О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1326
гр. София, 19.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5249/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Е. Ц. П. – Н. срещу решение № 41 от 02.06.2014 г. по гр. дело № 103/2014 г. на Апелативен съд – [населено място].
Ответниците по касация – С. Я. Н. и К. М. Н. поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалба № 5828/09.07.2014 г. и че другата касационна жалба № 5930/11.07.2014 г. е процесуално недопустима, а по допускането й считат, че липсват основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационна жалба № 5828/09.07.2014 г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице поддържаните основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.
За да потвърди решение № 409 от 09.01.2014 г. по гр. дело № 838/2013 г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени искове, предявени от жалбоподателката против С. Н. и К. Н. по чл. 24, ал. 4 вр. ал. 3 СК, чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД и чл. 40 вр. чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД с присъждане на разноски в полза на ответниците по исковете, Бургаски апелативен съд е приел, че атакуваната сделка – дарение на процесния имот, търговски обект – тип „заведение за хранене”, извършено от С. Н. на майка му К. Н. е реализирано при валидно упълномощаване, направено от ищцата Е. Н., съпруга на ответника Н. по отношение на последния съгласно условията, на което Н. е овластен да се разпорежда пълно и неограничено, като извършва всякакви фактически и правни действия от нейно име и за нейна сметка, описани са отделните видове сделки, които ответникът може да сключва, без ограничение на лицата, на които прехвърля имота и при условия каквито той прецени. Съдът е приел, че пълномощното е нотариално заверено на 14.03.2012 г., а на 28.03.2012 г. е заверен документ, с който Е. Н. е посочила, че оттеглила пълномощното, но не е доказала, че пълномощникът е уведомен за извършеното оттегляне. Извод за липсата на доказателства относно това обстоятелство съдебният състав е направил след обсъждане на доказателствата по делото, показания на свидетели, от преценката на които е извел мотиви, че нито един от тях не е посочил, че лично се е запознал с написаното от ищцата оттегляне и именно този документ тя е връчила на ответника. В мотивите е изложено, че свидетелите говорят за лист, който ищцата е държала и е връчила на Н. или пресъздават казаното им от нея – че е връчила на ответника оттегляне на пълномощното. По отношение на следващото основание за недействителност на процесното дарение – чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД въззивният съд е приел, че при осъществяване на сделката ответникът е действал, като пълномощник, валидно упълномощен от ищцата и съобразно правомощията, произтичащи от пълномощното. За последното от основанията, с оглед на които ищцата претендира нищожност – чл. 40, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – накърняване добрите нрави, договаряне на двамата ответници във вреда на упълномощителката въззивният съд след обсъждане на елементите от фактическия състав на цитираните норми е приел, че не е установен нито един от тях, поради което изводите му съвпадат с изложените от първоинстанционния окръжен съд.
В приложението са поставени въпроси, които не релевират основания за допускане на касационно обжалване. Първият от тях – „ 1. Длъжен ли е въззивният съд с оглед изискването за пълно изясняване на делото да направи своите фактически и правни изводи, като разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвокупност„ се основава на твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които са общи оплаквания за неправилност на въззивното решение, неотносими към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените в тази връзка доводи засягат обосноваността в изводите на апелативния съд, а не необсъждането на всички доказателства, твърдения, доводи и възражения и в този смисъл не съставляват отклонение от практиката, на която се позовава страната /ППВС № 1/1953, решение по гр. дело № 520/2012 г. на ВКС, ІV г.о./, т.е. не обосновават основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос – „2. Кога пълномощникът и лицето, с което договаря, действат във вреда на представлявания и го увреждат и кога предоставените права са упражнени превратно” е формулиран, като общо теоретичен, без да произтича от конкретни правни разрешения във въззивното решение. И при него обосновката в приложението неправилно се свързва с доводи за необоснованост на изводите. Жалбоподателката не релевира съображения за противоречиви разрешения между апелативния съд и касационния съд, а изразява недоволство от изводите, които е приела въззивната инстанция. Позоваването на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е несъстоятелно, тъй като засяга иск, която не е бил предмет на спора, а позоваването на чл. 172 ГПК е неправилно, тъй като нормата се отнася до преценка на показанията на свидетели, заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, а не се отнася до отношения между самите страни – ответници, които трябва да бъдат изследвани в хипотезата на чл. 40 ЗЗД. И общото и допълнителното основания, които страната поддържа в приложението, като поставен въпрос, развит в хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са съобразени с разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 и т. 2 ГПК. Поради това не е налице отклонение от приложената практика /решения по следните дела: № 3530/2008 г. на ВКС, № 1077/2010 г. на ВКС, състави на ІV г.о./. Другите два въпроса са поставени във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те са изложени, както следва:
„ 3. Когато единият съпруг упълномощи другия от негово име да продава, заменя, учредява ипотеки и дарява имот в режим на СИО на лице което прецени, без да е сочено конкретно на кого и без да е посочено изрично, че съпругът пълномощник може да дари имота и на свои роднини по права линия – възходящи /родители/, доколкото личността на родителите е била известна на съпруга упълномощител към момента на упълномощаването, следва ли да се приеме, че при извършено дарение правата са упражнени от пълномощника в рамките на представителната му власт?”. По този въпрос не е обосновано допълнително основание, тъй като липсва мотивирано изложение, в което да са посочени нормите, които жалбоподателката счита за непълни, неясни или противоречиви, съответно доводи в тази насока, за да се създаде практика по прилагането им / в тази насока не са съобразени разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4 /. От друга страна, в приложението се поддържа и другата хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „точното прилагане на закона”, но без да се посочва съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална поради промяна в законодателството, т.е. не е налице мотивиране на твърдението за наличие на посоченото основание.
Поставен е и следният въпрос:
„4. Липсва ли мотив, респ. липсва ли основание по договор за дарение, сключен от единия съпруг, действащ лично и като пълномощник на другия съпруг, с който се дарява имот в режим на СИО на майката на съпругът пълномощник, когато преди сключването на договора за дарение са предприети действия от съпруга упълномощител за оттегляне на пълномощното и към момента на прехвърлителната сделка отношенията между снахата упълномощител и нейната свекърва не са добри”. Въпросът е поставен с оглед субективното становище на страната /че са предприети действия от упълномощителя за оттегляне на процесното пълномощно/, вместо да бъде въведено общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК предвид правните разрешения на въззивния съд /приемащ в мотивите обратното, че не е налице оттегляне на пълномощното/, от които трябва да се формулира и правния въпрос. Освен това самия въпрос, цитиран по- горе има характеристиките на фактически въпрос, тъй като е изложен в хипотеза, обвързана не с мотиви на въззивното решение, а с конкретни обстоятелства /факти/, подлежащи на доказване. Фактическите въпроси не са общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и в този смисъл страната жалбоподател в производството по чл. 288 ГПК не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Ето защо в случая не е релевирано общо основание за допускане на касационно обжалване. По цитирания въпрос жалбоподателката не е обосновала допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в двете хипотези на нормата, а както вече се посочи това е задължение на касатора неизпълнението, на което има за последица недопускане на касационно обжалване.
Касационна жалба № 5930/11.07.2014 г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице поддържаните основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдението на ответниците по касация за неспазване на срока по чл. 283 ГПК е неоснователно. За въззивното решение жалбоподателката е била уведомена на 10.06.2014 г. и е подала допълнителната касационна жалба по пощата на 10.07.2014 г., в срок видно от данните по формуляра за извършване на пощенската услуга.
В приложението е поставен следния въпрос:
„При дарение на недвижим имот, пълномощното следва ли да съдържа описание на съществените признаци на договора за дарение, като освен описанието на недвижимия имот следва ли да е посочено в пълномощното и лицето, което ще бъде надарено”. Поставеният въпрос не е идентичен с въпроса, на който е даден отговор в решението по гр. дело № 741/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. В касационното решение се разглеждат изискванията, на които следва да отговаря пълномощното при друг вид правна сделка – договор за продажба, като е прието, че в този случай в пълномощното трябва да бъде посочен имота чрез неговата индивидуализация и цената. Доводите на жалбоподателката, че в настоящия случай е следвало да бъде посочено лицето, на което ще се направи дарение са обвързани със субективното й становище по делото, но не и с правните разрешения на въззивния съд. Освен това в процесното пълномощно имотът е индивидуализиран. При липсата на идентичност на въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и касационния съд не е налице отклонение от задължителната съдебна практика. Поради това и с този въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Не са налице основания по чл. 280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 02.06.2014 г. по гр. дело № 103/2014 г. на Апелативен съд – [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: