1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1278
ГР. С., 15.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 6.11.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №710/12 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. /АС/ по гр.д. №457/11 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касатора срещу [фирма], [населено място] и управителката му Денка П. по чл.49 и 45 от ЗЗД, за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 139 080 лв. Сумата се претендира като обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди от разпореждането на ответниците с движими вещи – палта, собственост на трето за спора лице – длъжник на ищеца, запорирани и предадени им за пазене въз основа на издадена в полза на ищеца обезпечителна заповед на бъдещ и впоследствие уважен иск.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 от ГПК.
Намира, че въпросът: допустимо ли е под каквато и да е форма – с иск или възражение, да се предявяват пред съд чужди права от свое име, когато това не е предвидено в закона, е решен от въззивния съд в противоречие с решение на ВКС по търг..д.№331/10 г. на първо т.о., по реда на ГПК и определение по ч.гр.д. №200/10 г. на първо гр. отд./посочено е още определение по чл.288 от ГПК по т.д. №1114/09 г. на ВКС, второ т.о., което не е практика по чл.280, ал.1 от ГПК, съгласно ТР №1/19.02.10 г./ – осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Свързаният с първия въпрос: задължително ли е участие по делото на лицето, чиито права се предявяват и ако то не е конституирано като страна представлява ли това съществено процесуално нарушение, според касатора е от значение за точното прилагане на закона , както и за развитието на правото, поради нужда от тълкуване на неясната разпоредба на чл.26, ал.4 от ГПК – осн. по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Такъв е и въпросът: задължителна ли е защитата по чл.440 от ГПК, когато изпълнението е насочено върху вещи – собственост на трето лице и възможно ли е тя да бъде осигурена по друг ред – основанието по т.3 обосновава с неяснота при приложението на чл.440 от ГПК, която следва да бъде отстранена със създаването на съдебна практика. Въпросът: противоправно ли е разпореждането от страна на пазача със запорирани по надлежния ред движими вещи, без разрешение на съдебния изпълнител и съставлява ли то деликт по отношение на лицето, в чиято полза е наложен / чиито иск обезпечава/ запорът, е решен в противоречие с р. по гр.д. №1346/08 г. на второ г.о. – то е по реда на ГПК, отм. и затова основанието се квалифицира по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК.
В съответствие с това решение на ВКС въззивният съд е разгледал и квалифицирал по чл.45 и 49 от ЗЗД исковете срещу ответниците за обезщетяване на вреди от разпореждане с предадените им за пазене движими вещи. Приел е, че ответниците са пазачи на запорираните движими вещи и че осъщественото от тях разпореждане с вещите е нарушение на задълженията им по чл.471, ал.1 от ГПК. Ищецът обаче не е установил, че е претърпял вреди в причинна връзка с разпореждането – не е доказано, че запорираните вещи са собственост на длъжника „У. М. Л.”- Л. и че разпореждането на пазача с тях е попречило на кредитора/ взискател/ да се удовлетвори от запорираното имущество на длъжника. Той е в несъстоятелност, което обуславя прекратяване на индивидуалните изпълнително дела и невъзможност на кредиторите да съберат вземането си по реда им. Във връзка с направеното от ответниците възражение за липса на елементите от състава на чл.45 и 49 от ЗЗД, са събрани доказателства, от които според АС се установява, че запорираните палта са собственост [фирма] – [населено място], по чиято поръчка са изработени от [фирма], а не на дружеството – длъжник. Съдебното решение, с което по жалба на ответниците, в производство по чл.435 от ГПК е потвърден наложеният върху палтата запор, няма сила на пресъдено нещо за правото на собственост върху палтата.
По иска с пр. осн. чл.45 и 49 от ЗЗД ищецът следва да докаже елементите на деликта, с изключение на вината на извършителя, която се презумира оборимо –ППВС №7/59 г., Р №22/82 г. на ОСГК. Ответникът има право да възразява срещу всеки от тях, като докаже възраженията си /както е посочено и в р. по гр.д. №1346/08 г./, което – с оглед характера им в случая / че ищецът не е претърпял вреди, тъй като запорираните вещи не са собственост на длъжника/ не може да се приеме за предявяване пред съд на чужди права по см. на чл.26 , ал.2 и 4 от ГПК. Тези твърдения са защитна теза на ответниците по деликтния иск, имат вътрешнопроцесуално значение и във връзка с тях в интерес на ответниците е установено, че запорираните вещи не са собственост на длъжника, а на друго лице. Според приетото в р. по гр.д. №671/11 г. на трето г.о. на ВКС „Правен интерес от защита с иск по чл. 440, ал. 1 ГПК имат не само трети на изпълнителното производство лица, претендиращи да са притежатели на вещни права върху запорираната или възбранена вещ, но и трети лица, претендиращи да имат облигационни права да държат същата, ако техните права биха отпаднали в случай на изнасяне на вещта на публична продан. Основание за такова разрешение дава формулировката на посочената норма, според която искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението – без да се конкретизира вида на засегнатото от изпълнението право. От друга страна, носителят на накърнено вещно право на собственост би имал интерес да защити същото с предявяване на положителен установителен иск за собственост, а не чрез специалния иск по чл. 440, ал. 1 ГПК”.
Въпросът за собствеността на вещите не се решава в обезпечителното производство, вкл. при обжалване на действията на съдебния изпълнител / опр. по ч. гр.д. №271/10 г. на четвърто г.о. на ВКС/, както са приели и въззивният и първоинст. съд, а по исков път, като третото задължено лице може да се брани в свой интерес и с иска по чл.440 от ГПК / р. по гр.д. №2231/68 г. на първо г.о. на ВС/. Затова въпросите по чл.26, ал.2 и 4 от ГПК са неотносими към спора по прекия иск на взискателя срещу пазача с пр. осн. чл.45 и 49 от ЗЗД и не обосновават вероятна недопустимост на решението на АС като обща предпоставка за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. Наистина, въззивният съд в мотивите си погрешно е приел, че има предявен инцидентен установителен иск / а не възражение/ за собствеността на вещите – чл.212 от ГПК, но това не се е отразило върху решението, в чийто диспозитив няма недопустимо произнасяне по такъв иск и затова този извод е без значение за спора.
За да се ангажира отговорността на пазача по чл.45 и 49 от ЗЗД е необходимо да се установят всички елементи на деликта – р. по гр.д. №1346/08 г. на второ г.о., с което обезщетение е присъдено, но след като е установено, че унищожените от пазача животни са собственост на длъжника. В случая е прието, че искът е неоснователен, защото не са докозани имуществени вреди, които ищецът да е претърпял от противоправното разпореждане на пазача със запорираните и оставени му за пазене вещи, при установеното в процеса възражение на ответниците, че те са собственост на трето лице и при откритото срещу длъжника производство по несъстоятелност.
Не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. по гр.д. №457/11 г. от 27.02.12 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: