ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1323
София, 26.09. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 963 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ж като процесуален представител на Д. К. К. и Т. Г. К., и двамата от с. К., община А., област Варна, срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /ВОС/ от 19.VІ.2008г. по в.гр.д. № 1899/2007г.
Д. и Т. К. са подали и частна жалба срещу протоколното определение на ВОС, постановено в с.з. на 05.ІІ.2008г.
Ответниците по касационната жалба Л. К. А. – Д. , С. Д. А., А. К. А. – Б. и В. К. А., всички от гр. В., са заели становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Варненският окръжен съд е отменил решението на Варненския РС от 03.VІІ.2007г. по гр.д. № 5682/2006г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Д. К. и Т. К. да предадат на Л. К. А.- Д. , С. Д. А., А. К. А.- Б. и В. К. А., всички със съдебен адрес гр. В., владението върху УПИ * кв.25 по плана на с. К. с площ 1830 кв.м, придобито от тях по наследяване, а от С. А. – и по покупка, и е отменил нот.акт № 3/2005г, с който ответниците са признати за собственици по давност на този имот.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот по покупко-продажба с нот.акт № 5/1977г. и по наследство от общия им наследодател К, починал през 2001г., с оглед на което и на обстоятелството, че ответниците владеят имота без основание, предявеният ревандикационен иск е основателен. Като неоснователно е оценено възражението на Д. и Т. К. , че са придобили имота по давностно владение в продължение на повече от 10 години. Съдът се е позовал за този си извод на показанията на свидетелите Ст. Д. и Й. А. , които е кредитирал, тъй като установяват непосредствени впечатления, че С. и К. А. за определени периоди осъществявали владението върху имота чрез трети лица, с които сключвали договор за заем за послужване, и че такова отношение е било налице и с ответниците, на които разрешили да косят тревата. Това изключва намерението за своене на имота от ответниците, обуславящо невъзможността да го придобият по давност. Прието е, че този извод се потвърждава и от показанията на св. В. Д. , който от многократните си посещения в имота останал с впечатление, че К. наел имота да го работи, а не че го е купил. Този извод не е в противоречие и с показанията на свидетелите И, касаещи само демонстрираната външно фактическа власт, без преки впечатления от вътрешните отношения между собствениците и К. .
В изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – за придобиване право на собственост по давност, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона. Въззивният съд следвало да изследва началният момент на осъществяването на фактическа власт от ответниците и дали към завеждането на делото давностният срок не е изтекъл, което е в противоречие с решение на РС Кубрат по гр.д. № 65/2004г., следвало е да изследва кога е възникнал субективният елемент на владението, което в случая според данните е станало през 1995г. чрез ограждане на имота, изораване на мястото и засяването му с люцерна, които действия променят предназначението му, превръщайки го от пустеещо място в такова за добиване на култивирани растения, с което ответниците са показали, че го считат за свое. Данните в тази насока не са обсъдени от въззивния съд, което е в противоречие с решение на ВС по гр.д. № 1103/1979г. на І ГО и решение по грд. № 2657/1997г. на ІV ГО. Не са обсъдени показанията на св. Д св. Авджиев в съвкупност с други доказателства, не е съобразено, че те се отнасят за периода 1979-1980г. и че показанията на А. са противоречиви. В противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 65/1980г. на ОСГК, съдът не е изложил съображения защо не дава вяра на свидетели и не е преценил показанията на свидетелите на ищците съобразно разпоредбата на чл.136 от ГПК /отм./ с оглед на обстоятелството, че те са били колеги и приятели с наследодателя им и от морални съображения са заинтересовани да дадат показания в тяхна полза.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То се допуска само при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по делото в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По релевираните в изложението процесуалноправни въпроси, изразяващи се в непреценка на събраните по делото доказателства съобразно изискванията на процесуалния закон, което според касаторите е довело до неправилно разрешаване на материалноправния въпрос за придобиването на собственост по давност, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената незадължителна практика на съдилищата, обективирана в представените решения, включително три на състави на ВС. Съдът е подложил на преценка събраните по делото доказателства във връзка с възражението на ответниците за придобиване на процесния имот по давност. В тази връзка той е обосновал основаването си на показанията на свидетелите Ст. Д. и Й. А. за извода, че ищците са осъществявали владението чрез трети лица, имащи качеството на държатели на имота по облигационни отношения с източник договор за заем за послужване, и че това изключва намерението на ответниците за своене, посочвайки, че те не са в противоречие и с показанията на останалите разпитани по делото свидетели. А това е в съответствие, а не в противоречие, с разрешението на поставените въпроси, дадено в решенията на ВС по гр.д. № 1103/1979г. на І ГО и по гр.д. № 2657/1995г. на ІV ГО и на ОСГК по гр.д. № 65/1980г. Що се касае до твърдението за липса на преценка относно началния момент на осъществявана от К. фактическа власт върху имота и на момента на възникването на субективния елемент на владението му като свой, с решението по гр.д. № 65/2004г. на РС Кубрат не е обосновано основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК на първо място, тъй като то не е влязло в сила, и второ /дори да беше влязло в сила/, тъй като такава преценка съдът би дължал, ако бе направил извод за наличие на осъществявано давностно владение, какъвто в случая няма.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, което се обуславя от липсата на съдебна практика по съществените за спора въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, или от необходимостта тази практика да бъде изоставена, тъй като не е в съответствие със смисъла на закона, или от необходимостта за тълкуване на неясна или непълна приложима по спора правна норма. Нито една от тези предпоставки не е налице, а и не се твърдят такива от касаторите.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По частната жалба на К. – тя като подадена в срок е допустима, а разгледана по същество – и основателна, съображенията за което са следните:
С атакуваното определение ВОС е осъдил Д. и Т. К. да заплатят по сметка на ВСС допълнителна държавна такса в размер на 100лв. на основание чл.65 ал.1 от ГПК /отм./, тъй като станали причина за отлагане на делото поради направеното от тях едва в съдебното заседание допълнително искане за допускане на двама свидетели при довеждане в следващо съдебно заседание.
Определението е неправилно. Видно е от протокола за проведеното на 05.ІІ.2008г. съдебно заседание, че процесуалния представител на К. е поискал допускането на двама свидетели само в случай, че такива бъдат допуснати на ищцовата страна, което е сторено. Освен това, в същото съдебно заседание ищците-въззивници за първи път са направили искане за събиране и на други доказателства, едно от които е уважено. При това положение К. не са станали причина за отлагане на делото, поради което неправилно въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.65 ал.1 от ГПК /отм./ предпоставки за санкционирането им.
По изложените съображения атакуваното протоколно определение следва да бъде отменено.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, от 19.VІ.2008г. по гр.д. № 1899/2007г.
ОТМЕНЯВА протоколното определение по чл.65 ал.1 от ГПК /отм./, постановено от Варненския окръжен съд в с.з. на 05.ІІ.2008г. по гр.д. № 1899/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: