О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1276
С. 24.11.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 549 по описа за 2011г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби – от Б. С. П. от [населено място],чрез процесуалния представител – адвокат Н. и от [фирма] [населено място],представлявано от изпълнителния директор С.,чрез процесуалния представител – адвокат З. против въззивно решение от 20.12.2010г. по в.гр.д.№ 9126 по описа за 2010г. на Софийски градски съд,с което е отменено решение от 5.08.2009г. по гр.д. № 27592/2007г.на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен иска по чл.200 от КТ за неимуществени вреди за сумата над 1 800 до 6 000лв.и в частта,в която са присъдени разноски на [фирма] над 414.55лв.и вместо това е постановено друго,с което е осъдена [фирма] да заплати на Б. С. П. сумата от 4 200лв.,представляваща обезщетение за претърпени през периода 1.02.06г. -26.11.07г. неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 1.02.06г.,ведно със законната лихва,считано от 1.02.06г.,а е потвърдил въззивното решение в останалата част,с която искът по чл.200 от КТ за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 6 000лв., в частта, в която изцяло са отхвърлени исковете по чл.200 от КТ за имуществени вреди,както и в частите,с които в полза на адвокат Н. са присъдени разноски от 117лв.,в полза на СРС е определена такса от 132 лв. и в полза на [фирма]-разноски от 414.55лв.
По касационната жалба на Б. С. П.,насочена срещу въззивното решение в потвърдителната му част,като основание за допустимост – се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по поставен въпрос във връзка с определяне на размера на следващото се обезщетение – дали има установен от съдебната практика единен размер,по който то да се определя съобразно причинения вид и степен на телесна повреда при трудова злополука и дали необходимостта от еднаква мярка за обезвреда се включва в обществения критерий за справедливост.Позовава се на няколко решения на РС,ОС и АпС,в които не се съдържа отбелязване да са влязли в сила.
С касационната жалба на [фирма] [населено място] се обжалва цялото въззивно решение,като се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по въпроса за допусната от пострадалия груба небрежност като основание за намаляване на отговорността на работодателя по чл.201 ал.2 от КТ и по въпроса за определяне на размера на дължимото обезщетение.Позовава се на шест решения на ВС – без задължителен характер.Претендира направените по делото разноски.
Срещу подадените две касационни жалби-всяка страна е подала отговор,с който се оспорва и допустимостта,и основателността на противната.
Жалбите са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
С оглед вида и тежестта на получената от работника травма/счупване на вътрешния глезен на левия крак/,обстоятелството,че се е наложило оперативно лечение,периодът от 45-60дни за възстановяване, периодът на временна нетрудоспособност от 130дни,необходимостта от последваща операция за премахване на поставени метални винтове,съдът е преценил,че претърпените болки и страдания следва да бъдат обезщетени със сумата от 6 000лв.,която е присъдил изцяло.Не е уважил възражението за проявена груба небрежност,като се е позовал на заключението на приетата по делото експертиза,съгласно която пострадалият е проявил невнимание.
По жалбата на Б. С. П.,съдът намира следното:
Поставения в нея въпрос – е от значение за изхода на спора, защото е свързан с решаващите мотиви на съда,но той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,както се твърди в жалбата, защото по него е налице установена задължителна практика и не са настъпили промени,налагащи тя да бъде коригирана.Въпросът за съдържанието на понятието справедливост съобразно което се определя дължимото обезщетение за неимуществени вреди е разрешен с ППВС №4 от 23.12.1968г. и с множество постановени по реда на чл.290 от ГПК решения /например № 785 от 2.03.2011г.по гр.д.№ 556/10г.на ІІІг.о., № 57 от 14.02.2011г.по гр.д.№ 527/10г.на ІVг.о., №20 от 26.01.10г.по гр.д.№1609/08г.на ІVг.о./.В тях единно се приема,че понятието „справедли-вост“ не е абстрактно понятие,то винаги е свързано с преценката на конкретните обстоятелства по делото,имащи отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди /каквито могат да бъдат – характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др./. Няма установена от съдебната практика мярка за обезвреда,съобразно която единно да се определя размера на следващото се обезщетение съобразно причиненото по вид и степен увреждане,вследствие на претърпяна трудова злополука. На това основание – съдебните решения на различните инстанции,на които се позовава каастора са несъотносими.Те касаят други случаи,които не са идентични с настоящия,а освен това,за да формират практика- те следва да са влезли в сила/представените не съдържат подобно отбелязване/.В конкретния случай –въззивният съд се съобразил с цитираната практика, защото е изложил кои конкретни съображения е счел за определящи за размера на дължимото обезщетение и е дал оценката си за въздействието им,съобразно което и е постановил акта си.
По жалбата на [фирма] [населено място],съдът намира следното :
Поставения в нея въпрос във връзка с нормата на чл.201 ал.2 от КТ /по въпросът за обезщетението отговор вече беше даден/- е от значение за изхода на спора, защото е свързан с решаващите мотиви на съда,но той не е разрешен от въззивиня съд в противоречие с практиката на ВКС,нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,както се твърди в жалбата.Първо –защото касаторът не се позовава на задължи-телна практика,на която въззивния акт да противоречи/посочените решения на ВС не са такава/.Второ,защото по въпроса – кога е налице „груба небрежност” по смисъла на чл.201 ал.2 от КТ – са постановени решения по чл.290 от ГПК,с които практиката е уеднаквена.В тях се приема,че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението,а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането,при подчертано субективно отношение/груба небрежност/, съответстваща на самонадеяността/съзнавана небрежност/по терминологията на наказателното право.За да е налице груба небрежност следва пострадалия да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал,че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Преценката е конкретна и зависи от фактите по делото.В случая – независимо,че е установено,че работникът по невнимание е освободил устройството за застопоряване на машината преди рулото да бъде захванато с телфер,вследствие на което рулото е паднало и металният лост,на който то се намотава, е ударил работника по крака, не може да се счете,че работникът е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено се е надявал,че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати.
Горното мотивира настоящият съдебен състав да приеме,че не са налице твърдените основания за допускане до касационно обжалване на въззивния акт,поради което, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.12.2010г. по в.гр.д.№ 9126 по описа за 2010г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.