О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 24.02.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 658 по описа за 2008 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 5* г. – сигнатура на Софийски апелативен съд, депозирана от “А” О. гр. В. срещу въззивното решение № 100/13.06.2008 г. по гр. д. № 2388 /2007 г. на Софийски апелативен съд, с което по реда на чл. 208 ГПК /отм./ е отхвърлен предявеният от “А” О. срещу “К” О. иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД за сумата 15 459 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2000 г. до 01.08.2000 г. на машини и съоръжения, както и иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 100 000 лв. /при заявен пълен размер от 459 000 лв./, съставляващ част от дължимо обезщетение за същите машини и съоръжения за периода от 01.08.2000 г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, позовава се на противоречие на въззивния съдебен акт с влязло в сила на 12.02.2005 г. /видно от печат на съда върху съдебния акт/ решение с дата 13.12.2004 г. по гр. д. № 619/2004 г. на Софийски окръжен съд, което е постановено след обезсилване на първоинстанционното решение от 30.04.2002 г. по гр. д. № 900/2000 г. на Софийски окръжен съд от Софийски апелативен съд.
Според жалбоподателя, същественият въпрос в случая бил този за основателността на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, като противоречивото разрешаване на този въпрос се състояло в различния резултат по обжалваното въззивно решение и по влезлия в сила съдебен акт по гр. д. № 619/2004 г. на Софийски окръжен съд, предвид произнасянето на съдилищата по частичен иск по чл. 59 ЗЗД между едни и същи страни.
Ответникът по касационната жалба, в писмено възражение, взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е визирана от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т. 1 – 3 на цитирания регламент. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
Същественият правен въпрос не се отъждествява само с приетата от съда недоказаност на твърдяните факти, а се включва в предмета на спора, очертан чрез основанието и петитума на иска. Произнасянето на съда по предявеното искане въз основа на сочения фактически състав, представлява произнасяне по съществения правен въпрос, формирал решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение.
В случая, предвид изложеното по-горе, жалбоподателят не е заявил кой е съществения за него материалноправен или процесуалноправен въпрос по конкретното дело, а общо е посочил, че това е “въпросът за основателността на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД”. Преценката на съда относно основателността на предявения иск е свързана с преценка на истинността на фактическите твърдения чрез преценка на доказателствата. Именно върху преценката на доказателствата съдът изгражда своите констатации, че определени факти са се осъществили, а други не, и като подвежда тези констатации под приложимата правна норма, достига до извода, че спорното право съществува или не съществува. Тази преценка на доказателствата съдът извършва по свое вътрешно убеждение, разбира се при съобразяване процесуалното изискване на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм/.
В конкретния случай, Софийски апелативен съд в своето решение е приел, че искът в двете му части, предвид различните периоди и частично заявени размери е неоснователен и недоказан по две основни съображения: на първо място, поради отсъствие на доказателства по делото за собственост от страна на ищцовото дружество върху процесните вещи, и на второ място: поради недоказаност на факта, че ответното дружество през визираните периоди от време е ползвал тези машини. Тежестта за доказване е била за ищеца, предвид характера на предявения иск за неоснователно обогатяване, и въведените твърдения за покупка на вещите от друго търговско дружество с писмен договор, при експертно заключение, съдържащо констатация, че част от стойността на вещите не е била платена, и възможността по закон собствеността да премине върху купувача и с изплащане на цената, и при въведено твърдение за последвало апортиране на вещите в капитала на ищцовото дружество.
Не е налице поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради липса на противоречие с цитираната практика. Тази практика, на която се позовава жалбаподателят, действително е относима към идентичен правен казус между същите страни /уважен частичен иск досежно първата част от претенцията за периода от 01.05.2000 г. до 01.08.2000 г./, и по отношение на това влязло в сила първоинстанционно решение въззивният съд е взел отношение в своя съдебен акт, предмет на настоящото обжалване.
Ноторно известно е, че при предявен частичен иск като част от целия размер на иска, то със сила на пресъдено нещо се установява само предявената част /в случая до размер на сумата 10 001 лв./ от спорното право, ако съдът е уважил иска. Касае се за самостоятелен иск за такъв размер на претендираното парично вземане, като ищецът при частичния иск определя размера, за който търси защита, поради което този иск не се различава от исковете, с които се претендира пълния размер на паричното вземане. Ищецът е въвел като предмет на делото само част, а не цялото материално право. При уважаване на частичния иск няма пречка да се предяви иск за горницата от сумата, предмет на новия иск, но и при тази хипотеза той не би могъл да се позовава на формирана сила на пресъдено нещо по частичен иск – като част от цялото твърдяно вземане. Касае се за самостоятелни претенции за присъждане на този размер от претендираното вземане, за който се търси защита, в какъвто смисъл е и постановеното в т. 1 на ТР № 1/2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
Останалите, изложени в касационната жалба аргументи, са свързани с правилността на въззивното решение и не би могло да се преценяват по реда на чл. 288 ГПК.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение № 100/13.06.2008 г. по гр. д. № 2388/2007 г.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 100/13.06.2008 г. по гр. д. № 2388/2007 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: