4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
София, 16.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1620/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Г. Д. от [населено място], обл. Пловдивска, срещу въззивно решение № 193 от 28.01.2014 г., постановено по в. гр. д. № 1648/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 755 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 15508/2012 г. на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени съединените при условията на евентуалност искове, предявени от Х. Г. Д. против П. Г. К., за установяване недължимост на сумата 12 100 лв. по запис на заповед, издаден на 05.05.2010 г., поради нищожност на записа на заповед, евентуално – поради погасяване на вземането чрез плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон – чл.240, ал.2 ЗЗД. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че решението е постановено в противоречие със съдебната практика, според която е недопустимо да се претендират лихви, които не са уговорени в писмен вид, а при уговаряне на възнаградителни лихви в по-голям размер от трикратната законова лихва съставлява нарушение на добрите нрави. За доказване на противоречивата съдебна практика са представени решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 219 по т. д. № 752/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 135/04.02.2002 г. по гр. д. № 949/2001 г. на ВКС, V г. о., решение № 1285/09.07.2002 г. по гр. д. № 2173/2001 г. на ВКС, V г. о., решение № 596/24.06.1992 г. по гр. д. № 639/1992 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 29/08.03.2007 г. по гр. д. № 603/2006 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът по касация П. Г. К. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.424 ГПК за несъществуване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. След преценка на доказателствата по делото съдът е счел за доказано, че ищецът Х. Д. е издал записа на заповед като обезпечение по повод неизпълнение на задължение за връщане в срок на паричен заем, ведно с уговорени лихви, предоставен му от ответника П. К.. За доказан е приет и фактът, че в сумата, за която е издаден записът на заповед, са включени санкционни лихви за забавата в плащането на заетата сума. По съображения, че в хода на делото не е доказано ищецът да е погасил чрез плащане дължимите по записа на заповед суми – главница, договорни и санкционни лихви, съставът на Пловдивски окръжен съд е възприел крайния извод на Пловдивски районен съд за недоказаност и неоснователност на отрицателния установителен иск за несъществуване на задължението по записа на заповед поради погасяването му чрез плащане след издаване на заповедта за изпълнение. Като неоснователен е преценен и искът за несъществуване на вземането поради нищожност на записа на заповед, произтичаща от противоречието му с добрите нрави. Въззивният съдебен състав е изразил становище, че издаването на запис на заповед като обезпечение на непогасени в срок задължения за връщане на паричен заем и включването в записа на заповед на надбавка, представляваща компенсация за ненавременното издължаване на заема, не противоречи на добрите нрави.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, на касационно обжалавне подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е въпросът, който е от значение за изхода на делото – включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Посочването на значимия за всяко дело правен въпрос е задължение на касатора, а непосочването на въпроса е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. В тълкувателното решение е указано, че с оглед принципа на диспозитивното начало, който намира приложение и в стадия на производството по чл.288 ГПК, Върховният касационен съд не разполага с правомощия да формулира и да извежда правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, ако такъв не е посочен от обжалващата страна.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правния въпрос, разрешаването на който е обусловило отхвърлянето на предявените по делото отрицателни установителни искове. Съдържанието на изложените предполага служебно извеждане на въпроса от касационната инстанция, което е недопустимо, предвид указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Дори да се приеме, че с оглед посочената в изложението съдебна практика касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроса дали противоречи на добрите нрави уговарянето на възнаградителна лихва в размер, по-голям от трикратната законова лихва, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по този въпрос поради несъответствието му с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъждал съотношението между договорената от страните лихва, включена в сумата по записа на заповед, и законовата лихва по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД. Решението не съдържа произнасяне по поставения въпрос, което изключва значението му за формиране на правните изводи на съда по предмета на спора и за изхода на делото.
Поради отсъствие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и представената за целта съдебна практика.
Твърдението на касатора, че въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е неотносимо към преценката за допускане на касационно обжалване. Изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото да е конкретен правен въпрос, разрешен с въззивното решение, а не самото решение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1648/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 500 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, чието уговаряне и заплащане в брой е отразено в адвокатско пълномощно, приложено към отговора по чл.287 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 193 от 28.01.2014 г., постановено по в. гр. д. № 1648/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :