1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
гр. София, 08.03.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ………………………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2027 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от „К. И. С. Ве Т. А. Ш.“ К., [населено място] срещу решение № 2027/23.10.2015г. и решение № 2352/30.11.2015г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по т.д. № 4207/2014г. от Софийския апелативен съд, с които е потвърдено решение № 1127/15.07.2014 г. по т.д. № 52/2013 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 43280,38 лв. на основание чл.266, ал.1 ЗЗД по договор от 21.06.2010г. и сумата от 32093,39 лв. на основание чл.92 ЗЗД, представляваща неустойка за забава.
Касаторът поддържа, че решенията са неправилни, а допусканетo на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] не взема становище по жалбите.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение № 2027/23.10.2015г., въззивният съд е приел, че между „К. И. С. Ве Т. А. Ш.“ К., в качеството му на възложител, и [фирма], в качеството му на изпълнител, на 21.06.2010 г. е сключен договор за изработка с предмет, определен в договора и в два анекса. Според Софийския апелативен съд е установено извършването на работата и приемането й посредством актове протоколи обр.19, които са двустранно подписани. Въз основа на тях решаващият състав е приел, че изпълнителят е положил уговорения труд, а възложителят го е получил. Счел е за неоснователен довода на възложителя, че за приемане на работата е необходимо подписването и на последващ окончателен протокол. Извел е аргумент, че е уговорено извършването на конкретни работи, които са приети, като в договора липсвало изискване да се приемат още веднъж или да се приеме целия обект, защото насрещните страни са договаряли пряко и [фирма] не се явява подизпълнител спрямо [фирма]. Въззивният съд е счел, че възложителят е приел работата чрез получаване на фактурите, осчетоводването им и ползването на данъчен кредит. Приел е, че уговорената в договора мораторна неустойка за неизпълнение на задължението на падежа се дължи при всяко едно приемане на работата, след получаване на отделните фактури.
За да допусне поправка на очевидна фактическа грешка с обжалваното решение № 2352/30.11.2015г., Софийският апелативен съд е приел наличието на противоречие между мотиви и диспозитив, изразяващо се в липсата на изричен дизпозитив за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, в която същото не е отменено.
По касационна жалба срещу решение № 2027/23.10.2015г. съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложениeто по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1.„Представлява ли въвеждането на даден обект в експлоатация, и в частност издаденото разрешение за ползване (акт обр.16), на даден строителен обект приемане на работа по договор за изработка по смисъла на чл.264 ЗЗД?“; 2. „Следва ли да се възстановява гаранция за добро изпълнение на изпълнител, който е изпълнил уговорената работа некачествено?“; 3. „Дължи ли се неустойка в случай, че е налице некачествено изпълнение и неприета изрично работа?“. Въведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като касаторът не посочва задължителна практика на ВКС, на която да противоречи обжалваното решение на Софийски апелативен съд, както и е наведена, но без конкретна мотивировка, допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По първия въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Според решение № 231/13.07.2011г. по т.д.№ 1056/2009г. на ВКС, II т.о. в същината си приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му. В този смисъл релевантно за приемането по чл.264, ал.1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие на последния за такова одобрение. Уеднаквена е практиката на съдилищата по въпроса, че извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично (със съставянето на писмен акт, подписан от възложителя), а са достатъчни конклудентни действия за това. В този смисъл е и решение № 250/11.01.2011г. по т.д.№ 535/2010г. на ВКС, II т.о., с което по реда на чл.291, ал.1 ГПК е обявена за правилна практиката, според която при положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. Приемането с такива действия е налице при подписване от възложителя на издадена от изпълнителя фактура, осчетоводяването й, включването й в дневника за покупко-продажба по ДДС и ползването на данъчен кредит (решение № 65/16.07.2012г. по т.д.№ 333/2011г. на ВКС, II т.о.). В този смисъл съображенията на Софийския апелативен съд за приемане на работата от възложителя по договора за изработка съответстват на практиката на ВКС. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставения от касатора правен въпрос изключва достъпа до касация на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По втория въпрос, поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, становището на настоящия съдебен състав е, че същият няма характеристиката на обуславящ правен въпрос по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Правният въпрос, по който ВКС би могъл да допусне касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващите изводи на въззивния съд. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. В настоящия случай поставеният втори въпрос не отговаря на горните критерии, с оглед на което не представлява основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение
Съставът на ВКС счита, че формулираният от касатора трети въпрос не обосновава приложното поле на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода по спора и които да попадат в една от хипотезите на т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В настоящия случай въведеният въпрос не е свързан с решаващия извод на въззивния съд, поради което е без правно значение и не обосновава поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Доводите за неправилност на съдебния акт съставляват оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК и не представляват основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По касационна жалба срещу решение № 2352/30.11.2015г. съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора два въпроса: „Може ли за тази част, с която не е отменено решението на първа инстанция, въззивният съд с допълнително решение да постанови диспозитив, че потвърждава решението на първа инстанция?“ и „Представлява ли явна фактическа грешка постановяването с допълнително решение от въззивен съд на диспозитив, с който се потвърждава първоинстанционното решение?“, са въведени по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва задължителна практика на ВКС, на която да противоречи обжалваното въззивно решение, както и не се излагат съображения защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В настоящия случай Софийският апелативен съд е констатирал, че в диспозитива на обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка, като не е отразена формираната в мотивите воля на съда за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, в която не е отменено. Даденото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, която е в смисъл, че условието да бъде допусната поправка на очевидна фактическа грешка е констатирано несъответствие между формираната в мотивите действителна воля на съда и нейното външно изразяване в диспозитива на постановения съдебен акт. В този смисъл е решение № 507/16.12.2011г. по гр.д.№ 1575/2010г. на ВКС, IV г.о., и решение № 321/26.09.2012г. по гр.д.№ 54/2012г. на ВКС, I г.о. Съгласно чл.247, ал.1 ГПК поправянето на грешката може да бъде извършено и по служебен почин на съда, постановил решението. Решението по чл.247 ГПК е предназначено да поправи опороченото процесуално действие на съда по писмено отразяване в диспозитива на решението на формираната в мотивите действителна воля за разрешаване на спора. Поправянето на очевидната фактическа грешка не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда. По тези съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ВКС.
Въз основа на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационните жалби не попадат в приложеното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационно обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2027/23.10.2015г. и на решение № 2352/30.11.2015г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по т.д.№ 4207/2014г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.