О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1307
София, 21.12.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №4219 /2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Й., подадена чрез адв.Д. от САК, срещу решение №257 на Софийски апелативен съд, постановено на 12.02.2013г. по в.гр.д.№ 2937/2012г., с което е потвърдено решение от 12.05.2012г. по гр. д .№ 1678/2009г. на СГС и е осъдена да заплати на насрещната страна разноски в размер 4500лв. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от нея против САГБАЛ [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на сумата 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска – 26.02.2009г. до окончателното й изплащане, и е осъдена да заплати на ответника деловодни разноски в размер 4500лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск .
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при непълнота на доказателствата въпреки липсата на протокол за информирано съгласие, подписан от ищцата, и въпреки, че в процеса е останало недоказано твърдението на ответната страна, че Д. В. е подписала такова. Според касатора е налице основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради произнасянето на въззивния съд по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като произнасянето на ВКС ще допринесе за решаване на делата според точния смисъл на закона.Като такъв касаторът формулира въпроса: “следва ли съдът при произнасяне по иск по чл.49 ЗЗД да съобрази при условието на комулативност или на алтернативност е приложимо за посочените в чл.89 ал.1 ЗЗ хипотези изискването за писмена форма на задължителното при операции информирано съгласие на пациента, както и неизпълнението на това изискване какво значение има при преценка отговорността на лекуващите лекари ” . В изложението касаторът се позовава и на чл.280 ал.1 т.1 ГПК като поддържа, че във връзка с въпросите : “ изпълнил ли е въззивният съд задължението си да постанови акта си след преценка на всички събрани доказателства при положение, че не е съобразил решението си с приетите по делото съдебно-медицински експертизи и е счел, че събраните доказателства са ирелевантни за спора” и “ следва ли въззивният съд да постанови решението си след като не са събрани достатъчно доказателства относно обстоятелствата – кое е наложило отстраняването на десния яйчникслед като той не е бил източник на кървене в коремната кухина кой точно голям кръвоносен съд е бил засегнат при манипулацията и какво е неговото разположение спрямо яйчника” въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Наличието и на това основание е обосновано с оплакване за неправилност и необоснованост на решението, за непълнота на доказателствата и непрецизен анализ на събраните такива. Позовава се на Решение № 508 от 18.06. 2010 г. по гр.д. № 1411/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, с което е даден отговор на въпроса за спецификата на подлежащите на установяване факти и връзки между факти и за необходимостта от медицински познания , ангажирани чрез института на 157 ал.1 вр.чл. 157б ГПК (отм) ; прилагането на чл. 157 ал.3 от ГПК (отм) за случаи на претендирани неимуществени вреди от лекарска грешка; на Решение № 250 от 21.11. 2012 г. по гр.д. № 1504/2011г. на ВКС, ІІІ ГО, с което е даден отговор на въпроса “условието на комулативност или на алтернативност е приложимо за посочените в чл.89 ал.1 от Закона за здравето хипотези, какво е значението на изискването за писмена форма на задължителното при операция информирано съгласие на пациента и за значението на неизпълнението на тези изисквания при преценката за отговорността на лекуващия лекар, може ли да счете,че са спазени правата по чл.86 т.8 и т.11 от ЗЗ /за информираност за действителното състояние,за достъп до модерни методи на лечение,включително в чужбина, и с алтернативни методи/,ако е налице неизпълнение на задължението на лекаря да впише в подписаната от него епикриза окончателната диагноза на пациента и каква е доказателствената стойност на епикризата като медицински документ”; на Решение № 130 от 01.03. 2010 г. по гр.д. № 640/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, с което е даден отговор на въпроса “за обема отговорност на болничните заведения за вреди , настъпили от смъртта на принудително настанен за лечение наркозависим пациент при положение ,че обстоятелства във връзка със смъртта не са удостоверени от болничното заведение при съставяне на задължителната документация по начин, позволяващ преки изводи за конкретната здравословна причина , когато се релевира противоправност от бездействие и нормативно несъответствие на болнични практики за реагиране на усложнения в случаите на провеждано лечение по чл. 36 от ЗНЗ (отм)”; както и на Решение №1160 от 16.12.2008г. по гр.д. 3373/2007г. на ВКС, ГК, постановено по отменения ГПК, което е извън обхвата на задължителната практика, а в това число и казуалната, доколкото с последното спорът не е решен по същество.
Ответната страна САГБАЛ [фирма] [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Третите лица помагачи в процеса П. М. А., М. Е. А., Т. Н. Т. и ЗД [фирма] не вземат становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на ищцата е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49 вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на лекарска грешка; че съгласно нормата на чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите (в случая пропуснати ползи), причинени от него, при или по повод изпълнението на работата, като в този смисъл отговорността на ответника има обезпечително – гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица; че въз основа на заключенията на вещите лица се обосновава категоричен извод, че в конкретния случай не е налице причинно следствената връзка между извършена операция – пункцията на стимулираните яйчници на ищцата и последвалите усложнения при нея – засегнат голям кръвоносен съд, който предизвикал кръвоизлив, както и ,че не е констатирано отклонение от добрата медицинска практика; че твърдението на ищцата, че преди операцията, при която е изваден яйчникът, не е подписала декларация за информирано съгласие за повторно въвеждане в обща упойка и коремна операция, въпреки че тя е била в съзнание и такова съгласие е следвало да бъде изискано, се опровергава от подписаната от последната декларация, с която е дала съгласие да бъде оперирана по спешност, под обща упойка, а фактът, че тя не е разбрала от субективна страна сложността на цялата манипулация и евентуалните рискове, свързани с нея, не може да бъде вменена във вина на лекарите. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че не е налице причинено от конкретния лекарски екип на ответната болница непозволено увреждане по см. на чл. 45 от ЗЗД, за което последната да носи гаранционната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, че при настоящата хипотеза отсъстват каквито и да било данни за конкретно увреждащо поведение на лекарите, основано на противоправността; че фактическите твърдения на ищцовата страна за подобно поведение (действие и бездействие) са останали недоказани в производството; че правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес изискват и налагат именно ищецът да прояви процесуална активност като събере доказателства за релевантните по спора факти с предвидените за това способи, но това по делото не е сторено.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. На първият поставен в изложението въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение, а доколкото косвено е засегнат, то е с оглед анализа на събраните доказателства във връзка с твърдението на ищцата за липса на информирано съгласие в изискуемата писмена форма и извода на съда, че такова е матирализирано в подписаната от нея декларация. Не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване и във връзка с останалите два въпроса, тъй като същите са поставени в контекстта на оплакването на касаторката за необоснованост на решението поради постановяването му при непълнота на доказателствата и при неправилен анализ на събраните такива. В този смисъл съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Визираното в изложението несъгласие с извода на експертите и с анализа на заключенията от страна на съда, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: В представеното изложение не само не са формулирани от касатора материално правни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, но не е обосновано и наличието на специфичните предпоставки. Във връзка с първия въпрос касаторът се позовава на т.3 от чл.280 ГПК. Същата обаче не е налице, доколкото по въпроса е налице задължителна за съдилищата практика – отговор на същия е даден с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, едно от които е посочено от самия касатор във връзка с втория и третия въпроси – Решение № 250 от 21.11. 2012 г. по гр.д. № 1504/2011г. на ВКС, ІІІ ГО . Не е налице и основанието по т.1 на чл.280 ГПК . В тази връзка позоваването на цитираните по-горе решения на ВКС по сходни казуси е неуместно – тези решения касаят конкретни правни въпроси,различни от поставените от касатора, по които въззивният съд не е давал отговор с обжалваното решение, касаят съвсем различна фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаване в твърдения от касатора смисъл.
В допълнение следва да се посочи и това : на 25.10.2013г. след проведеното закрито съдебно заседание по делото е постъпило допълнение към касационната жалба ,подадено чрез адв. В.. С това допълнение след изтичане на преклузивния срок се въвеждат нови основания за касационно обжалване и нови основания по чл.280 ГПК. Същите са преклудирани поради което и съдът не дължи произнасяне по тях.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна и третите лица помагачи не са претендирали такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №257 на Софийски апелативен съд, постановено на 12.02.2013г. по в.гр.д.№ 2937/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: