4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 24.02.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 349/2015
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на Прокуратурата на Република България, подадени чрез Софийска градска прокуратура и Софийска апелативна прокуратура, срещу определение № 2376 от 30.09.2014 г. по ч. гр. д. № 3205/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на определение от 17.06.2014 г. по т. д. № 1767/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 17 състав, е допуснато изменение на решение № 670 от 29.04.2014 г. по същото дело в частта за разноските, като в полза на ответника [фирма], [населено място] е присъдена допълнително сумата 23 850 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Частният касатор моли за отмяна на въззивния акт с твърдението, че допълнително присъдените на ответника разноски са недоказани, неоправдани и значително завишени, явно несъответстващи на присъжданите в други сходни производства размери и на съдебната практика, както и на фактическата и правна сложност на конкретното дело, без да е отчетено, че се касае за производство по чл. 252 ТЗ за прекратяване на търговско дружество по иск на Прокуратурата, което е приключило с решение в рамките на по-малко от една година и по което е проведено само едно съдебно заседание.
Като релевантни за делото, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, в частните касационни жалби на СГП и С. са поставените въпросите, съответно: „1. Какъв е механизмът за признаване и присъждане на разноски по делото и обвързан ли е съдът с представените доказателства за направени разноски, без да се анализират и преценяват критерият за справедливост във всеки конкретен казус и обичайната съдебна практика по сходни казуси и без да се обсъждат възраженията на другата страна за прекомерност и необоснованост на така претендираните разноски; 2. За определяне размера на разноските, представляващи адвокатско възнаграждение, доказването на реално направените такива и възможността за тяхното намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК поради прекомерност”. Твърди се „фрапиращо противоречие” в практиката на произнеслите се съдебни инстанции по първия въпрос, както и противоречие на въззивния акт с т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС и с определение № 153 от 03.02.2010 г. по ч. т. д. № 63/2010 г. на І т. о. – по втория въпрос.
Ответникът – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбите по съображения, изложени в писмен отговор от 13.11.2014 г. и от 16.01.2015 г. По отношение на подадената чрез Софийска апелативна прокуратура частна касационна жалба релевира довод и за недопустимост поради липса на легитимация, а също и поради неспазване на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Основателно е възражението на ответника, че депозираната чрез Софийска апелативна прокуратура частна касационна жалба е подадена след изтичане на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Видно от данните по делото, препис от въззивното определение е връчено на Прокуратурата на Република България като страна по делото на 23.10.2014 г. Това именно е моментът, с оглед на който следва да бъде извършена преценката за спазване на срока за обжалване. Датата 18.11.2014 г., на която е връчен препис от определението на Софийска апелативна прокуратура, е ирелевантна. Поради това, че Прокуратурата на Република България е единна и централизирана, последиците от съответното процесуално действие настъпват веднага, независимо спрямо коя от нейните структури е извършено то. Изчислен от датата 23.10.2014 г., срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК изтича на 30.10.2014 г., като същият следва да се счете за спазен единствено по отношение на частна касационна жалба вх. № 12111 от 23.10.2014 г. на Прокуратурата на Република България, подадена чрез Софийска градска прокуратура, но не и по отношение на частна касационна жалба вх. № 13257 от 24.11.2014 г., подадена от Софийска апелативна прокуратура. Тази втора частна касационна жалба представлява по своята същност допълнение към първоначално подадената от Прокуратурата на Република България частна касационна жалба. Доколкото, обаче, тя е извън преклузивния срок за обжалване, при преценката за допускане на касационния контрол не следва да бъде съобразявано приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, т. е. вторият поставен въпрос не подлежи на обсъждане.
За да отмени първоинстанционното определение и да измени решение № 670 от 29.04.2014 г. по т. д. № 1767/2013г. на СГС, VІ-17 състав в частта за разноските чрез присъждане в полза на ответника [фирма], [населено място] допълнително сумата 23 850 лв. – адвокатско възнаграждение, въззивният съд е преценил за осъществени предвидените в чл. 248, ал. 1 ГПК предпоставки. По-конкретно, процесуалната допустимост на молбата за изменение на решението в частта за разноските е обоснована с наличието на представен от ответника списък по чл. 80 ГПК, а нейната основателност – с ангажираните от страната безспорни доказателства за действително платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 24 000 лв. По отношение направеното от ищеца възражение за прекомерност на разноските въззивната инстанция е счела, че същото не подлежи на обсъждане, тъй като не е заявено своевременно – до приключване на устните състезания, а едва в отговора на молбата за изменение на решението в частта за разноските. Становището си за недопустимостта съдът служебно да се произнася по въпроса за прекомерността на разноските и за крайния срок, до който може да бъде направено такова възражение, решаващият състав е аргументирал с мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с множество определения на ВКС.
Настоящият състав намира, че поставеният от частния касатор въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване. От една страна, въпросът е формулиран абстрактно и без да е отнесен към мотивите на въззивния акт. От друга страна, отговорът на този въпрос е предпоставен от преценката на решаващия състав относно наличието на предпоставките за присъждане на претендираните от страната разноски, респ. за намаляване на същите поради прекомерност, т. е. това са изводи, които касаят правилността на въззивното определение, чиято проверка е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Освен, че не е обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на заявения от СГП въпрос не са доказани и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – касаторът не е посочил конкретни актове на ВКС в подкрепа на твърдението си за противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, а актовете, на които основава довода си за противоречие в съдебната практика – определенията на предходните инстанции по настоящото дело, не представляват „практика на съдилищата” с оглед задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2376 от 30.09.2014 г. по ч. гр. д. № 3205/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: