О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1306
София, 21.12.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4167/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], срещу въззивно решение №14 от 06.03.2013г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 16/2013год. С това решение след отмяна на решение № 343 от 22.09.12г. по т.д. 616/2007г. на БОС в частта , в която е отхвърлен искът по отношение на Й. В. Д., [фирма] [населено място] да заплати на Й. В. Д. от [населено място] сумата 10 500 лв./ десет хиляди и петстотин лева/, представляваща част от цялата сума от 16 200 щатски долара неплатен наем от 300 щ.д. месечно от 01.06.2002г. до 31.12.2006г. и разноски в размер на 810 лв. и решението в останалата обжалвана част е потвърдено.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл свръх петитум и по непредявен иск, а при условията на евентуалност – за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на съдилищата по въпрос, който има отношение към допустимостта на решението. Счита, че такъв е въпросът: за естеството и обхвата на служебното и диспозитивното начало в процеса. Обосновава твърдяното противоречие на въззивното решение с решение №98 от 21.03.2011г. по гр.д.№952/2010г. на ВКС, ІV ГО, с оплакването, че в процесния случай въззивният съд се е произнесъл свръх петитум, коментирайки общите предпоставки на наема по чл.228 ЗЗД, извличайки воля за пораждане на наемни правоотношения от други юридически факти, вместо да се ограничи единствено до предварителния договор от 19.06.2001г.,чиято валидност и изпълнение са въведени в исковата молба. Счита, че по този начин съдът е разширил обхвата на търсената защита като е изменил едновременно основанието и петитума на иска. В изложението си касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на съдилищата и по въпроса притежава ли въззивният съд правомощия да събира служебно доказателства и да се позовава на тях, независимо дали са поискани пред първата инстанция. Позовава се на решение №224 от 02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ІІ ГО, с което е даден отговор на въпроса следва ли въззивния съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 от ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства. Според даденото с това решение правно разрешение “принципът на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това, дали са били поискани от страната пред първата инстанция, като при всички случаи, това задължение на съда възниква тогава, когато заинтересованата страна е заявила искането си, с предвидените в ГПК средство и срок – писмения отговор на въззивната жалба. С писмения отговор на въззивната жалба, законът предвижда възможността на въззивиемия да поиска събирането на доказателства пред въззивния съд, с оглед изричното препращане към разпоредбите на чл.260 и чл.261 от ГПК, направено с разпоредбата на чл.263, ал.1 от ГПК. При липсата на искане от страна на заинтересования, процесуално недопустимо е съдът служебно да събира доказателства при въззивното разглеждане на спора”. Касаторът сочи и чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса дали и при какви хипотези може да се постави знак за равенство между подобрител и наемател. Обосновава наличието на това основание с твърдението, че в практиката не е разглеждан задоволително въпроса за качеството на лицата, извършващи подобрения в един имот.
Ответните страни Й. В. Д. С. Т. Д. не вземат становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на иска към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за присъждане на неплатен наем за исковия период от време по силата на договор за наем, инкорпориран в предварителен договор за продажба на същия имот. Приел е също, че договорът за наем, съгласно чл. 228 ЗЗД, е неформален реален договор и писмената форма е условие за доказване, а не за действителност. Затова, когато договор, в който е включена клауза за заплащане на наем, по някаква причина не породи действие, за наличието на договор за наем са релевантни действителните отношения между страните – уговорен ли е месечен наем и предаден ли е имота. В конкретния случай между страните е уговорено по предварителния договор, че до заплащане на цената предварителния купувач ще заплаща месечен наем от 300 щ.д. начиная от 01.06.2002г. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че на предварителния купувач е бил предаден имота, както и, че от предаването за наемателя възниква задължение за заплащане на уговорения наем. Въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд ,че тъй като предварителния договор не е произвел действие и цената не е платена, то и договорът за наем не е произвел действие. В тази връзка е приел, че страните са сключили договор със смесен характер , за което няма забрана – че е постигната договореност между страните по отношение на ползването на имота, за който е предварителния договор, като в т. 3.4. е предвидено, че до заплащане на продажната цена предварителния купувач ще заплаща месечен наем в уговорения размер. Счел е, че обсъждането в предходни съдебни решения / мотивите на решението по гр.д. 120/2004г. на БОС, с което е разгледана претенция на предварителния купувач за подобрения в имота/ на наличието или отсъствието на наемни правоотношения между страните в този процес не обвързва съда, доколкото по предходните дела между страните не е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия правен спор съгласно чл. 298, ал.1 ГПК. След тълкуване на договора съдът е приел, че продажната цена е уговорена в предварителния договор по размер, но нейното заплащане е уговорено разсрочено и на части – аванс от 5000 ш.д. и остатък от 47 000 щ.д., поради което и житейски логично, и правно възможно е, оставането в имота след определено време на предварителен купувач, който не е платил цената да стане при условията на наемно правоотношение. В този смисъл разкрива действителната воля на страните въззивният съд, когато тълкува съдържанието на раздела Финансови взаимоотношения между страните и по специално чл. 3.4 от договора. Иначе казано страните са се съгласили, че ако до 01.06.2002г. цената не бъде платена, предварителния купувач дължи наем за всеки месец след това, до пълното й заплащане, тъй като той вече се намира в имота. Предварителния купувач се намира в имота, извършва подобрения на значителна стойност. От своя страна предварителният продавач, който не е уговорил падеж на задължението за авансовата вноска, разполага единствено с правото да поиска заплащането на наема или до получаване на цената , или до връщане на имота. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до крайния извод за основателност на исковата претенция. По отношение на активната материалноправна легитимация въззивният съд е достигнал до същите изводи за неоснователност по отношение на ищцата . Обосновал е извода си с това, че договорите действат между страните съгласно чл. 20а ЗЗД, че приложението на законовата презумпция за съвместен брачен принос и превръщане на получените плодове от вещи семейна имуществена общност в съвместна собственост на двамата съпрузи, е въпрос от значение за други правоотношения, външни на облигационната връзка предмет на настоящото дело, поради което и искът по отношение на съпругата на наемодателя е отхвърлен законосъобразно и според него.
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е разширил обхвата на търсената защита като е изменил едновременно основанието и петитума на иска. Твърдението е необосновано. Основанието на иска се определя от обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата , а от отразеното в същата е видно, че изложените твърдения са относими към фактическия състав на чл. 79 ЗЗД във връзка с чл.228 и чл.232 ЗЗД, от който произтича претендираното спорно право. На това основание е разгледана претенцията. Спорът не е разгледан на непредявено основание, поради което и въззивното решение е процесуално допустимо, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт. Не е налице и произнасяне свръх петитум, както твърди касаторът, тъй като от обстоятелствената част на исковата молба е видно, че ищците не са се ограничили да искат единствено произнасяне относно валидността и изпълнението на предварителния договор за продажба, а претенцията им касае и изпълнението на договора за наем, инкорпориран в последния. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса за естеството и обхвата на служебното и диспозитивното начало в процеса. На първо място съдът не е давал правно разрешение по този въпрос, поради което и с него не се обосновава наличието на обща предпоставка за достъп до касация. На следващо място въпросът е поставен в контекста на оплакването за недопустимост на решението поради произнасяне свръх петитум и на непредявено основание, което оплакване настоящият състав намира за необосновано по вече изложените съображения. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наличието или не на специфичната такава, поддържана от касатора.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК и във връзка с втория поставен въпрос. С оглед посочената дефинитивност не могат да се третира като релевантен поставеният от касатора въпрос за това притежава ли въззивният съд правомощия да събира служебно доказателства и да се позовава на тях, независимо дали са поискани пред първата инстанция, тъй като той няма правен характер по смисъла на ТРОСГТК № 1/2009г.,доколкото съдът не е давал правно разрешение по него, а е формулиран от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилен анализ на доказателствата и неспазване правилата на логиката, процесуални нарушения при събирането на доказателства, имащ за последица неправилни и необосновани изводи на решаващия съд. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК. Следва да се има предвид, че въззивният съд не е давал отговор и на въпроса дали и при какви хипотези може да се постави знак за равенство между подобрител и наемател. След като въззивният съд не е дал правно разрешение на поставения от касатора въпрос, не се обосновава наличието на обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
В обобщение следва да се посочи и това, че въпросите на касатора се свеждат до неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Касаторът привързва въпросите си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставени те не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответниците по касационната жалба, тъй като не са претендирани и не са ангажирани доказателства за реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №14 от 06.03.2013г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 16/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: