2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1338
гр. София, 22.11. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3979 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. П. срещу решение от 25.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 779/2012 г. на Шуменския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 985/06.11.2012 г. по гр. дело № 1565/2012 г. на Шуменския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Ш. у. „Е. К. П.”, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на жалбоподателя, за възстановяване на същия на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което той е останал без работа; в негова тежест са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответният Ш. у. „Е. К. П.” не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса: 1) имат ли задължителен характер, съгласно т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, решенията на отделните състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК; 2) кой е работодател по смисъла на ЗВО – висшето училище или ректорът на висшето училище; и 3) задължително ли е провеждане на „производството” по § 11 от ПЗР на ЗВО преди прекратяването на трудовите договори на хабилитираните преподаватели на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на останалите два – материалноправни въпроса, жалбоподателят излага съображения, те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице, така наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд, както чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение по делото (като по този начин ги е направил свои мотиви), така и чрез извеждане на свои самостоятелни изводи в мотивите към обжалваното решение – в отговор на оплакванията и доводите във въззивната жалба на касатора-ищец, е приел, че последният, който по трудов договор е заемал академична длъжност доцент в ответния университет, е законосъобразно уволнен на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ – поради навършване на 65-годишна възраст. Намерени са за неоснователни доводите и възраженията на жалбоподателя за необходимост от провеждане на „задължителна” процедура по § 11 от ПЗР на ЗВО преди уволнението му, като съдът е изложил съображения, че тази разпоредба предвижда само една възможност за краткосрочно продължаване на трудовото правоотношение след възникване на посоченото основание за прекратяването му, но в никакъв случай не вменява задължение за работодателя да я осъществява преди да предприеме уволнението. В тази връзка, съдът се е позовал и е цитирал част от тълкувателните мотиви към решение № 665/01.11.2010 г. по гр. дело № 242/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като е посочил, че като постановено по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, то е задължително за съдилищата.
Многократно в свои съдебни актове ВКС е приемал, че неговата практика, формирана чрез постановяване от отделни негови състави на решения по реда на чл. 290 от ГПК и на определения по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, но – само в тълкувателните им части, с които е дадено принципно разрешение с по-висока степен на абстрактност, респ. – е посочена правилната съдебна практика по съответния повдигнат по делото материалноправен или процесуалноправен въпрос (а не и в частите им по разрешаването на конкретните правни спорове), е задължителна за първоинстанционните и за въззивните съдилища в страната. Този извод ясно следва от конституционното правомощие на ВКС да уеднаквява съдебната практика, доразвито – по отношение на гражданското съдопроизводство – с разпоредбите на чл. 280, ал. 1, чл.чл. 290-292, чл. 274, ал. 3 и др. от ГПК, като именно предвид тази тяхна задължителност за по-ниските по степен съдилища, тези актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК – в посочените им тълкувателни части, заедно със задължителните за всички съдилища в страната (включително за ВКС) тълкувателни решения на ОСГТК и на ОСГК на ВКС, приети при действието на ЗСВ, и тълкувателни постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС (отм.), формират „практиката на ВКС” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – съгласно т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС (в същия смисъл е и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС), която често, като цяло се сочи в множество съдебни актове (включително такива на ВКС, както беше споменато), именно като „задължителна” практика на ВКС. Следователно, като се е позовал в случая на част от тълкувателните мотиви към постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 665/01.11.2010 г. по гр. дело № 242/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и като е приел (чрез препращането и към мотивите на първоинстанционното решение), че те са задължителни за него, въззивният съд е разрешил процесуалноправния въпрос, изведен от касатора, не в противоречие, а в пълно съответствие с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС (и конкретно – с т. 2 от него и мотивите към нея) и с ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, – тъй като по отношение на този процесуалноправен въпрс не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, то касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по този правен въпрос.
В практиката на съдилищата, включително в задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК, никога не е имало съмнение и колебания при разрешаването на втория изведен от касатора – материалноправен въпрос, а именно, – че работодател, по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, е съответното висше училище, което съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗВО е юридическо лице, като неговият ректор е едноличният му орган на управление, който съгласно разпоредбите на чл. 32, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗВО формира и изявява от негово име волята му на работодател – по повод възникването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения със служителите (включително хабилитираните) на същото висше училище. Нито в обжалваното въззивно решение, респ. – и в първоинстанционното решение по делото, към чиито мотиви е препратил въззивният съд, нито в цитираното в тях решение № 665/01.11.2010 г. по гр. дело № 242/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС не е приемано някакво друго разрешение на този материалноправен въпрос, и конкретно – не е приемано, че работодател е ректорът, а не висшето училище, каквито са неоснователните твърдения в изложението на касатора.
В тълкувателните мотиви към това решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, в разрешение на поставения и по настоящото дело от касатора материалноправен въпрос – задължително ли е провеждане на „производството” по § 11 от ПЗР на ЗВО преди прекратяването на трудовите договори на хабилитираните преподаватели на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, е прието следното: § 11 от ПЗР на ЗВО не ограничава по никакъв начин правото на работодателя да прецени дали да прекрати трудовото правоотношение с професор или доцент след навършването на определената в закона възраст, или да го продължи. Правото на преценка е на работодателя и тя не подлежи на съдебен контрол. С посочената разпоредба е уредено задължението на работодателя да обсъди предложението на колективния орган, ако такова е постъпило. Нито предложението на колективния орган е задължително за работодателя, нито той е длъжен да изчака постъпването на такова предложение преди да реши въпроса за прекратяването на трудовия договор или за продължаването му. В закона не е уредена възможност колективният орган да предлага прекратяване на трудовото правоотношение и дори да постъпи подобно предложение, работодателят не е длъжен да го обсъди. (Такава възможност може да бъде уредена във вътрешен акт на университета.) Във всеки случай работодателят може да вземе решението си независимо от това дали е постъпило и не е постъпило предложение и независимо от това, какво се предлага.
Очевидно е, че терминът „работодател” е използван в това решение, респ. и в обжалваното въззивно решение, именно в посочения му по-горе – общоприет в съдебната практика смисъл, установен с § 1, т. 1 от ДР на КТ, във вр. с чл. 6, ал. 1 и чл. 32, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗВО, – като се има предвид съответното висше училище, представлявано от неговия ректор при възникването, развитието и прекратяването на трудовите правоотношения със служителите, включително хабилитираните такива в същото висше училище.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя горните разрешения на двата изведени от касатора материалноправни въпроси, които разрешения първата и въззивната (чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК) съдебни инстанции са възприели по делото, позовавайки се на задължителната за тях практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Тези разрешения са дадени при точно тълкуване и прилагане на материалния закона и конкретно – на посочените и по-горе материалноправни норми на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, § 11 от ПЗР на ЗВО, § 1, т. 1 от ДР на КТ, чл. 6, ал. 1 и чл. 32, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗВО, които са ясни и непротиворечиви помежду си, не са в противоречие и с други правни норми – в аспекта на тези два изведени от касатора материалноправни въпроса, поради което няма необходимост от промяна или от осъвременяване на вече формираната по тях, по реда на чл. 290 от ГПК, задължителна практика на ВКС, респ. – няма необходимост от създаването на нова такава практика на ВКС – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, която неоснователно се сочи от касатора.
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, то същото не следва да се допуска по отношение на никой от трите поставени по делото правни въпроса.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 25.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 779/2012 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.