О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1295
гр. София, 20.11. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4371 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Т. Н. срещу решение № 741/16.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 505/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 715/28.11.2013 г., поправено с решение № 783/21.12.2013 г., постановени по гр. дело № 798/2013 г. на Карловския районен съд, и са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед № У.-13-1153/09.04.2013 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ; за възстановяване на заеманата от него до уволнението длъжност „технолог” при ответното дружество; и за осъждане на последното да му заплати обезщетение в размер 2 454 лв. за оставането му без работа през периода 09.04.2013 г. – 09.10.2013 г. вследствие уволнението; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени следните четири правни въпроса: 1) следва ли работодателят в трудов спор, в съответствие с разпределението на доказателствената тежест, да докаже наличието на основанието за прекратяването на трудовото правоотношение, и ако не го е доказал и въззивният съд е констатирал това с решението си, може ли същият съд да приеме атакуваното уволнение за законосъобразно; 2) следва ли наличието на втората предпоставка от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ да бъде осъществена и установена по отношение на цялото предприятие на работодателя или е достатъчно това да се установи за конкретния отдел/сектор, в който уволненият работник/служител е упражнявал трудовата си функция; 3) допустимо ли е прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ да се осъществи на база експертно решение (ЕР) на ТЕЛК, издадено година и половина преди датата на уволнението, или същото следва да е издадено непосредствено преди тази дата; и 4) допустимо ли е единствено на база частен свидетелстващ документ въззивният съд да приеме, че в предприятието на работодателя всички работни места, определени за заемане от трудоустроени лица, са заети именно от такива лица. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 703/17.11.2010 г. по гр. дело № 90/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правени въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 757/01.03.2012 г. по гр. дело № 13172/2011 г. на Варненския районен съд и с решение № 396/13.12.2012 г. по гр. дело № 413/2012 г. на Габровския окръжен съд, но без да представя доказателства същите да са влезли в сила. По отношение на същите два правни въпроса (първия и втория) – при условията на евентуалност, както и по отношение на останалите два правни въпроса (третия и четвъртия), жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било аргументи в тази насока, извън твърдението си, че по тях липсвала съдебна практика.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата съдебна инстанция, както и за юрисконсултско възнаграждение – в минималния размер по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че ищецът (сега касатор) счита уволнението си за незаконно, поради това, че към момента на извършването му в ответното дружество имало подходяща за здравословното му състояние, образование и професионален опит, работа, тъй като съгласно две заповеди на работодателя е работил, поради производствена необходимост, временно в отдел „ССИ и ЕИ”, като „архивар”, която работа била подходяща за здравословното му състояние и безпроблемно изпълнявал; счита уволнението извършено и в нарушение на чл. 315 от КТ, както и да е плод на субективно настроение и отрицателно отношение към него, тъй като е трето по ред. Окръжният съд е приел и че не е спорно между страните, че с посоченото в процесната заповед за уволнение ЕР на ТЕЛК, на жалбоподателя-ищец е определена 95 % трайно намалена работоспособност без чужда помощ за срок от три години – до 01.12.2014 г., вследствие „миотонична дистрофия тип 1 – Щ. тежък амиотрофичен синдром”, както и че изпълняваната в момента от него работа е неподходяща за здравословното му състояние, при посочени противопоказни условия на труд – тежка физическа работа, продължително ходене, право стоене, фини манипулативни движения, като съдът е намерил и че с това е установена първата предпоставка за уволнението на процесното основание. Приел е също, че спорна и във въззивното производство е втората предпоставка за уволнението по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ – липсата на друга работа в предприятието, подходяща за здравословното състояние на работника или служителя, установяването на която е в тежест на работодателя. По-натам в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд, след обсъждане на представените в тази връзка писмени доказателства (списъци, протоколи и заповеди), е приел, че противно на възраженията (доводите) на ищеца в исковата молба, ответникът-работодател е изпълнил задължението си по чл. 315 от КТ – определял е ежегодно, конкретно – за 2012 г. и 2013 г., подходящите работни места и длъжности за трудоустрояване на лицата с намалена работоспособност. Въз основа заключението на вещото лице по делото, окръжният съд е приел за установено и че към датата на прекратяването на трудовото правоотношение между страните в ответното дружество е нямало свободни работни места (реално наличният персонал дори е надвишавал щатната численост по длъжностно разписание), в частност – нямало е свободни работни места, определени за заемане от работници и служители с намалена работоспособност, нито такива в отдел „ССИ и ЕИ”, където ищецът временно е заемал длъжност „архивар”, също определена за служители с намалена работоспособност. В тази връзка въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че от това заключение не се установява дали определените от работодателя със списъка по чл. 315 от КТ работни места и длъжности са заети от трудоустроени лица, но е намерил за основателно позоваването на ответното дружество на съдържащото се в личното трудово досие на ищеца, заключение от 05.04.2013 г. на службата по трудова медицина, съгласно което, след пореден обстоен преглед на работните места, определени за заемане от лица с трайно намалена работоспособност, е констатирано, че всички те са заети от трудоустроени лица. Окръжният съд е изложил изрични мотиви, че в тази негова част становището на службата по трудова медицина е с характер на частен свидетелстващ документ, изходящ от трето за спора заинтересовано юридическо лице в договорни отношения с работодателя, който документ не обвързва съда с материална доказателствена сила, като следва да се преценява наред с всички останали обстоятелства и доказателства по делото. В това отношение въззивният съд е взел предвид, че ищецът не е оспорил удостоверения с този документ факт относно липсата на свободни работни места и длъжности, определени за лица с намалена работоспособност, нито, че те са заети именно от трудоустроени лица, като е приел и че последното се подкрепя от факта, че в ответното дружество въобще няма свободни работни места, както и от обясненията на вещото лице в съдебно заседание, че е проверил досиетата на заемащите в отдел „ССИ и ЕИ” работни места, определени за лица с намалена работоспособност, които са заети от трудоустроени, като разполага дори поименно с трудоустроените лица, макар да не ги е записал в заключението си. Съдът е приел също, че няма доказателства в противна насока, като е заключил, че определените по списъка по чл. 315 от КТ работни места са заети от трудоустроени лица. Съдът е намерил, че при това положение, макар ответникът да не е доказал липсата на подходящо за здравословното състояние на ищеца работно място, то обстоятелството, че в дружеството няма каквото и да било свободно място, и в частност – всички работни места, определени за заемане от лица с намалена работоспособност, са заети именно от трудоустроени лица, го освобождава от задължението му да предложи на ищеца заемане на друга подходяща за трудоустроения длъжност, каквато свободна длъжност не е налице. В заключение въззивният съд е приел, че атакуваното уволнение е извършено при наличие на предпоставките по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, поради което предявените по делото искове следва да се отхвърлят.
Горните изводи в обжалваното решение на въззивния съд са в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Съобразно тази практика, окръжният съд е приел в случая, че уволнението на жалбоподателя-ищец е извършено при наличие на предпоставките по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ – първата от тях е безспорна между страните по делото, а установяването на втората е в доказателствена тежест на ответника-работодател, като и тя е приета за установена от съда, след обсъждане на доказателствата по делото. В соченото от касатора решение № 703/17.11.2010 г. по гр. дело № 90/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, същото е прието по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в трудовия спор, а именно, – че в случай на оспорване на конкретно уволнение по съдебен ред, в тежест на работодателя е да докаже основанието за прекратяване на трудовото правоотношение (в разглеждания там случай – по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ), както и че недоказването му обуславя извод за незаконосъобразност на уволнението. Обратно на постановката на втората част от първия изведен в изложението на касатора правен въпрос, обаче, въззивният съд в случая не е констатирал в мотивите към обжалваното решение, ответникът-работодател да не е доказал по делото наличието на основанието за прекратяването на трудовото правоотношение с жалбоподателя-ищец, а напротив – прието е тъкмо обратното. Поради това и тази част от въпроса не е разрешена в противоречие със задължителната практиката на ВКС, включително – посочената от касатора. При наличие на такава практика на ВКС, в съответствие, с която е разрешен този първи въпрос в обжалваното решение, не са налице и двете наведени от жалбоподателя допълнителни основания по отношение на него – по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Също в пълно съответствие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 448/12 от 05.03.2013 г. по гр. дело № 1318/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че писменото становище на службата по трудова медицина е с характер на частен свидетелстващ документ, изходящ от трето лице, който документ не обвързва съда с материална доказателствена сила, като следва да се преценява наред с всички останали обстоятелства и доказателства по делото. Именно при тази негова преценка – в съвкупност със заключението на вещото лице по делото, заявеното от експерта в съдебно заседание и доводите и възраженията на ищеца, окръжният съд е приел за установено по делото и че всички работни места, определени по реда на чл. 315 от КТ за заемане от лица с намалена работоспособност, са заети именно от трудоустроени лица. По този начин въззивният съд е разрешил и последния (четвърти по ред) правен въпрос в изложението на касатора, в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, поради което и този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като и самият жалбоподател не излага аргументи в такава насока, освен твърдението си, че по въпроса липсвала съдебна практика.
Третият изведен в изложението на касатора правен въпрос (а именно: допустимо ли е прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ да се осъществи на база ЕР на ТЕЛК, издадено година и половина преди датата на уволнението, или същото следва да е издадено непосредствено преди тази дата) не е бил въведен с исковата молба в спорния предмет на делото относно законосъобразността на процесното уволнение, респ. – този правен въпрос е без никакво значение за крайния изход на правния спор по делото. Поради това той не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, респ. – не е необходимо да се изследва и наведеното във връзка с него допълнително основание за това – в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая това е така, защото наличието на първата предпоставка (елемент) от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ (а именно: установена с ЕР на ТЕЛК, невъзможност на работника/служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност, или/и здравни противопоказания), както беше посочено, е била безспорна между страните по делото и пред двете съдебни инстанции по съществото на спора.
Вторият изведен в изложението на касатора правен въпрос (а именно: следва ли наличието на втората предпоставка от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ да бъде осъществена и установена по отношение на цялото предприятие на работодателя или е достатъчно това да се установи за конкретния отдел/сектор, в който уволненият работник/служител е упражнявал трудовата си функция) също не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и поради това също е без никакво значение за крайния изход на правния спор по делото. Въззивният съд е изследвал в случая и двете визирани във въпроса хипотези, а именно: както дали всички работни места в предприятието на ответното дружество, които са били определени по реда на чл. 315 от КТ за заемане от лица с намалена работоспособност, са били заети именно от трудоустроени лица, така и в частност – в отдел „ССИ и ЕИ”, и конкретно – длъжността „архивар”. Това е направено, предвид доводите и съображенията в исковата молба на касатора, очертаващи предмета на правния спор по делото, като съдът е приел за установено, че не само тази, конкретно сочена от ищеца длъжност („архивар” в отдел „ССИ и ЕИ”), като подходяща за здравословното му състояние, а и всички останали длъжности, определени по реда на чл. 315 от КТ за заемане от лица с намалена работоспособност, са били заети именно от трудоустроени лица. При това положение, независимо коя от двете хипотези, визирани във въпроса, е при точно приложение на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, то резултатът от правния спор по делото не би бил променен.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество разноски за юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция, в претендирания от ответника минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, а именно – сумата 401.78 лв. Други разноски за касационното производство по делото на ответника не следва да се присъждат, тъй като той не е направил такива разноски, каквито също претендира.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 741/16.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 505/2014 г. на Пловдивския окръжен съд;
ОСЪЖДА С. Т. Н. да заплати на [фирма] сумата 401.78 лв. (четиристотин и един лева и седемдесет и осем стотинки) – разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.