6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
гр. София, 28.01. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4476 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. М. П. срещу решение от 15.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 6555/2012 г. на Софийския градски съд. С него, като е потвърдено решение № ІІ-65-33/13.03.2012 г. по гр. дело № 56769/2009 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу М., кумулативно съединени искове: с правно основание чл. 199 и сл. от ЗМВР – за заплащане на сумата 17 950 лв. – неизплатено възнаграждение за положен труд по служебно правоотношение за периода 18.12.2006 г. – 15.07.2009 г. и с правно основание чл. 204, ал. 2 от ЗМВР – за заплащане на сумата 800 лв. – неизплатено вещево доволство за календарните 2007 г. и 2008 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответното М. на вътрешните работи (МВР) не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните тринадесет формулировки: 1) произнесли ли са се първоинстанционният и въззивният съд по непредявени искове; 2) допустимо ли е с разпореждания на съда за доуточняване на исковата молба да се изменят нейното съдържание и петитум, въз основа на последващи уточнителни молби, направени във връзка с тези разпореждания; 3) налице ли е окончателно обявен доклад по делото съгласно изискванията на чл. 145, ал. 3 от ГПК, който да е отразен за такъв в протокола от първото по делото заседание; 4) нарушено ли е служебното начало и налице ли е съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния и от въззивния съд при разглеждане на делото; 5) следва ли съдът да се произнесе по валидността на административни актове на основание чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК, противопоставени на страна поделото, без да е налице изрично искане за това; 6) въззивният и първоинстанционният съд взели ли са становище по всички въпроси, които имат значение за правилното решаване на делото и отразяват ли се тези въпроси на основателността на исковата молба; 7) правилно ли е приложен материалният закон от първоинстанционния и въззивния съд; 8) следвало ли е първоинстанционният и въззивният съд да изложат в мотивите си, защо представените от жалбоподателя доказателства не се кредитират, при постановяване на решенията си; 9) относим ли е въпросът за дискриминацията относно правилното решаване на спора; 10) налице ли е правилна квалификация на иска и допустимо ли е исковата молба да се основава на разпоредби от Конституцията и международни договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, или следва да се основава само на законите и подзаконовите нормативни актове; 11) жалбоподателят, изпратен да участва от министъра на вътрешните работи в мисии извън територията на страната, остава ли на служба в МВР или служебното му правоотношение е прекратено; 12) жалбоподателят, докато е участвал в мисии извън територията на страната, работил ли е за осъществяването на външнополитическите ангажименти, поети от нея пред международната общност; и 13) ако жалбоподателят е работил за страната си докато е участвал в мисии извън територията й, има ли право на възнаграждение за положения труд.
Седем от горните формулировки, изведени от касатора, а именно: 1) произнесли ли са се първоинстанционният и въззивният съд по непредявени искове; 3) налице ли е окончателно обявен доклад по делото съгласно изискванията на чл. 145, ал. 3 от ГПК, който да е отразен за такъв в протокола от първото по делото заседание; 4) нарушено ли е служебното начало и налице ли е съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния и от въззивния съд при разглеждане на делото; 6) въззивният и първоинстанционният съд взели ли са становище по всички въпроси, които имат значение за правилното решаване на делото и отразяват ли се тези въпроси на основателността на исковата молба; 7) правилно ли е приложен материалният закон от първоинстанционния и въззивния съд; 8) следвало ли е първоинстанционният и въззивният съд да изложат в мотивите си, защо представените от жалбоподателя доказателства не се кредитират, при постановяване на решенията си; и 9) относим ли е въпросът за дискриминацията относно правилното решаване на спора; както и първата част от десетата формулировка – „налице ли е правилна квалификация на иска” не представляват материалноправни или процесуалноправни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които да могат да обусловят допускането на касационното обжалване, а са част от наведените с касационната жалба по делото, касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение. По тях ВКС е недопустимо да се произнася в настоящото производство по чл. 288 от ГПК – с оглед допускането на касационното обжалване, тъй като не би могъл да са произнесе по тях и в тълкувателната част на евентуално решение по чл. 290 от ГПК, която – характеризираща се с по-висока степен на абстрактност – се постановява в изпълнение на правомощието му за уеднаквяване на съдебната практика в страната. По тези касационни основания ВКС би могъл да се произнесе едва при разглеждане по същество на касационната жалба по делото, но само ако касационното обжалване бъде допуснато – при наличие на изведени от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които следва и обективно да са налице (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Както се сочи и в самото изложение на касатора, последните три изведени от него въпроса (а именно: 11) жалбоподателят, изпратен да участва от министъра на вътрешните работи в мисии извън територията на страната, остава ли на служба в МВР или служебното му правоотношение е прекратено; 12) жалбоподателят, докато е участвал в мисии извън територията на страната, работил ли е за осъществяването на външнополитическите ангажименти, поети от нея пред международната общност; и 13) ако жалбоподателят е работил за страната си докато е участвал в мисии извън територията й, има ли право на възнаграждение за положения труд), не са разгледани от двете инстанции по делото. Това е така, тъй като тези въпроси не са били повдигани и не са били включвани като спорни в предмета на делото, а и те поначало стоят извън него. По делото не е имало спор, че докато жалбоподателят е участвал в международни мисии извън територията на страната и е ползвал през това време неплатеният отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, служебното му правоотношение с МВР е продължавало да съществува и не е било прекратено, – каквато е постановката на първия от тези три въпроса (под № 11 в изложението). Вторият от тези въпроси (под № 12 в изложението) очевидно е фактически, а не материалноправен или процесуално правен въпрос, каквото е изискването на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което той не попада в хипотезиса й. Освен това – така както е формулиран, този въпрос, а и – непосредствено изведеният от него – последен материалноправен въпрос (под № 13) в изложението, също стоят извън предмета на предявените по делото искове по чл. 199 и сл. и чл. 204, ал. 2 от ЗМВР, и също не са разглеждани от въззивния съд в обжалваното решение – обратно на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това, тези три въпроса не са и обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на правния спор по делото, поради което също не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това – така, както те са формулирани – конкретно по отношение на жалбоподателя по делото, а не с някаква степен на абстрактност, тези въпроси (вторият от тях – и поради това че е фактически, а не правен) не биха могли да бъдат и от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както също неоснователно се поддържа от касатора.
Освен това, основаният спорен по делото материалноправен въпрос – дали на жалбоподателя се дължи трудово възнаграждение и вещево доволство от МВР за времето, през което той е участвал в международни мисии и е ползвал неплатен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР (който правен въпрос е различен от горните формулировки в изложението) е разрешен при точно приложение на материалния закон от въззивния съд, който е приел, че ответното МВР няма такива парични задължения към касатора-ищец, именно съгласно ясните и еднозначни разпоредби на чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР и на чл. 153, ал. 1 от ППЗМВР, тълкувани във връзка с чл. 199 и сл. и чл. 204, ал. 2 от ЗМВР; това разрешение е в съответствие и с установената съдебна практика (например – решението по гр. дело № 1924/2006 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС).
Вторият процесуалноправен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателя („допустимо ли е с разпореждания на съда за доуточняване на исковата молба да се изменят нейното съдържание и петитум, въз основа на последващи уточнителни молби, направени във връзка с тези разпореждания”) също не е стоял за разрешаване по делото, респ. – и не е разрешен от първоинстанционния и въззивния съд – във вида, в който той е формулиран. В случая исковата молба на касатора е била нередовна по смисъла на чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ГПК, тъй като в обстоятелствената й част и в петитума й не са били посочени размерите на всяка една от двете парични искови претенции по делото – за заплащане на възнаграждение и за заплащане на вещево доволство, респ. – не е била посочена и цената на всеки един от тези два иска по делото. Едва след отстраняването на тези нередовности с две уточнителни молби, подадени от касатора-ищец – в изпълнение на разпорежданията на първоинстанционния съд, исковата молба е имала надлежните съдържание и петитум по чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ГПК – досежно посочването на цената и на размера на предявените по делото парични искове. Това по никакъв начин не съставлява „изменение” на нейното съдържание и петитум, каквато е постановката на този процесуалноправен въпрос на касатора (под № 2 в изложението му). С оглед на това, и приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, че е неоснователен доводът на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, както и съображенията на градския съд за този извод (че съдът е този, който дава правната квалификация на исковете, като се съобразява с твърденията и петитума в исковата молба; че в случая съгласно обстоятелствената част на исковата молба, заявения й петитум и двете уточнителни молби (подадени с оглед отстраняване нередовностите й), ищецът претендира от ответника заплащане на възнаграждение по служебно правоотношение и на вещево доволство, т.е. – вземания с различен произход; че различното правно основание, на което се претендират търсените суми, определя предявяването на отделни, обективно съединени искове, по които се е произнесъл първоинстанционният съд и им е дал правилна правна квалификация, възприетата и от въззивния съд – по чл. 199 и сл. от ЗМВР и по чл. 204, ал. 2 от ЗМВР) по никакъв начин не е в противоречие с посочените от касатора във връзка с този процесуалноправен въпрос – решение № 226/03.08.2011 г. по гр.д. № 1470/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. Напротив – възприетото от въззивния съд относно правната квалификация на предявените по делото искове и относно допустимостта на постановеното по тях първоинстнционно решение е в пълно съответствие с тълкувателните части на тези две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, като нито в тях, нито в обжалваното въззивно решение не е поставян за разрешаване и не е разрешен вторият изведен от касатора процесуалноправен въпрос – така, както той е формулиран в изложението му. Поради това и този процесуалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито пък е налице наведеното във връзка с него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
При наличието на конкретните правни норми в специалния закон – чл. 199 – чл. 202 от ЗМВР, регламентиращи заплащането на възнаграждението на държавните служители (работещи по служебно правоотношение) в МВР, и – чл. 204, ал. 2 от ЗМВР, регламентираща дължимото им се вещево доволство, както и предвид трайно приетото в съдебна практика, включително в константната задължителна такава на ВКС, че не страната, а съдът извършва правната квалификация на иска – съобразно изложеното в исковата молба, то без никакво значение – за правната квалификация на предявените по делото искове, за тяхната и на постановените по тях първоинстанционно и въззивно решения процесуална допустимост, както и за разрешаването по същество на материалноправния спор по делото, е втората част от десетата формулировка в изложението на касатора, а именно: „допустимо ли е исковата молба да се основава на разпоредби от Конституцията и международни договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, или следва да се основава само на законите и подзаконовите нормативни актове”. Именно поради ирелевантността му за спора по делото, този процесуалноправен въпрос – така, както е формулиран от жалбоподателя, също не е разглеждан в обжалваното въззивно решение и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Няма основание да се допуска касационното обжалване и по петия формулиран в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос, а именно: „следва ли съдът да се произнесе по валидността на административни актове на основание чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК, противопоставени на страна поделото, без да е налице изрично искане за това”. По този въпрос въззивният съд е приел, че след като нито в исковата молба, нито в двете молби за уточняването й, нито в първото по делото заседание касаторът-ищец не е направил искане съдът да се произнесе инцидентно по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК по валидността на двете представени по делото заповеди на министъра на вътрешните работи, с които жалбоподателят по негово искане е бил преназначен по щат за участие в между народни мисии и му е бил разрешен ползвания от него неплатен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, то е преклудирана възможността му да прави това искане за първи път пред въззивната инстанция. Това разрешение е при точно приложение, както на ясната процесуална забрана по чл. 266, ал. 1 от ГПК, съгласно която във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, които са могли да посочат своевременно в първоинстанционното производство (такова е в случая твърдението за нищожност на двете заповеди на министъра), така и на диспозитивното начало по чл. 6 от ГПК, тълкувани във връзка с правомощията на съда за осъществяване на инцидентен съдебен контрол за валидност на административните актове по чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК. Разрешението на този изведен от касатора процесуалноправен въпрос, което е възприето от въззивния съд е в съответствие и с практиката на ВКС по приложението на чл. 6, ал. 2 от ГПК, израз на която е и посоченото от самия жалбоподател, решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. С оглед на това, по отношение на този процесуалноправен въпрос не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 15.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 6555/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.