О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1324
София, 25.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4368/2014 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№9148/27.5.2014 г., подадена от адвокати И. К. и Х. К. – процесуални представители на ответника по исковата молба [фирма] – Б., против въззивно решение №V-24/11.4.2014 г. по гр.д.№309/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №2250/30.12.2013 г. по гр.д.№3648/2013 г. по описа на Бургаския районен съд, г.к., с което [фирма] – Б. , осъдено да заплати на М. П. Г. и Г. М. Г. по 3000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Г. Г. – съпруг на първата, и баща на втория, като исковете и двамата до предявения размер 5000 лева са отхвърлени като неоснователни.
Въззивната инстанция е приела, че с оглед установената фактическа обстановка по спора са налице условията за ангажиране отговорността на работодателя към момента на трудовата злополука по чл.200 КТ. Прието е също така, че не са налице доказателства за отпадане отговорността на работодателя.
С оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдът е приел, че законосъобразно са присъдени суми от по 30000 лева на всеки от ищците, както и че са налице предпоставките на чл.201, ал.2 КТ за намаляване отговорността на работодателя, поради това, че пострадалият е допринесъл за настъпване на злополуката посредством проявена от него груба небрежност, която е преценена от съда в размер на 40%.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане въззивното решение до касационно обжалване и се поставят следните четири въпроса:
1. Как се прилага въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение при неимуществени вреди/как се определя справедливото обезщетение на тези вреди/, вкл. при наличието на съпричиняване по чл.201, ал.2 КТ чрез извършена от работника “груба небрежност” ?,
2. Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпването на трудовата злополука при допусната от същия “груба небрежност” по смисъла на чл.201, ал.1 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат ? Към този въпрос се поставят още три въпроса, а именно:
2.1. Следва ли съдът в хипотезата на чл.201, ал.2 КТ да изследва и определени точно съотношение между процента на съпричиняване от страна на пострадалия работник и процента на съпричиняване, дължащо се на работодателя/т.е. следва ли да се съпостави приноса на двете страни – работодател и работник/ при определяне на дължимото обезщетение?,
2.2. Следва ли сборът от двата процента – този на съпричиняване от работника и този на съпричиняване, дължащо се на работодателя да е равен на 100% при прилагане разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ ?,
2.3.Възможно ли е процента на съпричиняване от работника при прилагането на чл.201, ал.2 КТ да е равен на 100% и ако не, как се определя до какъв процент може да стигне процента на съпричиняване от работника и колко висок може да е този процент – например 70%, 80%, 90% и т.н. ?,
3. Как следва да се разпредели процентно /съ/причиняването на вредите от работника и работодателя/доколкото не е налице някакъв изключителен случай и включително в хипотезата на чл.201, ал.2 КТ/, когато пострадалият работник значително допринася за настъпването на вредите, а виновното поведение на работодателя се изчерпва с неизпълнение на правилата за безопасност/или липсата на достатъчен ежеминутен контрол върху работника за спазването на правилата за безопасност/ ? Може ли в тази ситуация да се приеме, че по-голяма част от вредите/при процентното разпределение на /съ/причиняването са причинени на работодателя ?,
4. Трябва ли при положение, че в акта за смърт на пострадалото лице/работник – наследодател на ищците/ се посочват две различни причини за смъртта/1.вътрешночерепна травма и 2.последици от други злополуки/, да се приеме, че причината за смъртта на лицето е неустановена/т.е. че липсва доказана причинно-следствена връзка между трудовата злополука и смъртта на лицето/ или поне да се приеме, че смъртта на пострадалия се дължи поне наполовина на трудовата злополука, което своя страна да доведе до снемане на отговорността по чл.200 КТ от работодателя, евентуално до процентно намаляване отговорността по чл.200 КТ наполовина/ доколкото посочените в акта за смърт причини са две/ ?
Сочат се решения на ВКС, и други съдилища и се моли за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба М. П. Г. и Г. М. Г. не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията на страните за допускане на въззивното решение до касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, и намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по първия от поставените въпроси.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Доколкото в изложението по този въпрос се поставя и проблема за съпричиняването по смисъла на чл.201, ал.2 КТ също не е налице основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, тъй като присъденото обезщетение за неимуществени вреди се намаля с дела на съпричиняването. По този въпрос не е налице противоречива съдебна практика и същият се разрешава еднозначно.
По вторият въпрос въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване тъй като изводите по него се основават на действителното положение по казуса. Тук е мястото да се отбележи, че както законът, така и теорията и съдебната практика не боравят с понятието принос на работодателя. Това е така, тъй като отговорността на работодателя по чл.200 КТ е гаранционно – обезпечителна, договорна и има обективен характер, т.е. тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за неправомерно поведение на работодателя. Поради това при отговора на всички въпроси следва да се игнорира въведения от защитата на касационния жалбоподател термин “съпричиняване на от работодателя”. С оглед направеното от настоящия състав на съда уточнение въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване по въпроси 2.1., 2.2,и 3. Освен изложеното, по въпроси 2.2. и 2.3 също не следва да допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по естеството си те навлизат в сферата на математиката. Относно делът на съпричиняването от страна на работника съдебната практика използва именно математически величини, които могат да бъдат опредметени посредством дробно или процентно измерение. Това обаче не създава противоречия и проблеми в съдебната практика, които да налагат постановяване на решение по смисъла на чл.290 ГПК.
По посочените до тук въпроси след първия следва да се отбележи, че същите са поставени бланкетно и не са съобразени в изводите на въззивната инстанция, поради което са и неотносими.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по четвъртия от поставените въпроси. Актът за смърт на наследодателя на ищците е документ, който не е обсъждан във въззивното решение. Решаващо за случая е разпореждането на Р.-Б. от 13.9.2011 г., съгласно което инцидентът н горепосоченото лице е признат за трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.1 КСО. Поради това и този въпрос е неотносим към спора.
Ето защо въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №V-24/11.4.2014 г. по гр.д.№309/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав, по касационна жалба, вх.№9148/27.5.2014 г., подадена от адвокати И. К. и Х. К. – процесуални представители на ответника по исковата молба [фирма] – Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: