7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
[населено място], 10.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1523 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. К., срещу решение №376 от 23.12.2014г. по в.т.д. №472/2014г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №556 от 04.06.2014г. по т.д. №1966/2013г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен иск с правно основание чл.125 ал.3 от ТЗ, предявен от Л. И. К., против [фирма], [населено място], за сума в размер на 26 200 лева, представляваща стойността на дружествения дял на ищеца към 31.10.2011г. поради прекратяване на членството му в ответното дружество. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Жалбоподателат поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакването за допуснат съществен порок в решението на първоинстанционния съд, а именно допуснато нарушение на чл.236 ал.2 от ГПК с това, че не са обсъдени направените в допълнителната искова молба възражения за наличие на два междинни счетоводни баланса, вторият от които е оспорен още с исковата молба, както и за липса на процесуална легитимация на лицето ТихомирДимитров да представя писмен отговор от името на дружеството. Твърди, че въззивният съд неправилно е възприел доводите му за обвързващо доказателствено значение на баланса на ответното дружество, като е приел, че се касае за съставения от дружеството междинен баланс. Касаторът уточнява, че във въззивната жалба се е позовал на обвързващото доказателствено значение за дружеството на годишните счетоводни баланси, които са одитирани от дипломиран експерт – счетоводител и са публикувани в ТР. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че счетоводните баланси на дружеството са публикувани в ТР, приети са от общото събрание на съдружниците и са одитирани, поради което имат обвързваща доказателствена сила за дружеството и за съдружниците. Поддържа, че ако се възприемат за правилни констатациите на вещото лице, че изготвеният междинен счетоводен баланс е в нарушение на чл.23 ал.2 от ЗСч. и не отразява вярно имущественото състояние на дружеството, то се налага изводът,че и обявените в ТР ГФО са неправилни. Счита, че по този начин с постановеното от него решение въззивният съд толерира неправомерните действия от страна на ответното дружество.
Ответникът [фирма], [населено място], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. По същество счита касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че имуществото, въз основа на което следва да се определи делът на прекратилия участието си съдружник, следва да се оцени по балансовата стойност на активите и пасивите, като от актива по счетоводния баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяване на членството на съдружника, следва да се вземе стойността на дълготрайните материални активи, другите нематериални активи и краткотрайните материални активи, а от пасива – задълженията на дружеството /тоест без записания капитал, резервите и финансовия резултат/ и след съпоставяне на двете величини, превишението на размера на активите, ако има такова, представлява условно наречен чист актив, стойността на който се разделя на броя на дяловете, формиращи капитала на дружеството. Приел е,че допълнителните парични вноски съставляват заемни средства, поради което са част от дружествения пасив, тоест съществуващо задължение, чието уреждане се очаква да доведе до изтичане на ресурси, съответно те формират част от дългосрочните задължения на дружеството. Счел е за неоснователни доводите на въззивния жалбоподател за обвързващо доказателствено значение на съставения от дружеството междинен баланс, като е посочил, че при преценката на правното и счетоводно третиране на конкретни стойностни величини, не е обвързан от записванията в баланса. Приел е, че стойността на дружествения дял на ищеца съобразно изготвения от вещите лица междинен баланс възлиза на 959,82 лева и тъй като на същия вече е била изплатена сума в размер на 1300 лева като равностойност на дружествения дял, е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Следва ли въззивният съд като инстанция по същество, да се ограничава само до един въпрос, вместо да се произнесе по спора в цялост? 2. Допустимо ли е въззивният съд да не разгледа и да не се произнесе по направените с въззивната жалба възражения и да постанови законосъобразен съдебен акт? 3. Може ли дружество, регистрирано в ТР да оспорва само съставените и обявени от него в Търговския регистър годишни финансови отчети и доколко е обвързано от съдържанието им? 4. При установено нарушение, следва ли съдът да толерира поведението на правонарушителите и да им предостави възможност да се облагодетелстват? 5. Допустимо ли е да се правят пренасяния на суми от една сметка към друга във воденото счетоводство на търговското дружество, без да е налице основание за това? 6. С каква доказателствена сила следва да се ползват извършени счетоводни операции, записвания и съставени счетоводни баланси – ГФО, ако те са грешни или е възможно да са средство за заобикаляне на закона? Поддържа, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС на РБ,ТК, II т.о. и в решение №125 от 29.05.2012г. по гр.д.№534/2011г. на ВКС на РБ, ГК, IV гр.о., в които се приема, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към определяне на равностойността на дружествения дял на ищеца, като прекратил участието си съдружник в ответното дружество. Въззивният съд не е следвало да се произнася по доводите във въззивната жалба като изрично установи допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон, а да отстрани пороците като сам обсъди своевременно въведените доводи и възражения на страните и относимите към тях доказателства. Съдът е обсъдил подробно както изготвения междинен счетоводен баланс от ответното дружество, така и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което е възприел изцяло и според което този баланс е в нарушение на изискванията на чл.23 ал.2 от Закона за счетоводството и не отразява вярно имущественото състояние на дружеството. При това въззивният съд е изложил подробни мотиви относно характера допълнителните парични вноски като заемни средства, които по правило са част от дружествения пасив. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Въпросът дали е допустимо съдът да толерира поведението на правонарушителите, не е обуславящ изхода на спора, предвид поставянето му в контекста на неверни твърдения относно предприетите от въззивния съд процесуални действия и относно съдържанието на мотивите на въззивното решение. Излагайки подробни съображения относно това, че съставените от ответното дружество междинни счетоводни баланси не следва да бъдат кредитирани, въззивният съд се е произнесъл по предмета на спора, с който е сезиран. Отговорността на дружеството за съставянето на неверни годишни счетоводни баланси не е предмет на производството по чл.125 ал.3 от ТЗ, още повече, че съдът изобщо не е обсъждал тези отчети.
Въпросите по т.3, т.5 и т.6 от изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК касаят доказателствената сила на междинния счетоводен баланс на дружеството, изготвен в края на месеца, през който е настъпило прекратяването на участието на съдружника, поради което са от значение за изхода на делото. Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. На първо място касационният жалбоподател само формално се е позовал на тези допълнителни предпоставки за достъп до касация, без да обоснове тяхното наличие. Не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, за допускане на касационен контрол, доколкото касационният жалбоподател не е представил влезли в сила решения на първоинстанционни съдилища, въззивни съдилища или решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК по посочените правни въпроси. По отношение на поставените въпроси не е налице и посоченото основание за касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия тази практика се нуждае от осъвременяване. В случая касационният жалбоподател въобще не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС.
Наред с това следва да се отбележи, че на поставените правни въпроси е даден отговор в решение №224/10.09.2010г. по т.д. №765/08г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и с което обжалваното решение е съобразено. В решението на ВКС е възприето, че стойностното изражение на дружествения дял на съдружник, чието участие в О. е преустановено, следва да е базирано или на съставен от дружеството междинен счетоводен баланс, който няма обвързваща съда материална доказателствена сила и при оспорване на извършените счетоводни записвания, редовността им подлежи на изрична проверка, или при непредставяне на такъв междинен баланс от задълженото лице, стойностното изражение на дружествения дял следва да бъде базирано на заключение на допусната и изслушана в хода на делото специализирана съдебно – икономическа експертиза. По отношение на експертизата намират приложение общите процесуални правила на чл.195 и сл. ГПК, според които заключението на вещите лица не е абсолютно доказателство по делото, независимо от предприетото или не негово оспорване от страните. Следователно дори и по прилагането на нормата на чл.125 ал.3 от ТЗ да е била налице противоречива съдебна практика, тя вече е уеднаквена чрез постановяване на решение по реда на чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, при което не би могло да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, дори и касационният жалбоподател да бе посочил противоречива практика на съдилищата по поставените въпроси. Наличието на задължителна практика по значимите за делото правни въпроси изключва и основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми.
При този изхода на спора касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №376 от 23.12.2014г. по в.т.д. №472/2014г. на Варненски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА Л. И. К. [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лева / хиляда и осемстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.