О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
гр. София 07.02.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3434 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Е. Й. Н., чрез адв.И. А. срещу решение № 92/23.03.2016 г. по в.гр.дело № 126/2016 г. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 258/19.11.2015 г. по гр.дело № 795/2015 г. на Районен съд [населено място] в частта, с която предявения от Ц. М. И. от [населено място] против Е. Й. Н. от [населено място] иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД е уважен, като сключеният на 29.08.1990 г. с нотариален акт № 84/1990 г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е развален до размер на ? идеална част.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба, озаглавено като жалба от 20.06.2016 г. жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение противоречи на решения ,постановени от състави на ВКС – решение № 869/23.11.2009 г. по гр.дело № 2161/2008 г., решение № 1147/30.06.2009 г. по гр.дело № 1945/2007 г. на ВКС, които не са приложени към изложението. Според първото решение жалбоподателят е цитирал, че искът за намаляване на завещания се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, че на наследника могат да не бъдат известни направените от наследодателя завещания, че поради това петгодишният давностен срок започва да тече от момента, когато заветникът упражни своето право по завещанието. За второто решение се цитира, че под упражняване на право на завещание следва да се разбира моментът, от който започва да тече давностният срок за предявяване на права по чл.30 ЗН, че е без значение дали той съвпада с момента, в който наследникът със запазена част е узнал за стореното завещание.
Според жалбоподателя съдебният състав се е произнесъл по въпрос за притежвани права, които не е упражнил ищеца в подадената искова молба, а именно в качеството си на наследник е получил завещание, съгласно закона за наследството, че решението противоречи на съдебната практика и съдебните състави увеличават претендираните права от ищеца, предоставят му качества и права, които той не е упражнил в иска. Поддържа също, че изтичането на давностния срок за упражняване на правата, които съда е присъдил в Районния съд и Окръжния съд Враца противоречат на волята на ищеца, изразена в подадената искова молба, че съдебният състав се е произнесъл свръх петитум по иска, като е упражнил правата без ищеца да го желае. Сочи, че е недопустимо в съдебното решение съдебният състав да дава нови качества и права извън подадената искова молба, а именно на наследник на починалата.
Ответникът по касационната жалба Ц. М. И. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено, че с нотариален акт № 84 от 29.08.1990 г., н.дело № 570/1990 г. по описа на Районен съд [населено място] М. И. и С. Т. И. прехвърлили на своя внук – ищецът Е. Н. правото на собственост върху притежавания от тях в режим на СИО апартамент в [населено място] срещу поетите от последния насрещни задължения да полага лични грижи и да издържа своите баба и дядо. Прието е, че тези задължения Е. Н. въобще не е изпълнявал, въпреки че в последните 5-6 години Ц. и С. И. вече били с влошено здравословно състояние. Съдът е приел, че грижи за тях е полагал А. – син на Ц. от първия му брак. Посочил е, че след смъртта на С. И. през 2015 год. и той не е бил в състояние да се грижи за баща си, което е довело до настаняването на ищеца в старческия дом в [населено място].
От правна страна въззивният съд е преценил обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо в обжалваната част – в частта, с която е уважен предявения иск, като е развален договора за издръжка и гледане до размер на 1/2 идеална част, съответстваща на правата на ищеца. Приел е, че не е налице твърдяното от ответника произнасяне „свръх петитум“, тъй като искът е разгледан на заявеното основание-фактическо и правно и е уважен за 1/2 идеална част, която част съответства на дела на ищеца от притежавания в режим на СИО апартамент в [населено място]. Посочил е, че този имот е бил в режим на СИО, която е прекратена със смъртта на С. Т. И., че съобразно чл.28 от СК при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни.
Въззивният съд е посочил, че ищецът Ц. И. е поискал договорът да бъде развален изцяло, а искът е уважен за 1/2 идеална част, тъй като първоинстанционният съд е приел,че ищецът е заявил само своите лични права на собственик и кредитор, а не и такива, основани на наследствено правоприемство. Посочил е, че за останалата ? идеална част искът с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД е отхвърлен, че в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Прието е, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно, като постановено при правилно приложение на материалния закон и при липса на процесуални нарушения. Прието е също, че са събрани всички поискани и представени доказателства, които са анализирани и въз основа на тях районният съд е достигнал до обоснован правен извод за частична основателност на предявения иск с правна основание чл.87,ал.3 от ЗЗД. Този правен извод е възприет от въззивния съд, съответно първоинстанционното решение е преценено, че следва да бъде потвърдено и е препратил към изводите в същото.
Въззивният съд е приел, че ответникът не е оспорил извода на първоинстанционния съд, че е налице пълно неизпълнение от негова страна на поетите с нотариален акт №84/1990 г. договорни задължения, че се позовава само и единствено на изтекла в негова полза погасителна давност.
Прието е, че възражението е направено своевременно и е преценено за неоснователно. Според въззивния съд договорът за прехвърляне право на собственост срещу задължение за гледане и издръжка продължава до смъртта на кредитора, а престацията, която се дължи продължава неопределен период от време, чийто край не е известен на страните. Поради това според съда, ако неизпълнението не е започнало веднага след сключване на договора, а след изтичане на пет години или изобщо не е започнало, вземането за дължимите гледане и издръжка не е погасено за последните пет години преди предявяване на иска. Прието е, че задължението за издръжка и гледане става изискуемо ден по ден и всяко последващо неизпълнение е нов правопораждащ юридически факт за правото по чл.87,ал.3 от ЗЗД. Посочил е, че такъв е и настоящият случай. Според съда по делото е установено пълно неизпълнение на договора, като в последните пет години преди депозиране на исковата молба ищецът Ц. И. е имал най-голяма нужда от грижи и издръжка, чиято липса е довела и до настаняването му в дом за стари хора.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е развален на основание чл.87,ал.3 ЗЗД договорът за покупко-продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № 84/1990 г. до размер на ? идеална част.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените въпроси в изложението. Всеки от въпросите касае правилността на обжалваното въззивно решение и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
Съгласно тълкуването в т.1 от т.решение № 182010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Формулираният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Всеки от въпросите, поставени в изложението касае правилността на обжалваното въззивно решение и с оглед на това съдът преценява, че не представляват правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Неоснователни са доводите в изложението за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба в рамките на заявените фактически твърдения в същата и формулираният петитум.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Врачанския окръжен съд по поставените въпроси от жалбоподателя-ответник Е. Н., чрез адв. И. А..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 92/23.03.2016 г., постановено по в.гр.дело № 126/2016 г. на Врачанския окръжен съд по касационна жалба вх. № 4279/18.05.2016 г., подадена от ответника Е. Й. Н., от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез адв. И. А., [населено място], [улица],ет.2,кантора 9.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: