О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
София, 04.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5350 /2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от М. С. Д.,чрез пълномощника адв.И. М. срещу решение № 1868/15.10.2013 г. по гр.д.№2132/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІ състав.
Ответникът по касационната жалба О. И. П. в писмен отговор,подаден чрез пълномощник адв.Е. К.-Д. я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 2207/26.03.2013 г. по гр.д.№3080/2012 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, първо отделение, VІ състав.С него е уважен изцяло предявеният от ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство иск с правно основание чл.240 ЗЗД, като касаторката е осъдена да му заплати сумата 30 000 лв.,представляваща неизпълнено задължение по сключен на 01.03.2007 г. договор за паричен заем , с нотариална заверка на подписите рег.№3149/01.03.20017 г. на нотариус рег.№ 201,ведно със законната лихва от 27.02.2012 г. до окончателното плащане и са присъдени разноски. С влязло в сила решение от 12.06.2014 г. на основание чл.274 ал.1 ГПК е поправена очевидна фактическа грешка при изписване в диспозитива на второто име на касаторката, като вместо С. следва да се чете Стоянова.За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че с договора за заем е постигнато съгласие заемодателят да даде на заемополучателя С. Д.-наследодател на касаторката по прието изцяло наследство, сумата 30 000 лв.,която последният да върне в срок от 24 месеца .В т.2.1 страните декларирали,че предаването на заемната сума е извършено преди сключването на договора.Към момента на смъртта си заемополучателят не е погасил своето задължение,няма изпълнение и от правоприемницата. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението,че не е доказано реалното предаване на сумата,въпреки че в договора не е отразено същият да служи за разписка по смисъла на чл.77 ал.1 ЗЗД и не е посочена точната дата на която това е сторено. Счел е,че цитираното по-горе изявление съдържащо се в договора представлява извънсъдебно признание на неизгоден за заемателя факт.Нотариалната заверка на подписите доказва,че документът изхожда от страните,чиито волеизявления са материализирани в него.В частта на удостоверяването на подписите договорът представлява официален свидетелстващ документ, който съгласно разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК се ползва с обвързваща формална доказателствена сила, до доказване неавтентичност на документа или неверност на нотариалното удостоверяване,като тежестта на доказване лежи върху оспорващата страна.Това е касаторката, която при условията на пълно и главно доказване е следвало да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си ,но не го е направила.Обратно, според заключението на назначената съдебнопочеркова експертиза,подписът за заемател и ръкописният текст „С. К. Д.” са изпълнени от лицето, от чието име изхождат. Поради това въззивният съд е приел, че представеният договор за заем установява съществуването на валидно облигационно отношение и реалното предаване на сумата преди подписването му. Намерил е за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност, като е счел, че тя е започнала да тече от датата на падежа-01.03.2009 г.,съгласно т.3.1. от договора.Съпоставил е тази клауза с разпоредбата на чл.84 ал.1 ЗЗД, според която длъжникът изпада в забава след изтичане деня на падежа, а ако този ден е настъпил след смъртта на същия,неговите наследници изпадат в забава след изтичане на седем дни от поканата.Намерил е ,че тъй като смъртта е настъпила преди датата на падежа, за ден на отправяне на поканата следва да се счете деня на уведомяване за постъпване на исковата молба-26.04.2012 г. Касаторката е изпаднала в забава на 01.05.2012 г. и от тази дата тече давността.Направил е обобщаващ извод,че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 -т.3 ГПК.Извежда следния процесуалноправен въпрос:
-допустимо ли е изправяне на очевидна фактическа грешка след произнасяне на потвърдително въззивно решение, с което се потвърждава сгрешения вече диспозитив на първоинстанционното решение или изправянето следва да се осъществи по реда на обезсилването и връщането на делото от въззивния съд, който да даде възможност на пръвоинстанционния да извърши необходимите процесуални действия.
Твърди,че по поставения въпрос не е създадена съдебна практика.Изразява становище, че ГПК не поставя ограничение за това процесуално действие, но че са налице пречки за инстанционния контрол върху постановените съдебни актове. Поставеният въпрос не е релевантен в своята първа част, доколкото касационният съд контролира постановените от въззивния съд решения, а не тези на пръвоинстанционния. Втората част на въпроса е формулирана общо и е детерминирана от становището на касаторката за процесуалните действия, които би следвало да предприеме въззивният съд и които той не е извършил. Само въпроси по които въззивният съд е направил правни изводи, респ. е осъществил процесуални действия, могат да бъдат преценени като общо основание за допустимост на касационното обжалване. Не е обосновано и допълнително основание. Когато касаторът твърди липса на съдебна практика, той трябва да посочи коя е правната норма която счита за неясна и в какво следва да се изрази тълкуването й. В случая законовият текст на чл.247 ал.1 ГПК е пределно ясен- поправка на явна фактическа грешка може да бъде извършена по всяко време от съда, който я е допуснал.Не са налице и пречки за осъществяване на инстанционен контрол, с оглед разпоредбата на 274 ал.ІV ГПК.
По нататък в изложението касаторката твърди,че в срока за обжалване на въззивното решение е получила медицинското досие на наследодателя си, което според нея съдържа медицински документи от значение за делото.В тази връзка поставя следния въпрос:
-в случай на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства след постановяване на въззивното решение,които са упоменати като основания за отмяна на влязло в сила решение по чл.303 ал.1 т.1 ГПК,следва ли да се пропусне възможността за инстанционен касационен контрол на невлязло в сила съдебно решение пред касационната инстанция и да се търси отмяна или новооткритите обстоятелства и нови писмени доказателства следва да се релевират в касационното производство с искане за връщане на делото по реда на чл.294 ГПК и надлежното им събиране за правилното решаване на делото.
Така поставеният въпрос не е съобразен с разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.1. Според приетото в него общо основание за допускане на касационно обжалване е извеждането на правен въпрос обусловил правните изводи на въззивния съд , от значение за решаване на делото и който не е свързан със събиране на доказателства и обсъждането им. Питане с такива характеристики ще бъде преценено като общо основание за допускане на касационно обжалване, а не въпрос , който по различни причини може да представлява интерес за обжалващия, включително познавателен и общотеоретичен, но няма връзка с решаващите мотиви на въззивното решение.
Следващият въпрос е:
-налице ли е признаване на неизгоден факт в процеса по смисъла на чл.175 ГПК, когато изявлението е направено не от страната в процеса, а от неин наследодател.
Въпросът не е релевантен, тъй като въззивният съд е направил изводи не за признаване на неизгоден факт в процеса, а за извънсъдебно признание на неизгоден за заемателя факт. Счел е ,че то може да бъде доказано чрез документа, който го материализира, а именно сключеният договор с нотариална заверка на подписите. Не е обосновано и допълнително основание, т.е .развиването на въпроса в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК.Касаторката се позовава на определение на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК, което не създава съдебна практика, тъй като с него не се формира сила на пресъдено нещо.
Поставя се и въпросът:
-фингира ли се наличие на обвързващо страните заемно облигационно отношение по договор за паричен заем,без наличие на разписка или друг документ, доказващ реалното предаване на предмета на договора, а само по изявление за получаване,без посочване на начална дата на възникване на облигацията и какви са нейните модуси в този случай.
Касаторката счита,че въззивното решение влиза в тежка колизия с решение № 961/07.12.2006 г. по гр.д.№528/2006 г., ІІ т.о., а така също и решение по гр.д.№4957/2007 г.,ІV го.о, решение по гр.д.№252/2008 г.,І г.о., решение по гр.д.№102/2008 г.,І г.о., решение по гр.д.№39/2008 г.,ІІІ г.о., решение по гр.д.№5131/2007 г., ІV г.о.За да бъде обосновано допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, разрешенията по поставения въпрос в цитираната съдебна практика и във въззивното решение трябва да са дадени при идентична фактология ,като се направи пълен анализ и съпоставка помежду им. Първото посочено решение е постановено при различна фактическа обстановка и касае отношения между търговци по договор, който няма нотариално удостоверяване. Същото се отнася и за другите решения, които по собственото определение на касаторката са „информативно” изброени.
По-нататък за да обоснове допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК касаторката цитира решения на различни районни съдилища,за които няма данни дали са влезли в сила. Само влезли в сила съдебни актове представляват съдебна практика, съгласно разрешенията в цитираното по-горе ТР -т.3.Във връзка с всички поставени въпроси се поддържа и допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК,като същевременно се твърди,че съдебната практика относно заемните правоотношения е била винаги безпротиворечива и ясна, а въззивното решение обезсмисля реалния характер на договора за заем.Изложената аргументация следва да бъде отнесена към правилността на обжалвания съдебен акт и не може да бъде обсъждана във фазата по селекция на касационната жалба. Това специфично основание е налице, когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или при липсата на съдебна практика . За да бъде то обосновано следва да се изложат доводи, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде изменена в насока ,която касаторът счита за правилна или ако липсва такава, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски.Представил е договор за правна защита и съдействие, в който е отразено заплащане изцяло на адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2000 лв. Не е посочен начинът на плащане-липсва отбелязване,че сумата е платена в брой и не е представен документ за банков превод. Поради недоказване на извършено плащане и съгласно с приетото в ТР №6 /06.11.2013 г. по тълк.дело №6/2012 г. на ОСГТК-т.1 , искането независимо от изхода на делото не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1868/ 15.10.2013 г. по гр.д.№ 2132/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІ състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: