О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№131
гр.София, 10.04.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на първи април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 580/2014 година
Производството е по чл.274, ал.1, т.1 и ал.2, предл.първо във връзка с чл.286, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на К. П. Г. от [населено място] срещу определението от 24.10.2013 год. на Софийския градски съд, ГО, 2-ри „в” въззивен състав, с което на основание чл.286, ал.1, т.3 във връзка с чл.280, ал.2 ГПК е върната подадената от жалбоподателя касационна жалба с вх.№ 113294/14.10.2013 год. срещу въззивното решение № 5439 от 15.07.2013 год. по в.гр.дело № 4532/2004 год.
Поддържа се оплакване, че чл.55, ал.1, б.”б” ГПК/отм./ е неприложим, защото касае определяне на размера на държавната такса и разноски по образуваното съдебно производство, а не цената на иска. Според жалбоподателя, несправедливо се прилагат два режима по допустимостта, действащи през различни периоди, за едно производство – цената на иска съдът „изчислява” по отменения ГПК при липса на норма, регламентираща цената на иска, а се произнася по чл.280, ал.2 ГПК за недопустимост на касационното обжалване с цена на иска под 5 000 лева, като прагът на цената е определен с изменението на ГПК /ДВ, бр.100 от 2010 год./. Твърди се, че с обжалваното определение се нарушава принципа за законност, прокламиран в чл.5 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира частната жалба за допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
С искова молба вх.№ 30350 от 27.11.2000 год. срещу частния жалбоподател са предявени обективно съединени искове: а/ по чл.108 ЗС-за предаване владението върху реална част с площ 294 кв.м. от имот с пл.№ 859, кв.9 и 10 по регулационния план на [населено място] от 1997 год., с площ 1870 кв.м., който имот понастоящем съставлява УПИ ХХІ-1290, м.”О. купел-І” по плана на [населено място] от 10.12.2001 год. и б/ по чл.109а ЗС-за определяне на граница между имот с пл.№ 859, кв.9 и 10 по плана на [населено място] от 1997 год., представляващ понастоящем УПИ ХХІ-1290 по плана от 10.12.2001 год., и имот с пл.№ 860, кв.9, 10 по плана на [населено място] от 1997 год.
В исковата молба е посочена за цена на иска сумата 8 164,28 лева. Уточнено е, че данъчната оценка на целия имот е 49 429,70 лева, а на владяната без основание част от имота – 8 164,28 лева. С исковата молба е представено удостоверение изх.№ 2960/09.11.2000 год. на ТДД-С.-град, ДП-О. купел/л.6/ от гр.дело № 12854/2000 год. на СРС, 49-ти състав/, съгласно което данъчната оценка на имот, находящ се в [населено място], район О. купел, [улица], представляващ право на собственост върху земя, със съсобственици Н. И. И. и Й. Н. П. възлиза на 49 429,70 лева. Представена е и вноска бележка за сумата 40,80 лева-държавна такса за образуване на дело по сметка на СРС, за която в исковата молба е посочено, че е изчислена при условията на чл.55, ал.1, б.”в” ГПК/отм./. С молба от 23.01.2001 год. ищците са индивидуализирали процесната част от имот пл.№ 859, означен на скицата към исковата молба /л.4/ като неравностранен правоъгълник.
С разпореждане от 04.12.2000 год. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение и е задължил ищците да довнесат държавна такса: по иска по чл.108 ЗС-още 37,71 лева и по иска по чл.109а ЗС-още 30 лева.
С вносна бележка от 08.12.2000 год. ищците са довнесли държавна такса в общ размер на 67,71 лева.
С първоинстанционното решение от 25.08.2004 год. по гр.дело № 12854/2000 год. Софийският районен съд, І ГК, ІІ г.о., 49-ти състав е отхвърлил иска по чл.108 ЗС за предаване владението върху реална част с площ 294 кв.м. от имот с пл.№ 859, кв.9 и 10, който имот понастоящем съставлява УПИ ХХІ-1290, при граници за частта: на север-имот с пл.№ 861, на изток-имот с пл.№ 860, на запад-имот с пл.№ 859 на скицата към заключението на вещото лице.
Със същото решение иска по чл.109а ЗС за определяне на граница между имот с пл.№ 859 и имот с пл.№ 860, кв.9, 10 по плана на [населено място] е оставен без разглеждане. В тази част решението има характер на прекратително определение.
С въззивното решение искът по чл.108 ЗС е бил уважен за процесната реална част от имот пл.№ 859 с площ 294 кв.м., означена по т.т.2-3-8-9-10-13-2 на скицата към заключението на вещото лице, прието на 16.05.2001 год. /л.11 от делото на СРС/. В частта, по иска по чл.109а ЗС, първоинстанционното решение /с характер на определение/ е оставено в сила.
Със сега обжалваното определение въззивният съд е върнал на основание чл.286, ал.1, т.3 във връзка с чл.280, ал.2 ГПК касационната жалба, подадена от ответника К. П. Г.. Прието е, че данъчната оценка на процесните 294 кв.м. е 7771,30 лева, а съгласно чл.55, ал.1, б.”б” ГПК цената на иска по чл.108 ЗС се определя върху ? от данъчната оценка и в случая възлиза на 1 942,83 лева, т.е. под 5 000 лева и въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Определението е законосъобразно.
Касационната жалба е подадена на 14.10.2013 год., т.е. след изменението на чл.280, ал.2 ГПК /ДВ, бр.100 от 21.12.2010 год., в сила от същата дата/. Новата редакция на процесуалната норма предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска към момента на предявяването му пред първоинстанционния съд е до 5 000 лева. Съгласно чл.55, ал.1, б.”б” ГПК/отм./, цената на иска, предявен на 27.11.2000 год., се определя върху ? от данъчната оценка на недвижимия имот. След като данъчната оценка на процесната реална част от имота с площ 294 кв.м., така както е била посочена от ищеца в исковата молба, е 8 164,28 лева, цената на иска за ревандикация ще е равна на ? от данъчната оценка или би трябвало да възлиза на 2 041,07 лева. В случая, първоинстанционният съд е приел, че ищците следва да довнесат към внесената първоначално държавна такса от 40,80 лева, още 37,71 лева по иска по чл.108 ЗС и още 30 лева по и ска по чл.109а ЗС. Очевидно е, че районният съд е изхождал от цена на иска по чл.108 ЗС в размер на 1 942,75 лева, определена по реда на чл.55, ал.1, б.”б” ГПК/отм./ върху данъчна оценка на реалната част, равняваща се на 7 771 лева, като е изчислил дължимата по иска за ревандикация държавна такса в размер на 77,71 лева. Съгласно чл.56, ал.1 ГПК/отм./, въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или от съда най-късно в първото по делото заседание. В случая, данъчната оценка на процесната реална част, съобразно данните за целия имот по удостоверението от 09.11.2000 год., е определяща както за цената на иска по чл.108 ЗС и за родовата подсъдност на делото, така и за дължимата по същата претенция държавна такса и за допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, което е изключено по силата на незабавното действие на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.
Като е достигнал до същите изводи, въззивният съд е постановил законосъобразно определение за връщане на касационната жалба. Определението е съобразено с изричната преходна разпоредба на § 6 от ЗИД на ГПК/ДВ, бр.100 от 21.12.2010 год., в сила от същата дата/, с която е изменен чл.280, ал.2 ГПК и е изключен касационния контрол на въззивните решения по искове с цена на иска до 5 000 лева, като недопустимостта на касационното обжалване в тези случаи следва по аргумент за противното и от § 25 от ПЗР на ЗИД на ГПК /ДВ, бр.100 от 21.12.2010 год./, съгласно която разпоредба висящите производства /в т.ч. и касационните дела, образувани по жалби, постъпили до влизане на изменението на закона в сила/ се разглеждат по досегашния ред. Сега действащата редакция на чл.280, ал.2 ГПК определя като критерий за достъп до касационно обжалване цената на иска, а тя се определя от съответните процесуални разпоредби, действащи към момента на предявяване на иска-чл.55 ГПК/отм./ или чл.69 от сега действащия Граждански процесуален кодекс. Съдът е длъжен да приложи чл.280, ал.2 ГПК по силата на незабавното действие на новата процесуалноправна уредба.
В обобщение, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определението от 24.10.2013 год. на Софийския градски съд, ГО, 2-ри „в” въззивен състав, с което е върната касационна жалба с вх.№ 113294/14.10.2013 год. на К. П. Г. срещу въззивното решение № 5439 от 15.07.2013 год. по в.гр.дело № 4532/2004 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: