О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1280
гр. София, 11.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4469/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1591 от 07.03.2014 г. по гр. дело № 15728/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV „В” въззивен състав.
Ответницата по касация – Любов П. Х. – Х. поддържа, че жалбата не съдържа основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Софийски градски съд се е произнесъл по трудов спор, като е потвърдил първоинстанционното решение, постановено от Софийски районен съд по гр. дело № 58635/2011 г. в частта, с която са уважени искове по чл. 128, т. 2 КТ, предявени от Любов Х. – Х. против касатора за сумата 5029.45 лв. трудово възнаграждение за периода от 01.08.2011 г. до 31.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.12.2011 г. до окончателното й изплащане, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 87.38 лв., лихва за забава върху главницата от 5029.45 лв. за периода от 30.09.2011 г. до 21.12.2011 г. и за сумата 29.64 лв., лихва за забава върху възнаграждението за месец юли 2011 г. за периода от 31.08.2011 г. до 14.12.2011 г., както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищцата и разноски по сметка на СРС. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че между страните за процесния период е действал трудов договор от 23.04.2008 г. съгласно условията, на който ищцата е изпълнявала длъжността „ръководител служба трудова дисциплина”, а ответникът е следвало да заплаща трудово възнаграждение по 1083 лв. месечно, платимо до последно число на месеца, следващ месеца, за който се дължи. Прието е също така, че трудовото правоотношение е било прекратено със заповед № РД – 14 – 101 – 1 от 25.04.2012 г. на управителя на ответното дружество, считано от 01.04.2012 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Въззивният съд е обосновал извод за това, че ищцата реално е престирала труд за процесния период от време, като е обсъдил показанията на свидетелите Н. Н. и А. Н., разпитани пред първата инстанция. В мотивите на обжалваното въззивно решение са изложени констатации, че ищцата се е явявала всеки ден на работа, посещавала е обекти на клиенти на ответника по претенциите, извършвала е проверки, изготвяла е анализи за здравното състояние на работещите в предприятия, клиенти на ответника по исковете и е провеждала обучения. Софийски градски съд е посочил, че по – продължителните отсъствия на ищцата от мястото на работа не представляват неизпълнение на трудовите й задължения, а са свързани с естеството на изпълняваната длъжност. Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд е приел вземанията за изискуеми в размерите, посочени в експертизата. В мотивите на въззивното решение са разгледани възраженията на ответника по исковете за прихващане на претендираните вземания с неустойка по трудовия договор и е констатирано, че работата на въззиваемата в [фирма] при условията на външно съвместителство не е обусловена от съгласието на работодателя по основното й трудово правоотношение, тъй като изрична забрана за полагане на допълнителен труд не е съществувала към 25.03.2010 г., когато е бил сключен трудовия договор с другия работодател – клаузата на чл.14, изр. 2 от трудовия договор по основното трудово правоотношение е била отменена. Въззивният съд е приел, че не са били налице и фактическите състави, установени в клаузите на чл. 12-15 от трудовия договор с ответника по исковете. Направен е извод, че не са налице предпоставки за ангажиране на отговорността на ищцата за заплащане на неустойка.
Първият по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е относно приложението на чл. 272 ГПК и задължението на въззивния съд да формира собствени мотиви. Този въпрос е тематично свързан със следващия – обсъждането на всички доказателства по делото /посочен като отделен въпрос/ и следва да се обсъдят заедно. По цитираните въпроси касаторът не е обосновал допълнително основание /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, тъй като твърдението, че въззивният съд не е формирал собствени мотиви не съответства на данните по делото. Софийски градски съд е изложил мотиви за основателността на иска по чл. 128, т. 2 КТ, като е развил съображения за изпълнение на задълженията за престиране на работна сила от страна на ищцата, обсъдил е събраните по делото доказателства и въз основа на собствени констатации по фактите e формирал правни изводи за неизпълнение на задълженията по трудовия договор от работодателя. Този начин на процедиране на съда като въззивна инстанция е в съответствие с правните разрешения в практиката на ВКС по чл.290 ГПК / решение по гр. дело № 63/2013 г. на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 47/2009 г. на І г.о., решение по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г.о., решение по гр. дело № 1387/2010 г. на ІІІ г.о./, включително и в съответствие с ППВС № 7/1965 г. и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение по гр. дело № 1332/2010 г. на ВКС, І г.о., на които се позовава касаторът в приложението, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В приложението се твърди следното: „В обжалваното решение съдът се е произнесъл по материално правния въпрос за възникване на задължението на работодателя за заплащане на трудово възнаграждение”. Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с приетото в решение по гр. дело № 329/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., като излага и друго твърдение, че е необходимо за това задължение полагането на труд от работника. Въпросът е въведен с оглед субективното становище на жалбоподателя, че ищцата не е полагала труд. Формулиран по този начин същият въпрос не релевира общо основание за допускане на касационен контрол, тъй като не е поставен с оглед на правните разрешения на въззивния съд, а предвид становище на страната. Ето защо и с този въпрос не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следващият въпрос: „Доказателствената тежест при иск с правно основание чл.128, т.2 КТ и чл.245, ал.2 КТ” е конкретизиран с три подвъпроса, формулирани, както следва: „1. При направено възражение с писмения отговор от ответника за неполагане на труд и наличие на трудов договор с друг работодател чия е тежестта за доказване на обстоятелството за полагане на труд съобразно основния трудов договор; 2. При предявения иск по чл. 128 от КТ – по поставения въпрос за дължимостта на трудово възнаграждение в хипотеза, когато работникът не се явява на работа и не е полага труд, поради това, че същият е от значение за изхода на спора и е свързан с необходимост от тълкуване на закона с оглед конкретните факти по делото, разгледани в светлината на настъпилите изменения в обществените условия и съществуваща необходимост от уеднаквяване на практиката. 3.Когато в допълнителен трудов договор не е посочено точно работно време чия е тежестта за доказване за полагане на труд при основния работодател и с какви доказателства е допустимо да се доказва полагането на труд”. Цитираните въпроси са поставени, без да бъдат обвързани с конкретни правни разрешения на въззивния съд, за да се обоснове въвеждането им с оглед произнасяне на съда по предмета на спора. По този начин изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е останало немотивирано и е обективирало въпроси, които не формират общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. не релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване. От друга страна касаторът не е обосновал по същите въпроси и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез въвеждане на мотивирано изложение за наличието на съдебна практика, формирана в резултат на неточно приложение на закона, неактуална съдебна практика или правна уредба, която е непълна, неточна или неясна с посочване на конкретни норми при твърдение за липсата на съдебна практика /в този смисъл жалбоподателят не е съобразил разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. Ето защо следва да се приеме, че с така поставените въпроси страната, касаторът в настоящето производство не е релевирала основания за допускане на касационно обжалване. Липсват основания за допускане на касационно обжалване и по следващия въпрос, формулиран, както следва: „ 4. При наличие на уговорени клаузи за неустойки в трудовия договор за спазване на пълна конфеденциалност представлява ли нарушение на тези клаузи сключването на втори трудов договор без знанието на работодателя и представляват ли тези клаузи съгласно чл.111 КТ забрана да се сключва такъв договор”. Цитираният въпрос не е поставен във връзка с правните разрешения, мотивирани във въззивното решение, съгласно които не са налице предпоставки за ангажиране на отговорност на ищцата за заплащане на неустойка при положение , че не е доказана забрана за полагане на труд при условията на външно съвместителство и че не е доказано осъществяване на фактически състави, регламентирани с клаузите на чл. 12 – чл. 15 от трудовия договор. Въпрос, който произтича от становище на страната вместо от мотивите на съда не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна и по този въпрос не е развито допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Посочването на такива основания е задължение на касатора, а при липсата им правната последица е недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1591 от 07.03.2014 г. по гр. дело № 15728/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV „В” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: