изложението на касатора. Становището на последния, че процесният е договор е такъв, „който носи всички белези на трудов договор”, включено също във формулировката на този въпрос, сочи на несъгласие на жалбоподателя с решаващия и крайния извод на въззивния съд, но това не е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, което би могло да бъде обсъждано едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. По тези съображения, изведеният от касатора материалноправен въпрос, който не е от значение за изхода на спора по делото в едната си част и съставлява касационно основание в другата си част, като цяло не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Този правен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като съществува обилна и трайно установена практика на ВКС относно разграниченията между трудовия договор и различните видове облигационни договори.
В заключение – тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, то същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 28/13.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 6/2013 г. на Ловешкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.