2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1279
гр. София, 28.11. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 666 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (П.) срещу решение № 437/15.03.2012 г., постановено по гр. дело № 2650/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение от 09.06.2011 г. по гр. дело № 37/2011 г. на Монтанския окръжен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на Ц. Г. М. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно обвинение в престъпление по чл. 282, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, по което ищецът е оправдан, както и сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за имуществени вреди (разходи за адвокатска защита), ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 29.12.2009 г. до окончателното им изплащане, като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й срещу тази част на въззивното решение, която е постановена по иска за обезщетение за имуществени вреди в размер 1 000 лв. В тази негова част, въззивното решение е постановено по иск с цена до 5 000 лв. и съгласно 280, ал. 2 от ГПК същата не подлежи на касационно обжалване. Поради това, подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в посочената й част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
В останалата й част, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди с цена над 5 000 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази обжалвана част от въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Ц. Г. М., в отговора си излага становище и доводи за неоснователност на жалбата, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване; претендира и присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, на подлежащата на такова част от въззивното решение, се извеждат следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 284/09.06.2009 г. по гр.д. № 599/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 783/30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС.
Разрешаването на изведените от касатора два правни въпроса, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези два правни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 30 000 лв., въззивният съд, предвид доказателствата по делото е приел за установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ. Прието е, че образуваното срещу ищеца наказателно производство за престъпление по служба, осъществено от лице, изпълняващо длъжността държавен съдебен изпълнител, е продължило от 17.01.2006 г. до 29.12.2009 г., като е приключило с оправдателна присъда. Приета е за несъмнена причинната обусловеност на доказаните от ищеца морални вреди от действията на Прокуратурата по повдигане и поддържане (включително чрез протестиране на оправдателната присъда на първоинстанционния съд) на обвинението за престъплението от общ характер. Прието е и че ако и доколкото е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на съда чрез необосновано забавяне на процеса, то прокуратурата разполага с регресен иск. Намерено е за неоснователно и възражението на жалбоподателя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, който не спрял конкретно изпълнително дело. В тази връзка са изложени съображения, че страните в изпълнителния процес разполагат с регламентирана от закона защита срещу незаконосъобразните процесуални действия на съдебните изпълнители, а при претърпени вреди имат право на имуществени претенции за обезвреда по реда на гражданското производство. Изтъкнато е и че подмяната на така регламентирания ред с репресивните функции на пеналното производство е недопустимо, както и че опитът за реализиране на лични интереси чрез механизмите на наказателното производство е изключително тревожен и обосновава извод за завишена прецизност на Прокуратурата, която не следва да позволява въвличането й в подобни отношения. С оглед на това и като е прието, че е воден процес за лесно доказуемо престъпление, като с оглед фактическата и правна сложност на наказателното дело, разследването е продължило несъразмерно дълго време, апелативният съд е счел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за процесните неимуществени вреди, чиято доказаност не е оспорена с въззивната жалба, съотвества на регламентирания от чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост. В тази връзка е изтъкнато и че наказателното производство е водено срещу лице (ищеца) с чисто съдебно минало, изпълняващо функциите на държавен съдебен изпълнител, както и че действието се е развило в провинциален град, в който и без публичната разгласа на обвинението, осъществена по телевизията, новините се разнасят бързо и стават публично достояние. Посочено е и че подобно обвинение засяга личната репутация на обвиняемия (ищеца), но и оказва влияние за формиране на общественото мнение относно органите, осъществяващи процесуални действия и съставляващи (в широкия смисъл на понятието) третата власт в държавата.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъдените процесни обезщетения за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно определянето размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и относно задължителната преценка в тази връзка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението му правни въпроси.
Отделно от горното, посочените и представени от жалбоподателя три съдебни решения (посочени по-горе), с които в изложението се обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, са постановени по случаи, при които повечето от релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, се различават в значителна степен от тези по настоящото дело, макар някои от тях да са сходни или да съвпадат, поради което тези съдебни актове, съпоставени помежду им и с обжалваното по настоящото дело въззивно решение не формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Предвид гореизложеното, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по отношение на подлежащата му на касационно обжалване негова част, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца обезщетението за претърпените от последния неимуществени вреди.
С оглед изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба – ищеца по делото, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство, а именно – сумата 1 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Прокуратурата на Република България, в частта й, подадена срещу тази част на решение № 437/15.03.2012 г. по гр. дело № 2650/2011 г. на Софийския апелативен съд, която е постановена по иска за обезщетение за имуществени вреди в размер 1 000 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 666/2012 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на останалата част на решение № 437/15.03.2012 г. по гр. дело № 2650/2011 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Ц. Г. М. сумата 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща разноски по делото.
Определението – в частта му, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в 1-седмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.