О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1306
София, 16.12.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4778/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. Ч. – Г., подадена чрез адв. Т. Ф. от Пловдивска АК, срещу въззивно решение №2810 от 23.04.2014г. на Софийски ГС, постановено по в.гр.д.№ 7549/2013год., в частта, с която е потвърдено решение от 10.04.2013г., постановено по гр. д. № 23888/2012г. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. П. Ч. – Г. срещу [фирма] кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно дисциплинарното уволнение, извършено със Заповед № П.-001/30.09.2011г. на управителя на [фирма] и неговата отмяна, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност – „бизнес-консултант” при ответното дружество и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за заплащане на парично обезщетение за шестте месеца, следващи уволнението, през които не е полагал труд по трудово правоотношение, а именно за периода от 17.03.2012г. до 18.09.2012г. в размер на 4020 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса „Допустимо ли е да се връчва „комбинирана” заповед – за дисциплинарно уволнение и за прекратяване на трудовото правоотношение, по ред, различен от реда в чл. 195, ал.2 КТ, при който се удостоверява със свидетели уведомяване за уволнението, без получаване на писмен екземпляр от заповедта от работника, респ. започва ли да тече давностния срок по чл. 358, ал. 1, т.2 КТ от този момент?” в противоречие със задължителната практика на ВКС – чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обосновал е наличието на противоречието с оплакването, че в следствие непълен и непрецизен анализ на доказателствата и нарушение на процесуалните правила съдът е обосновал неправилен извод относно момента, в който се приема, че ищцата е била уволнена, респ. започнал е да тече срокът на погасителна давност по чл. 358, ал.1, т.2 КТ. Позовава се на решение № 209 от 13.04.2011 г., ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр.д. № 1105/2010 г.; решение № 35 от 7.05.2012 г. по гр.д. № 1877/2010 г., ВКС, IV г.о.; решение № 283 от 6.04.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г. на ВКС, III г.о. Във връзка с този въпрос счита, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК.
В изложението си касаторът счита, че основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК са налице и във връзка с въпросите „Допустимо ли е да се установява „връчване” на заповед за дисциплинарно уволнение по чл. 195 КТ със свидетелски показания, удостоверяващи „отказ от получаване на заповедта?” и „Допустимо ли е да се приеме за доказано връчване на заповед за дисциплинарно уволнение, само въз основа на показания на заинтересовани свидетели /бивши и настоящи служители на работодателя/, които са взаимно противоречиви и се опровергават от показанията на други, незаинтересовани свидетели, както и от писмени доказателства и следва ли съдът да прилага еднакъв критерий относно заинтересованите свидетели?” Във връзка с първия въпрос касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на Р № 48 от 28.02.2013 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 265/2012г. , тъй като „в нарушение на императивните разпоредби на чл. 195, ал.2 и ал.З КТ, СГС приема, че е налице връчване, без да има получаване на заповедта”. Същевременно по процесуалноправния въпрос за начина на удостоверяване на връчването на изявление при отказ от страна на адресата, в цитираното Р № 48 от 28.02.2013 г. на ВКС е прието, че писменото волеизявление достига до адресата – с фактическото предоставяне на документа на разположение на адресата. Във връзка с втория въпрос касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 776/2009 г, решение на ВКС по гр.д. № 447/2011г., решение № 700 от 28.10.2010г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 91/2010г. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че съдът неправилно е анализирал свидетелските показания и е формирал грешни фактически изводи. Не обосновава защо счита, че произнасянето на ВКС по тези два въпроса е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
На последно място в изложението си касаторът посочва, че основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК са налице и във връзка с въпроса „Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила когато въззивният съд не се е произнесъл в съвкупност по всички доказателства по делото?” Поддържа, че „по този въпрос е налична задължителна практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК, обратна на застъпеното от СГС, съгласно която необсъждането в съвкупност на всички доказателства по делото е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Позовава се на реш. № 66 от 5.07.2012г. на ВКС, ТК, I о. по т.д. № 376/2011г.; реш. № 216 от 4.01.2011г. на ВКС, ТК, II о. по т.д. № 87/2010г. Няма обосновка за поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. Л. Т. взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в производството разноски в размер 1000лв. по представен договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе относно наличието на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ , въззивният съд е приел, че атакуваната от ищеца писмена заповед № П.-001 от 30.09.2011г. съдържа ясна воля за прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, поради неявяване на служителя на работа през периода от 01.09.2011г. – 27.09.2011г., поради което е породила правните последици – прекратяване на трудовото правоотношение; че конститутивното действие на уволнителната заповед, издадена от органа на работодателска власт, настъпва от момента на връчването й на работника или служителя – чл. 195, ал. 3 КТ; че липсата на изрично предвидена процедура в КТ за връчване на заповед на уволнение дава възможност за удостоверяването му с всички допустими доказателствени средства, в т.ч. и със свидетелски показания – позовал се е на Решение № 209/11г., г.д. 1105/10г. IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. След анализ на събраните гласни и писмени доказателства е приел за установено, че на 30.09.2011г. ищцата посетила офиса на работодателя, където представляващият ответното дружество направил опит да й връчи процесната уволнителна заповед от същата дата, при което възникнал скандал поради това, че последната отказва да получи същата; че връчването при отказ е удостоверено със свидетели, както и, че показанията на разпитаните свидетели са последователни, логични, поради което и се кредитират от съда; че с писмо от 01.03.2012г., получено при ответника на 05.03.2012г., ищцата е поискала да й изпратят уволнителната заповед и УП-3 за осигурителния стаж и в отговор на това писмо е изпратената на 06.03.2012г. от ответника до ищеца пратка, за чието съдържание е съставен протоколът от 17.03.2012г., на който се позовава ищеца, за доказване на твърдението си, че едва на тази дата е получила заповедта. Обосновал е извод, че получаването на уволнителната заповед от ищеца по пощата на 17.03.2012г. е последващо и не оборва категоричния извод, че заповедта й е връчена при отказ на 30.09.2011г.; че съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ – при прекратяване без предизвестие трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване, а на 30.09.2011г. ясното изявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение е достигнало до знанието на ищеца и е породило правния си ефект; че този е началният момент, от който тече двумесечният давностен срок за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, предвиден в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ ; че в случая двумесечният давностен срок е изтекъл на 30.11.2011г., а исковата молба е подадена от ищеца на 15.05.2012г., т.е. ищецът е упражнил преобразуващото си право за оспорване на процесното уволнение след изтичане на давностния срок на 30.11.2011г.
С оглед гореизложеното е приел искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за неоснователен. Съобразно изхода по главния иск е обосновал извод, че са неоснователни и обусловените претенции.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Първата част от първия въпрос по изложението не е правно разрешена от въззивния съд, поради което и не съставлява общо основание за достъп до касация. Тази част касаторът привързва към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от данните по делото. В решението си съдът не е приел, че връчването на уволнителна заповед може да стане по ред, различен от предвидения в чл.192 ал.2 КТ. Приел е, че удостоверяване на връчването може да стане с всички допустими доказателствени средства, в т.ч. и със свидетелски показания. В тази връзка общо основание е единствено втората част на поставения въпрос, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. На първо място касаторът обосновава наличието на противоречие с оплакването, че в следствие непълен и непрецизен анализ на доказателствата и нарушение на процесуалните правила съдът е обосновал неправилен извод относно момента, в който се приема, че ищцата е била уволнена, респ. започнал е да тече срокът на погасителна давност по чл. 358, ал.1, т.2 КТ. Тези доводи са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. На следващо място не се установява и наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл с приложените актове . С решението си по гр.д.№1105/2010г. ВКС е дал отговор на въпроса „приложим ли е редът, предвиден в чл.44 ГПК относно начина на връчване на заповедта” при уволнение по чл. 328, ал.1, т.2, предложение второ КТ – “съкращаване щата”. Не е налице идентичност на правните въпроси, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. По същите съображения не се установява твърдяното от касатора противоречие и с решението на ВКС, постановено по гр.д.№ 507/2009г. Със същото се дава отговор на въпроса „за начина, по който следва да се получи изпратената по пощата, с препоръчано писмо с обратна разписка – заповед за уволнение–за да се счете, че е налице редовно връчване. Такъв въпрос не е поставен в изложението на касатора. С решението си по гр.д.№1877/2010г. ВКС в отговор на въпроса „по приложението на чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ вр. с чл. 335, ал.2 КТ – от кой момент изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание на работника поражда правно действие” касационният съд е приел следното : ” Съгласно чл. 195, ал.2 и ал.3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите – правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга”. Приел е също, че „редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.46 и чл.47, във вр. с чл.41, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.42 и чл. 44 ГПК”. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения.
Не е налице поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с поставения от касатора въпрос „Допустимо ли е да се установява „връчване” на заповед за дисциплинарно уволнение по чл. 195 КТ със свидетелски показания, удостоверяващи „отказ от получаване на заповедта?” С решението си по гр.д.№265/2012г. ВКС, в отговор по процесуалноправния въпрос за начина на удостоверяване на връчването на изявление за уволнение при отказ от страна на адресата, е приел, че волеизявленията пораждат действие с достигането им до адресата. Приел е също : ” Когато адресатът присъства (или е налична аудио връзка), устното изявление достига адресата с изричането на изявлението от волеизявяващия, а писменото волеизявление – с фактическото предоставяне на документа на разположение на адресата. В закона не е уредена форма за доказване на тези обстоятелства, те може да бъдат доказвани с всички доказателствени средства. Удостоверяването на тези обстоятелства в документ, подписан от свидетели е обичайна практика, но при оспорване доказването им в гражданския процес се осъществява чрез разпит на свидетелите.” Процесуалните действия на въззивния съд и правните му разрешения по този въпрос не са в отклонение от тази задължителна практика.
Последните два въпроса на касатора не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а касационни основания по чл.281 ГПК. По своята същност това са оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт, за непрецизен и неправилен анализ на доказателствата и допуснати процесуални нарушения при този анализ. Тези оплаквания са ирелевнтни за производството по чл.288 ГПК и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че обжалването бъде допуснато.
Във връзка с поставените в изложението въпроси не е налице и основанието по т.3 на чл.280 ГПК. По принцип това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал наличие на такива предпоставки – не е обосновал защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, а относно дисциплинарното уволнение, реда за връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание и относно началния момент на срока по чл. 358, ал. 1, т.2 КТ има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, която не се нуждае от коригиране.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените в
касационното производство такива в размер 1000лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2810 от 23.04.2014г. на Софийски ГС, постановено по в.гр.д.№ 7549/2013год., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 10.04.2013г., постановено по гр. д. № 23888/2012г. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от И. П. Ч. – Г. срещу [фирма] кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 от КТ.
ОСЪЖДА И. П. Ч. – Г. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 1000лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: