О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
гр. София, 05.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.д. № 1138/2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 9271 от 18.05.2018 г., подадена от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 788 от 03.04.2018 г., постановено по в.т.д. № 2202/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, изменено в частта за разноските с определение № 1159 от 02.04.2019 г., постановено по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 2173 от 13.12.2016 г., постановено по т.д. № 2705/2015 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 359 от 20.02.2017 г., постановено по същото дело, в частта, с която Държавата е осъдена да заплати на „Агрокомплект“ ЕАД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], сумата 167 474 щатски долара по споразумение № С-9/28.12.2005 г., представляваща възнаграждение за изпълнени работи по проучване и проектиране в Сирия, ведно със законната лихва, считано от 24.04.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата 92 620.69 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 24.04.2012 г. – 24.04.2015 г.
Касаторът релевира оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд не е възприел обективно и правилно фактите и обстоятелствата и е достигнал до неправилни правни изводи, които не намират опора в събрания по делото доказателствен материал и в заявените от страните твърдения. Счита, че въззивният състав е постановил решението си при неизяснен предмет на спора, не е посочил правната квалификация на исковете, не е извършил доклад по делото, а между мотивите и диспозитива на въззивното решение е налице противоречие, като мотивите са неясни, взаимнопротиворечиви и логически изключващи се. Намира, че въззивният съд не е разграничил твърденията на страните в първоинстанционното производство, недопустимо е приел твърдения на ищеца и извършените от него процесуални действия за наведени твърдения и процесуални действия на ответника, като необосновано и погрешно е констатирал и процесуално бездействие на ответника, изразяващо се в липса на оспорване от негова страна на доказателства по делото. Твърди, че решаващият съдебен състав е възприел погрешна и невярна фактическа обстановка, не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и възраженията на страните, което е довело до разрешаване на спора при неизяснен предмет, неправилно прилагане на императивна материалноправна норма и необоснованост. Навежда твърдения, че въззивният съдебен състав не е изследвал правния характер, нито какъв е предметът и кои са надлежните страни по всяко едно от представените споразумения по делото с оглед правилната преценка по допустимостта и основателността на предявените искове, поради което по делото е неизяснено какво и от кого се дължи, на какво правно основание, налице ли е парична сума и по коя банкова сметка. В жалбата се изразява несъгласие с извършеното от въззивния съд тълкуване на договорни разпоредби в нарушение на установените в чл. 20 ЗЗД правила за тълкуване на договорите, доколкото не се е съобразил с общата воля на страните, изразена в споразумението и потвърдена по делото. Съдебният състав, постановил атакуваното съдебно решение, не е разграничил междуправителствени отношения между субекти на международното публично право от правоотношенията между спорещите страни, основаващи се на частноправно споразумение, а в резултат на неизяснения предмет на делото, неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните и допуснатите съществени процесуални нарушения в хода на производството е лишил настоящия касатор от възможността да упражни правото си на защита. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за обезсилване на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално – за неговата отмяна в обжалваната част. Претендира присъждането на разноски и юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции.
Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) по следните въпроси: 1. Допустимо ли е по реда на чл. 20 ЗЗД съдът да извърши тълкуване на договора, което е различно от съдържанието на договора и от потвърдените от страните безспорни негови клаузи в хода на съдебното производство?; 2. Допустимо ли е съдът да тълкува съдържанието на договора в противоречие с общата воля на страните и в противоречие с тези техни твърдения по отделни договорни клаузи, по които е налице съвпадение в хода на съдебното производство?; 3. Допустимо ли е съдът да тълкува договора, без да отчете съвпадението на твърденията на страните за тази част от съдържанието на договора, по която не се спори, която е потвърдена от тях, както и без да отчете събраните по делото доказателства във връзка с изпълнението на отделни договорни задължения?; 4. При тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД обвързан ли е съдът с твърденията на страните относно смисъла на отделни негови клаузи и допустимо ли е съдът да не се съобрази с твърденията на страните относно изпълнението на отделни договорни задължения, по които между страните няма спор и с които не се обосновава предявеният иск?; 5. Как следва да тълкува съдът договорни разпоредби, по чийто смисъл, съдържание и изпълнение между страните няма спор, предявеният иск не черпи основанието си от тези безспорни договорни разпоредби и допустимо ли е въззивният съд да подмени общата вола на страните по безспорните клаузи като им придаде различен смисъл от поддържания от тях в хода на първоинстанционното производство?; 6. При тълкуване на спорна между страните договорна клауза, вменяваща задължение на ищеца, за което ответникът поддържа, че не е изпълнено, следва ли съдът да посочи мотивирано какъв е нейният смисъл и какво е нейното значение за договора, в случай че приеме, че е неотносима към спорното право?; 7. Допустимо ли е въззивният съд при тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД да подмени волята на страните при тълкуване на споразумение, без да отчете твърденията им, посочени в доклада на първата съдебна инстанция, като приеме за осъществили се и имащи значение за основателността на исковете незаявени факти и обстоятелства, които не са докладвани по делото в двете съдебни инстанции?; 8. Допустимо ли е съдът да се произнесе по правни и фактически основания, които не са наведени от ищеца в исковата молба?; 9. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по правни и фактически основания, които не са наведени от ищеца с исковата молба и с допълнителната искова молба в срока по чл. 372, ал. 2 ГПК, както и допустимо ли е въззивният съд да измени основанието на иска въз основа на нови фактически и обстоятелствени констатации, които страните не твърдят и не са доказвани по делото?; 10. Какви са правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не тази, дадена от първоинстанционния съд, и констатира, че в доклада на първоинстанционния съд не са включени релевантни за спора факти и обстоятелства?; 11. При изложени във въззивната жалба оплаквания за нарушение на разпоредбата на чл. 146 ГПК, задължен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения, да извърши доклад по делото и да укаже на страните разпределянето на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти?; 12. Следва ли въззивният съд да изготви нов доклад при обосновани оплаквания с въззивната жалба за нарушение на чл. 146 ГПК и ако не – допустимо ли е съдът да приеме за основателен предявен иск въз основа на факти, които не се твърдят от ищеца с исковата молба, не са посочени в доклада по делото на първоинстанционния съд, а са изведени от въззивния съд по реда на тълкуване на договорни клаузи в противоречие на общата воля на страните, на твърденията им и на събраните доказателства по делото?; 13. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за доказани факти и обстоятелства, за които не е изпълнена разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК?; 14. Задължен ли е въззивният съд да посочи правната квалификация на иска поради положението му на инстанция, разглеждаща спора по същество, така и служебно да осъществи проверка за редовността на исковата молба с оглед определяне на тази правна квалификация?; 15. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?; 16. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?; 17. Допустимо ли е въззивният съд в мотивите на решението си да изведе и да приеме за доказани нови и различни факти и обстоятелства за основанието на иска, изменяйки фактическата обстановка, без да измени доклада по делото, при положение че тези факти и обстоятелства не се твърдят от страните, не се основават на събрани доказателства и ищецът не е основал на тях предявения иск?; 18. Как следва да цени въззивният съд неподписан документ, изходящ от ищеца, относно удостоверените с него факти и обстоятелства и допустимо ли е съдът да кредитира като годно и относимо доказателствено средство неподписан частен документ без достоверна дата при постановяване на съдебното решение?; 19. Представлява ли годно доказателствено средство неподписан частен документ и допустимо ли е съдът да кредитира и обоснове изводите си в решението въз основа на неподписан частен документ?; 20. Допустимо ли е съдът да кредитира като годно доказателствено средство неподписан частен документ (извлечение от счетоводство/счетоводни книги и съставени справки за вземания по договори, по които договори ответникът не е страна), за които съдът е приел, че са изходящи от ищеца, но не са посочени и представени като доказателства от ищеца в хода на производството, не е поискано събиране на потвърждаващи ги доказателства, ищецът не се е позовал на тях и не ги е потвърдил в хода на съдебното производство?; 21. Допустимо ли е съдът да цени като годни доказателства документи, които не са заверени от страните и на които същите не се позовават предвид разпоредбата на чл. 183 ГПК?; 22. По какви правила следва да се разглежда предявен иск за сума, установена в договор по размер в полза на ищеца, без да се посочи правопораждащият я факт, и в който договор ищецът се е задължил да представи доказателства, установяващи основанието и размера на сумата – съответно като иск за неизпълнение на задължение по установителен договор, като иск за неизпълнение на задължение по договор за извънсъдебна спогодба, като иск за неизпълнение на задължение по договор за изработка и/или по правилата на неоснователното обогатяване?; 23. Представлява ли установителен договор споразумение, в което е посочен размер на сума по чужда банкова сметка в полза на ищеца, но не е посочено правоотношението, от което произтича вземането, поради което в споразумението ищецът се е задължил да представи доказателства, установяващи основанието на сумата?; 24. Представлява ли договор за спогодба договор, в който страните не са обективирали воля за разрешаване на спор или избягване на бъдещ спор чрез взаимни отстъпки?; 25. Допустимо ли е в договор за спогодба и/или установителен договор да се уговори плащане на сума, без да се посочи правопораждащият факт на задължението за плащане на сумата, без да се посочи спорното правоотношение, от което произтича задължението за плащане на сумата, и взаимните отстъпки, които страните правят помежду си, и без да се посочи установеното като безспорно между тях правоотношение?; 26. Допустимо ли е съдът да приеме за установено неизпълнение на задължение от ответника за заплащане на сума като възнаграждение по споразумение, в което сумата не е уговорена като дължимо възнаграждение, в което споразумение не е посочено правоотношението, от което е възникнало задължение за ответника да плати сума като възнаграждение на ищеца, при положение, че по делото са налице доказателства за сключени договори за изпълнение на работа по проучване и проектиране в Сирия, по които ответникът не е страна, не е получил насрещна престация и съгласно чл. 21 ЗЗД не е налице законова разпоредба или договорно правоотношение, вменяващо на ответника задължение да плати вместо възложителя? и 27. Допустимо ли е за трето лице да възникне задължение за заплащане на възнаграждение по договори за извършване на проучване и проектиране, по които третото лице не е възложител и не е страна, по които не е получил изпълнение и не му се дължи изпълнение, по които не разполага с доказателства за тяхното изпълнение и при положение, че липсва законова норма и/или друго правоотношение, което да предвижда задължение за третото лице да изплаща възнаграждение вместо възложителя?
Поддържа се допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на съдебни актове на ВКС: решение № 46 от 07.03.2018 г. по гр.д. № 2489/2017 г., решение № 191 от 13.12.2016 г. по т.д. № 3015/2016 г., решение № 38 от 27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г., решение № 89 от 17.07.2009 г. по гр.д. № 523/2008 г., решение № 788 от 15.12.2005 г. по гр.д. № 513/2004 г., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г., решение № 26 от 26.04.2017 г. по т.д. № 50246/2016 г. и решение № 32 от 31.03.2015 г. по т.д. № 485/2014 г. – по въпроси с №№ от 1 до 7, вкл.; решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. и решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. – по въпрос № 8; решение № 146 от 26.07.2017 г. по т.д. № 61210/2016 г.; решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. и решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. – по въпрос № 9; т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 359 от 16.01.2014 г. по гр.д. № 1209/2013 г. и решение № 65 от 27.04.2016 г. по гр.д. № 3696/2015 г. – по въпрос № 10; т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 40 от 15.09.2014 г. по т.д. № 1554/2013 г. – по въпрос № 11; т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 40 от 15.09.2014 г. по т.д. № 1554/2013 г.; решение № 172 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 386/2009 г.; решение № 51 от 02.05.2012 г. по т.д. № 105/2011 г. и решение № 155 от 06.11.2012 г. по т.д. № 744/2011 г. – по въпроси с №№ 12 и 13; т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 247 от 18.06.2012 г. по гр.д. № 449/2011 г.; решение № 423 от 12.09.2013 г. по гр.д. № 167/2011 г. и решение № 42 от 17.07.2012 г. по гр.д. № 1590/2010 г. – по въпрос № 14; ППВС № 1 от 13.07.1953 г.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г.; решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г.; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г.; решение № 200 от 23.06.2015 г. по гр.д. № 6459/2014 г.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г.; решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр.д. № 6832/2014 г.; решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. и решение № 155 от 06.11.2012 г. по т.д. № 744/2011 г. – по въпроси с №№ от 15 до 17, вкл.; решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 776/2009 г.; решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г.; решение № 67 от 31.07.2015 г. по т.д. № 631/2014 г.; решение № 81 от 08.07.2014 г. по гр.д. № 5665/2013 г.; решение № 174 от 07.10.2013 г. по гр.д. № 1992/2013 г.; решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр.д. № 1050/2012 г.; решение № 95 от 07.05.2013 г. по гр.д. № 662/2012 г.; решение № 231 от 08.08.2012 г. по т.д. № 325/2010 г. и решение № 133 от 05.11.2010 г. по т.д. № 73/2010 г. – по въпроси с №№ от 18 до 21, вкл.; решение № 192 от 13.12.2017 г. по гр.д. № 4439/2016 г. и решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр.д. № 171/2012 г. – по въпроси с №№ 22 до 25, вкл.; Тълкувателно решение № 37 от 13.11.1984 г. по гр.д. № 16/1984 г. на ОСГК на ВС и решение № 121 от 15.10.2009 г. по т.д. № 312/2009 г. – по въпроси с №№ 26 и 27, поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване и с основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба поради постановен от въззивния съд допустим и правилен съдебен акт, е изразено от „Агрокомплект“ ЕАД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалните му пълномощници.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на атакувания въззивен съдебен акт, съставът на Апелативен съд – София е счел за неоснователни поддържаните в сезиращата го жалба оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, поради неправилна правна квалификация на уважения главен иск. Констатирал е, че СГС се е произнесъл въз основа на заявените от ищеца обстоятелствата, на които искът му се основава и съобразно търсената с иска защита, без да ги подменя. В мотивите към решението е посочено, че правната квалификация на уважения от първата инстанция главен иск, основан на договор за изработка, съответства на отношенията между ищеца и сирийските му съдоговорители по договори за изработка, а доколкото действителният произход на вземанията на ищеца е основан именно на договори за изработка, дадената от СГС правна квалификация не се явява неправилна, с оглед и на правната характеристика и действието на сключеното между страните извънсъдебно споразумение С-9/28. 12. 2005 г., имащо частично белезите на установителен договор и частично – на извънсъдебна спогодба, с присъщите й правоустановително. праворегулиращо, вкл. и правопроменящо действие. Именно поради това е изведен извод, че предявеният и уважен от първата инстанция главен иск се основава на неизпълнението на договорно задължение на ответника към ищеца, последиците от което са законоустановени в чл. 79 и сл. ЗЗД, вр. и с чл. 365 и сл. от с.з. , като по делото липсват данни за допуснато отклонение от заявените от ищеца факти, на които тази претенция се основава. За неоснователно е счетено и твърдението на въззивника – ответник по предявените искове за последваща промяна на правната квалификация, различна от възприетата в доклада по делото, което да е довело до нарушаване на правото на защита в процеса. Последният извод е основан на цялостна преценка на извършените от СГС и от страните по делото процесуални действия, изразените от последните становища и променяната защитна теза на ответника, вкл. и до приключване на устните състезания пред първата инстанция, като модифицираните твърдения на страните, както и промяната в правните им доводи, макар и да са обусловили известно несъответствие с определението на СГС по чл.146 ГПК, не са довели до нарушаване или ограничаване на гарантирано от закона право на защита.
По съществото на спора и във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба, очертаващи обхвата на въззивното производство, съдебният състав на САС, след преценка на доказателствата по спора е приел от фактическа страна наличието на сключена през 1974 г. Спогодба за икономическо сътрудничество между правителството на НРБ и правителството на Сирийската арабска република /CAP/, по силата на която правителството на НРБ е приело да оказва съдействие на сирийски обекти за промишлено и селскостопанско развитие, посредством извършване на икономико-технически проучвания и проектиране, за която цел правителството на НРБ да предостави на правителството на CAP кредит в размер на 73 милиона щатски долара, като кредитът ще се използва за технико-икономически проучвания и проектиране в областта на напояването и строителството, свързано със завоюването на нови земи в басейна на река Кабур и др. подобни обекти в CAP. В чл. 7 от Спогодбата е предвидено, че БВТБ, действаща от името и за сметка на правителството на НРБ, ще открие на името на сирийската централна банка, действаща от името и за сметка на CAP, кредитна сметка в щатски долари за сумите, теглени съгласно тази спогодба и за всеки договор по нея, а централната банка на Сирия ще открие съответна подобна сметка, като БВТБ ще задължи тези сметки със сумите, теглени съгласно спогодбата и лихвите върху тях, и същите сметки ще се заверяват с плащания, извършени от CAP за погасяване на кредита и изплащане на лихвата. Като външнотърговска организация, ищецът е установил сключването и надлежното изпълнение на твърдените от него конкретни договори в САР, свързани с проектиране и изграждане на напоителните системи Тигър, Кабур, Маркие и Африн, при наличие на обективирано изрично съгласие на Министерство на търговията за приключване на тези обекти и реализиране на плащанията за извършените дейности съгл. условията на кредитната спогодба. С неоспорено по делото споразумение С-9 от 28.12.2005 г., сключено между Министерство на финансите и ищеца страните са приели за установено, че Сирийската централна банка е обезпечила по сметка в местна валута 56 млн. сирийски лири за заплащане към сирийско министерство за осъществяване на износ на фосфати срещу български вземания, водени по „Специалната сметка“ за стокови погашения в щатски долари; през 2004 г. „Булбанк“ АД и Сирийската централна банка, след уточнения на данните по същата специална сметка за стокови погашения са установили, че СЦБ е намалила задълженията си към България по същата сметка с 5 млн. щ.д., съответстващи на осигурените средства за износ на сирийски фосфати, като това намаление не е отразено от „Булбанк“ АД, както и че ищцовото дружество разполага с авоари по „Специалната сметка“, възлизащи на исковата сума от 167 474 щ.д., поради което стоковото погашение следва да се разчете с държавния бюджет на Република България. В споразумението са постигнати и договорености във връзка с участието на ищеца за реализация на стокови доставки с цел погасяване на сирийския дълг към Република България. Страните са се споразумели исковата сума в размер на 167 474 щ.д., установена в полза на ищеца по „Специалната сметка“, да бъде задържана до окончателно уреждане на салдото по тази сметка със сирийската страна, след което и във вр. с т. 4 от споразумението, страните ще изготвят механизъм за вътрешно разчитане на получените средства.
Въззивният съдебен състав подробно е преценил съдържанието на представени по делото писма от МФ, вкл. и писмо от 20.01.2016 г., изпратено до „Булбанк“ АД, от съдържанието на които се установява, че исковата сума е установена в полза на ищеца по водената в банката специална сметка, но следва да бъде задържана до окончателно уреждане на салдото по тази сметка със Сирия. След прецизна преценка на отделни клаузи от споразумението от 2005 г. и извършено от въззивната инстанция тълкуване, са изведени изводи, че: Ищецът, в рамките на дейността си, вкл. и с оглед на предоставени му права във връзка с кредитния дълг, е усвоил авоари в местна валута от стоков износ от Сирия в рамките на посочените 5 млн. щ.д., осъществявайки износ на фосфати от Сирия; Към момента на сключване на споразумението от 2005 г., от така „усвоените“ авоари, ищецът е носител на вземане, налично по специалната сметка, в размер на исковата сума, като със заплатената от ищеца сума в полза на бюджета в размер на 400 000 щ.д. /8% от усвоените авоари по см. на споразумението/, страните са приели освен за установени, но и за окончателно уредени отношенията между тях по повод и във връзка с усвояването от страна на ищеца на авоари в размер на 5 млн.щ.д.; След установяване на исковата сума като налична по специалната сметка в полза на ищеца по силата на самото споразумение от 2005 г., не следва допълнително да се изготвя механизъм за разчитане на тази сума с бюджета, още повече, че на разчитане с бюджета по см. на споразумението подлежи стоковото погашение. Възприето е изразеното от първоинстанционния съд становище, че освобождаването на исковата сума от ответника в полза на ищеца, е обусловено само и единствено от окончателното уреждане на сирийския дълг към България, което е реализирано със сключване на 25.04.2010 г. на Споразумение между България и Сирия и след осъществено на 06.08.2010 г. плащане от Сирия на 17 000 000 щ.д. по сметка на българското Министерство на финансите.
Възраженията на ответника за неоснователност на исковите претенции, основани на получени запорни съобщения по съответни изп.дела срещу ищцовото дружество, са отхвърлени. САС е приел, че наложените запори върху процесното, претендирано от ищеца вземане, следва да се преценяват с оглед на предмета на търсената защита и те не могат да рефлектират върху изводите на съда за допустимост и основателност на предявения иск.
В мотивите към въззивното решение са изложени и допълнителни съображения във връзка с доводите на ответника за непредставяне от страна на ищеца на необходими за освобождаването на исковата сума документи. Тези доводи са счетени за неоснователни, с оглед съдържащи се в неоспорени по делото писмени доказателства за представяне на всички документи, сочещи надлежно изпълнение на сключени, в рамките на обхвата по Спогодбата от 1974 г., договори, вкл. и писмо на ответника от 21.02.2003 г.
Въззивният съдебен състав е счел за преклудирани заявените с въззивната жалба възражения за погасяване по давност на претендираните вземания и за прихващане.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси, касаещи тълкуването на договорни клаузи, обективирани в Споразумение С-9 от 28.12.2005 г., предпоставят наличието на пропуск на въззивния съд да извърши тълкуване на съдържанието на споразумението при изясняване на взаимните обвързаности на страните, съобразно предвидените в чл.20 ЗЗД кумулативни критерии. Видно от изключително подробните мотиви към атакуваното решение е, че такъв пропуск не е налице. Процесното споразумение, на което са основани исковите претенции, е тълкувано по правилата на чл.20 ЗЗД, с цел изясняване на смисъла на изявленията на страните и действителната тяхна воля; отделните клаузи са тълкувани с оглед цялостното съдържание на споразумението, при зачитане на отношенията между страните към момента на сключването му и последващите действия и поведение на страните, вкл. тези, обективирани в надлежно приетите по делото и неоспорени писмени доказателства. Доколко, в резултат на така проведеното тълкуване решаващият съдебен състав на САС е извел обосновани и правилни изводи за настъпване на предпоставките за освобождаване на исковата сума от ответника в полза на ищеца /след окончателното уреждане на сирийския дълг към България/, е въпрос по правилността на атакуваното решение и произнасянето по него не попада в обхвата на селективната фаза на касационното производство. Всъщност, видно и от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е, че касаторът е основал въпроси №№ 1 – 7 на доводи за: извършено от съда неправилно тълкуване на процесното споразумение; неотчитане на общата воля на страните, несъобразяване на доказателствата по делото във връзка с отношенията между страните и подмяна на волята на страните чрез извеждане на нови права и задължения, без отчитане и на надлежно въведени твърдения и възражения на страните. Всички тези доводи са пряко съотносими към релевираните в касационната жалба основания за неправилност на атакуваното решение, а част от тях възпроизвеждат дословно оплакванията в жалбата.
Общата предпоставка за достъп до касация не се установява и по въпроси №№ 8 и 9, които са частично релевантни към поддържаната вероятна недопустимост на въззивното решение и частично – към правилността му. В случая, касаторът се позовава на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК /така както е посочено в края на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ и не е необходимо формулиране на съответен правен въпрос във връзка със задължението на съда да се произнесе по предмета на делото, както и на въпрос относно вида на порока на съдебния акт при произнасяне на непредявено основание. В случая, не може да се направи извод за вероятност атакуваното решение да е недопустимо по см. на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, т.к. не са налице данни апелативният състав да е допуснал нарушение на процесуалноправни норми, което ГПК свързва с изискванията за допустимост на съдебния акт. Конкретно, не се установява съдът да се е произнесъл по съществото на спора въз основа на незаявени фактически основания, а правната квалификация на споразумението между страните от 2005 г., на което е основано претендираното вземане /частично – установителен договор и частично – извънсъдебна спогодба/ и съответно, правната квалификация на исковете /главен и акцесорен/ са изцяло в правомощията на решаващия съдебен състав, без значение от сочените и поддържани от ищеца „правни основания“. Квалифицирането на предявения главен иск по чл.79, ал.1, вр. чл.365 ЗЗД не съставлява служебно изменение на основанието на иска, така както се поддържа от касационния жалбоподател, а само по себе си частичното невъзприемане на дадената от първата инстанция правна квалификация на спорното материално право, не обуславя вероятна недопустимост на решението.
По поставените от касатора въпроси относно правомощията и задълженията на въззивния съд при наличие на оплаквания във въззивната жалба за непълнота или неточност на доклада по чл.146 ГПК, неправилна правна квалификация и неправилно разпределяне на доказателствената тежест в процеса /въпроси №№ 10-14/ не се установява поддържаната кумулативна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация. Въззивният съдебен състав се е произнесъл изрично по заявените във въззивната жалба оплаквания за неправилна правна квалификация на главния иск, като основан на договор за изработка. Прието е, че действителният, първичен произход на претендираните вземания на ищеца е основан именно на договори за изработка, сключени със сирийски съдоговорители и с оглед на дадената правна характеристика на споразумението, на което е основана исковата претенция, дадената от първата инстанция правна квалификация на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД не е изцяло неправилна. Същевременно съдът е възприел, че първата инстанция не се е отклонила от заявените от ищеца фактически твърдения, а се е произнесла изцяло по тях и съобразно търсената съдебна защита на заявеното материално право, които изводи съответстват на данните по делото. Съдебният състав на САС е преценил оплакванията на въззивника /сега касатор/ във връзка с доклада по делото, при зачитане на всички извършени от страните процесуални действия, като е мотивирал становище за недопуснати от СГС пропуски, водещи до: произнасяне по неуточнен предмет на делото; нарушаване на правото на защита в процеса и до неправилно разпределена доказателствена тежест. Следва да се посочи, че въпросите са основани на твърдения на касатора за наличие на: обосновани оплаквания за допуснати нарушения във връзка доклада по делото; доводи за необходимост от нов доклад от страна на въззивния съд; дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти във връзка с неправилната правна квалификация на иска. Извършването на изцяло нов доклад от въззивния съд е отречено по тълкувателен път – т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а необходимостта от даване на указания на