ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 128
София, 28.01. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1544 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Д. Х. от гр. П., приподписана от адв. Т, срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 05.VІ.2009г. по в.гр.д. № 88/2009г.
Ответникът по касационната жалба М. на и. и е. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд е оставил в сила решението на Пловдивския окръжен съд от 31. Х.2008г. по гр.д. № 130/2008г., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. Х. срещу Министъра на и. и е. искове за присъждане на общо 20646.69лв., представляващи обезщетение за имущесдтвени вреди, съизмерими с пропуснати ползи, произтичащи от неизпълнение от страна на възложителя на задължения по договори за управление на търговско дружество “Х” ЕООД, в т.ч. 19878лв., представляващи сумата, която ищецът би получил като управител на дружеството за определен период, 768.69лв. – дължими от него здравноосигурителни вноски за посочен период, 4000лв. неимуществени вреди, причинени от неудобство и притеснение, че не е прекратен договора на ищеца като управител и невъзможността поради това да кандидатства за работа по трудово правоотношение и да получава доходи, 8000лв. – за неудобство и притеснение поради неплащане на възнаграждение по договора за управление и невнасяне на социални осигуровки, поради незачитане на определен период от време като осигурителен стаж, 2000лв. обезщетение за чувство за непълноценност, причинено от бездействията на ответника, и 5000лв. обезщетение за унизителното отношение на ответника към него, изразяващо в неадекватни реакции на по повод изпращаните от ищеца писма и отказа да бъде освободен като управител на дружеството.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че сключвайки договор за възлагане на управлението на ЕТД с държавно имущество министърът на съответното ведомство не става пряк възложител на управлението. Договорът за управление се сключва от името и за сметка на дружеството, чийто едноличен собственик на капитала е държавата. По такъв договор, който е вид договор за поръчка, ищецът дължи управление и представителство – чл.280 от ЗЗД и чл.147 от ТЗ, а доверителят – възнаграждение. В случая страна по договора е дружеството, а министърът на съответното ведомство не е страна и не е носител на задължения, произтичащи от него. С оглед на това е направен извод за неоснователност на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи това по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като се твърди, че казусът е специфичен, няма изградена трайна съдебна практика, отстраняването на допуснатите от въззивния съд нарушения ще е от значение за точното прилагане на закона /ясното разграничаване на деликтната и договорната отговорност, приложимост на чл.21 и чл.45 или чл.79 от ЗЗД/ и за развитие на правото /в частност гражданско и търговско – прецизиране на отношенията едноличен собственик, търговско дружество, наемен управител/. Изложени са съображения за допуснато нарушение, изразяващо се в невземане на становище от въззивния съд по всички въпроси от значение за спора, а именно: претърпял ли е ищецът описаните в исковата молба вреди, доказани ли са те, доверителят длъжен ли е бил да извърши действията по пар.7 и 8 от ПЗР на ТЗ или да вземе решение за привеждане на капитала на дружеството към изисквания минимум, с петгодишното си бездействие към капиталовата адекватност на дружеството министърът на и. поставил ли го е в положение на невъзможност да развива дейност и си осигурява приходи, попречил ли е по този начин на управителя да изпълнява задълженията си по договора, управителят имал ли е правомощие сам да взема решения и да предприема действия пред регистърния съд за изменение на капитала или за прекратяване на дружеството, отказът на доверителя да поиска заличаване на ищеца като управилел пред регистърния съд правомерен ли е, блокирал ли е процедурата по надлежното освобождаване от длъжност и попречил ли е за изпълнение на чл.16 а т.1 б. “а” от Допълнително споразумение от 31.VІІІ.1998г. към договора за управление, това не е ли принудително, едностранно налагане на воля ищецът да продължи безвъзмездно зда изпълнява длъжността, отказът не е ли в противоречие с чл.20 и чл.20а от ЗЗД и на чл.48 ал.3 от КРБ, ако е налице противоправно поведение на принципала, договорна или деликтна е неговата отговорност.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличието на произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът трябва да е съществен, като решаването му по различен начин трябва да води до различен изход по спора по делото.
В разглеждания случай като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи само процесуалноправният въпрос за непроизнасяне от въззивния съд по изброените в изложението конкретни въпроси. Действително съдът не се е произнесъл по тези въпроси, но това е така, тъй като те касаят спора по същество, а единственият решаващ извод на съда е за липсата на материалноправна легитимация на ответника. И тъй като произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е релевирано от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, което по силата на чл.290 ал.2 от ГПК означава невъзможност за касационната му проверка по същество, поставеният процесуалноправен въпрос е от съществено значение по принцип, но не е съществен в случая, тъй като дори различното му разрешаване няма да доведе до различен изход по спора.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав, № 89 от 05.VІ.2009г. по гр.д. № 88/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: