О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
София, 09.03.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. N 794/2008 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А” О. , гр. В. срещу решение № 81 от 11.08.2008 г. по гр. д. № 290/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено постановеното от Врачански окръжен съд решение № 2* от 27.12.2007 г. по гр. д. № 596/2007 г. и са уважени предявените от „Б” ПАД, гр. Р. срещу „А” О. , гр. В. искове: иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 644.27 лв. по споразумителен протокол от 16.07.2002г., заедно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 11.07.2007 г. до окончателното й изплащане и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 848.13 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата сума за периода от 11.07.2004г. до 11.07.2007 г.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, предвид несвоевременно заявено изменение на основанието му, както и че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неразглеждане на своевременно направеното от дружеството-ответник по исковете възражение за прихващане. По съображения, подробно изложени в касационната жалба, се иска обезсилване на акта и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав, респ. отмяната му и отхвърляне на предявените искове.
Касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че въззивното решение противоречи на практиката на Върховен касационен съд по приложението на чл. 116, б. „а” ЗЗД и чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Като съществени за спора са посочени въпросите: налице ли е погасяване на вземането, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не самото задължение и допустимо ли е прихващане с неликвидно вземане.
Ответникът по касация – “Б” ПАД, гр. Р. не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от „Б” ПАД, гр. Р. срещу „А” О. , гр. В. искове: иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че след подписването на споразумителния протокол от 16.07.2002 г. за извършено между страните по делото прихващане на взаимните им вземания и задължения, ответникът по исковете „А” О. , гр. В. е останал задължен към „Б” ПАД, гр. Р. за исковата сума 12 644.27 лв. Като неоснователно решаващият състав е счел направеното възражение за погасяване на вземането за тази сума по давност, като е приел, че давността за същото е прекъсната с подписването на споразумението за прихващане, имащо характер на признание по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД. Без уважение е оставено и процесуалното възражение на ответника за прихващане със сумата 16 380 лв., дължима му от ищеца за изработени и доставени 2 броя стоманени отливки. В тази насока съдът е преценил, че представените доказателства не установяват каква е конкретната договорена между страните цена на поръчката, както и че са налице данни за направени възражения от страна на ищеца-възложител по отношение качеството на отливките.
С оглед твърденията на касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Преди всичко, не може да се счете, че въпросът за допустимостта да бъде извършено прихващане с неликвидно вземане е съществен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. че решаването на този въпрос е обусловило изхода на спора. Наистина, въззивният състав не е уважил направеното от ответника по исковете възражение за прихващане. Причината за това, обаче, не е защото е направено възражение за прихващане с неликвидно вземане, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е приел за недоказано самото съществуване на вземането по съображения за липса на съществен елемент от договора, от който то възниква – цената, както и предвид наличието на данни за направено от страна на възложителя възражение за недостатъци на изпълнените отливки. Следователно, независимо от неликвидността на насрещното вземане, съдът, в изпълнение на задължителните указания по т. 6 от ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, е разгледал релевираното от ответника възражение за прихващане, но е отказал да го уважи поради липсата на достатъчно доказателства за наличието на вземането. С оглед на това, поставеният от касатора въпрос за възможността да бъде направено съдебно възражение за прихващане с неликвидно вземане не може да бъде определен като съществен за настоящия спор. Предвид липсата на тази главна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване, не следва да бъде извършвана преценка относно наличието на допълнителните изисквания, специфични за конкретно заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо, представените решения на Върховен касационен съд, касаещи приложението на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, са неотносими към спора и не следва да бъде обсъждано твърдението за съществуващо противоречие между тях и атакуваното въззивно решение.
Ще се отнася до втория поддържан от касатора въпрос – за признанието на вземането като основание за прекъсване на давността, макар да е съществен за спора, доколкото решаването му е от значение за изхода на делото, не може да се приеме, че по отношение на същия е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Цитираното решение на ВКС – решение № 204 от 08.05.2006 г. по гр. д. № 1196/2005 г. на ІІ г. о., на което се позовава касаторът – касае фактическа обстановка, която е различна от настоящата. В това решение признанието се отнася до фактическия състав, от който произтича задължението – с извършеното нотариално удостоверяване на подписите на страните е потвърдено сключването на предварителен договор за продажба на недвижим имот, а не самото вземане, т. е. правото на купувачите на искат сключване на окончателен договор. За разлика от него, в конкретния случай с подписването на споразумителния портокол за прихващания на взаимни вземания и задължения е признато самото задължение на касатора „А” О. към „Б” ПАД за исковата сума. Поради това, не може да се счете, че е налице твърдяното противоречие между атакуваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 81 от 11.08.2008 г. по гр. д. № 290/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: