1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
гр. София, 27.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Татяна Върбанова
т.д. № 2304/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 976 от 27.04.2017 г. по ч.гр.д. № 735/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено разпореждане № 31096 от 29.11.2016 г. по т.д. № 6815/2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, първи състав за признаване и допускане изпълнението на съдебно решение, постановено от Търговския съд в [населено място], Франция, на 22.01.2011 г., по опис № 2011 006084, с което [фирма] е осъдено да заплати на „Е. Ди Ай Г.” Н.В., със седалище в Б., сумата 7 962.60 евро, заедно със законната лихва от 01.07.2011 г., сумата 2 500 евро по чл.700 от ГПК, както и 93.28 евро – разноски за иска, вкл. и стойност на присъдата.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че решаващият съд формално е обсъдил основанието по чл.34, т.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001 на Съвета за отказ на признаване/изпълнение на постановеното съдебно решение и неправилно е приел, че длъжникът е надлежно уведомен за образуваното съдебно производство. Счита, че след като органът по връчването не е отразил каква длъжност заема К. А. и в какво качество е получил съдебните книжа, адресирани до [фирма], то е налице нередовност на връчването и съответно не е осигурен достатъчен срок за организиране на защитата по делото. Поддържа още, че към момента на постановяване на изпълнимия съдебен акт ответното дружество не е участвало в производството и не е имало възможност да подаде жалба, така, че то да се трансформира в състезателно производство.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. При неизяснена фактическа обстановка при постановяване на съдебно решение, постановено в друга държава членка на ЕС, длъжен ли е съдът да допусне до изпълнение на територията на Република България постановеното решение; 2. Подлежи ли на изпълнение решението на Търговския съд в [населено място] от 22.11.2011 г., постановено в отсъствие на длъжника [фирма]; 3. Подлежи ли на изпълнение решението на Търговския съд в [населено място] от 22.11.2011 г. като се има предвид, че към момента на постановяване на изпълнимия акт [фирма] не е участвал в производството и 4. Длъжен ли е съдът, допуснал до изпълнение съдебно решение, постановено в друга държава членка на ЕС, да се съобрази с фактите, че [фирма] е бил уведомен за воденото срещу него производство единствено на 15.07.2011 г. чрез лице, което не фигурира като служител в дружеството. Касаторът твърди наличието на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: решение по гр.д. № 33/2012 г., на ВКС, ІІІ г.о.; определение по т.д. № 2844/2015 г., ВКС, ІІ т.о., определение по т.д. № 157/2010 г., І т.о., определение № 565/11.07.2012 г. и определение по гр.д. № 1461/2011 г., ІV г.о.
Ответникът по касация „Е. Ди Ай Г. СЕ /H. G. SE/, с предишно наименование „Е. Ди Ай Г.” Н.В., със седалище в [населено място], [улица]/1, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за достъп до касация, а по същество твърди неоснователност на жалбата. Подробни съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел следното от фактическа страна:
С молбата по чл.623 ГПК, с която е сезиран компетентният първоинстанционен съд – Софийски градски съд, подадена от молителя „Е. Ди Ай Г. СЕ / с предишно наименование „Е. Ди Ай Г.” Н.В./ със седалище в [населено място], е заявено искане за допускане изпълнението на постановеното от Търговския съд в [населено място], Франция решение от 22.11.2011 г., по опис 2011 006084, по реда на Регламент № 44/2001 г. Към молбата са приложени: решението на Търговския съд, удостоверение по образец съгл. чл.54 от посочения Регламент, удостоверение от Министерство на икономиката, съдържащо идентификационни данни за молителя, както и извлечение от Държавен вестник на Кралство Б. във връзка с регистрирана промяна в наименованието и правната форма на дружеството, които документи са в надлежен превод. Прието е, че молителят е изпълнил изискванията на чл.53 от Регламента, тъй като е представил автентичен препис от подлежащия на изпълнение акт, сертификат по чл.54 от Регламента в съответния формуляр съгл.Приложение V на Регламента, с превод на същите, съгл. изискването на чл.40, т.1 от Регламента и съгл. чл.623, ал.2, изр.последно ГПК.
След преценка на данните по делото е изведен извод, че съдебният акт, чието допускане на изпълнение се иска, съставлява решение по см. на чл.32 от Регламента, с надлежно удостоверена изпълняемост в страната по произход. Въззивният състав е изложил подробни правни съображения във връзка с недопустимостта да се преразглежда издаденият по реда на чл.54 от Регламента сертификат, както и във връзка с правото на ответника на защита, основани и на практика на С..
При произнасяне по релевираните с въззивната жалба възражения на ответното дружество, основани на чл.34, т.2 от Регламента, решаващият съдебен състав е изразил становище, че процесуалните права на длъжника, гарантиращи правото му на участие в съдебното производство, не са нарушени. В тази насока е извършена подробна преценка на представените от молителя – въззиваем писмени доказателства, препис от които е връчен на въззивника, при липса на оспорване на същите от последния, а именно: удостоверение за връчване на съдебни книжа от 01.07.2011, и акт за удостоверяване надлежното връчване от 26.04.2012 г. на постановеното от Търговския съд на [населено място] решение, както и актуално удостоверение за липса на обжалване на връченото на длъжника решение, от което е видно, че последният не е упражнил регламентираното си право на обжалване в 3-месечен срок.
Изведен е краен извод за правилност на атакуваното разпореждане, с оглед установеност на всички предпоставки за признаване и допускане на изпълнение на решението на Търговския съд в [населено място].
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият формулиран от касатора въпрос всъщност предпоставя произнасяне по правилността на чуждестранното съдебно решение. При поставяне на този въпрос не е съобразено, че решението, чието признаване и допускане на изпълнение се претендира, се ползва с обвързваща сила. Регламент (EO) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела категорично отрича възможността за контрол по същество на фактическите и правни изводи на чуждестранния съд, постановил съдебното решение, чието признаване и допускане на изпълнение се иска. В тази насока са изричните разпоредби на чл.36 и чл.41 от Регламента, които не са съобразени от касатора. Дори и да се приеме, че този въпрос всъщност е свързан с поддържаната пред въззивния съд пречка за признаване и допускане до изпълнение, основана на чл.34, § 2 от Регламента, а именно: когато решението е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството или друг равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, освен ако ответникът не е успял да започне дело за оспорване на съдебното решение, когато е било възможно да стори това, то в този аспект въпросът е изцяло относим към правилността на въззивното решение, основано на неоспорени писмени доказателства, установяващи редовност на връчването на съдебни книжа, касаещи производството пред Търговския съд в [населено място]. Преценен в този аспект, т.е. само във връзка с истинността на удостоверените обстоятелства със сертификата по чл.54 от Регламента, въпрос № 1 предпоставя проверка за законосъобразност на атакуваното въззивно решение, която е недопустима в производството по селекция на жалбите.
Останалите въпроси / № 2 до № 4, вкл.,/ са основани изцяло на твърдения на дружеството въззивник /касатор в настоящото производство/ за неговото неучастие в производството пред Търговския съд на [населено място] поради ненадлежното му уведомяване за това производство. Видно от мотивната част към атакуваното въззивно решение е, че въведеното с въззивната жалба основание за отказ от признаване и допускане до изпълнение, изразяващо се в нарушаване на правото на защита при образуване на спорното производство, е отхвърлено изцяло. В тази насока решаващият състав на Апелативен съд – София е преценил не само липсата на данни за нарушаване правото на защита на ответника в процеса пред френския търговски съд, но и доказаният факт, че в рамките на 3-месечния срок ответникът не се е възползвал от процесуалната възможност да оспори постановеното съдебно решение. Отговорът на тези въпроси са пряко релевантни към правилността на обжалваното решение и съответно към основанията по чл.281, т.3 ГПК. При формулирането им касаторът не е съобразил, че правилността на решението не е предмет на производстнвото по чл.288 ГПК, а тя се проверява само след допуснато касационно обжалване. В този смисъл са и указанията, дадени в съобразителната част към т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/20-09 г. на ОСГТК на ВКС, в които е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране.
Независимо от обстоятелството, че посочените по-горе въпроси не покриват изискванията на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, следва изрично да се отрази, че по тълкуването на чл.34, пар.2 от Регламент (EO) № 44/2001 е налице практика на С. / напр. решение по дело С- 283/05, решение по дело С-70/15 E. L. v.J. D., с препращане и към решение от 14.12.2006 г. A., С-283/05/, формирана при произнасяне по преюдициални запитвания от национални юрисдикции относно тълкуването на правото на ЕС и дадените разрешения и заключения на Съда са правнообвързващи за всички останали национални юрисдикции. Въззивният съд е съобразил практиката на С., макар и да се е позовал на друго решение – по дело С-619/10.
Предвид изложеното, искането за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение по ч. гр.д. № 735/2017 г. на Апелативен съд – София е неоснователно.
Независимо от изхода на делото и своевременно заявеното искане за присъждане на разноски на ответника по касация, към отговора не са представени доказателства за действително направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 976 от 27.04.2017 г. по ч.гр.д. № 735/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: