5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
София, 28.02.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 712/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу решение № 117 от 24.03.2010 г. по в. т. д. № 1174/2009 г. на В. окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 1519 от 15.05.2009 г. по гр. д. № 5004/2008 г. на В. районен съд в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на „Св. Св. К. и Е. Х.” АД -[населено място] сумата 7 200 лв. – дължима на основание чл.232, ал.2 от ЗЗД наемна цена по договор за наем № 147/29.05.2007 г. за ползване на нощен кафе-бар „Г.”, временно преместваем открит басейн с дневен бар, сумата 1 000 лв. – неустойка по чл.35 от договора във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД за неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена, и деловодни разноски в размер на 338 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил съществени съдопроизводствени правила като е основал решението си единствено върху направеното от него признание на факта на неплащане на дължимия наем, без да вземе предвид липсата на ангажирани от ищеца – наемодател доказателства за дължимост на наемната цена. Неправилността на решението е аргументирана и с оплакване, че съдът е уважил исковете за наем и неустойка въпреки безспорното по делото обстоятелство, че ищецът си е възвърнал самоволно владението върху наетия обект и е лишил касатора от възможност да ползва обекта по предназначение.
В жалбата и в представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се съдържат твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществени за делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с трайната съдебна практика, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Като „съществени” са поставени следните въпроси : За тежестта на доказване и разпределението й между страните съгласно чл.127, ал.1 от ГПК /отм./; За задължението на съда да прецени обясненията и признанията на страните с оглед другите доказателства, съгласно чл.127, ал.2 от ГПК /отм./; За задължението на наемателя да плаща наем за периода, през който е бил лишен от ползване на наетата вещ поради неправомерно отнемане на владението й от страна на наемодател. По отношение на първите два процесуалонправни въпроса се сочи, че са решени в противоречие с решения на ВС и ВКС, постановени по реда на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. /отм./ – решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/69 г. на ОСГК на ВС, решение № 72/03.10.1975 г. по гр. д. № 64/75 г. на ОСГК на ВС, решение № 527/55 г. по гр. д. № 963/55 г. на ВС, решение № 971/10.06.1961 г. по гр. д. № 2158/61 г. на ВС, решение № 2052/22.10.1965 г. по гр. д. № 1668/65 г., решение № 883/05.04.1969 г. по гр. д. № 390/69 г. на ВС, решение № 2707/12.12.1972 г. по гр. д. № 2340/72 г. на ВС, решение № 202/24.07.2001 г. по гр. д. № 583/2000 г. на ВКС, решение № 501/14.07.2004 г. по гр. д. № 782/2003 г. на ВКС, решение № 1085/15.11.2007 г. по гр. д. № 1077/2006 г. на ВКС, решение № 735/55 г. по гр. д. 3631/55 г. на ВС, решение № 3372/09.10.1959 г. по гр. д. № 6888/59 г. на ВС и решение № 226/26.01.1977 г. по гр. д. № 1971/76 г. на ВС, както и с постановеното по реда на чл.288 от действащия Граждански процесуален кодекс определение № 70/23.10.2008 г. по гр. д. № 419/2008 г. на ВКС. Във връзка с третия материалноправен въпрос се релевира противоречие с решение от 26.02.2009 г. по гр. д. № 2133/2008 г. на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба „Св. Св. К. и Е. Х.” АД -[населено място] оспорва жалбата по съображения в писмен отговор от 09.06.2010 г. Изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол поради отсъствие на предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК основания, а по същество поддържа, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
С обжалваната част на въззивното решение В. окръжен съд е потвърдил частта от решението по гр. д. № 5004/2008 г. на В. районен съд, с която са уважени предявените от „Св. Св. К. и Е. Х.” АД срещу [фирма] /сега ЕООД/ обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумите 7 200 лв. и 1 000 лв., представляващи съответно неплатена наемна цена по срочен договор за наем от 29.05.2007 г. и неустойка за неизпълнение на задължението за наем, уговорена в чл.35 от наемния договор. След преценка на доказателствата по делото въззивният съд е приел за безспорно установено, че по силата на сключен на 29.05.2007 г. договор за наем със срок на действие до 31.10.2007 г. ищецът – наемодател е предоставил за ползване на ответника – наемател нощен бар-кафе „Г.”, временно преместваем открит басейн с дневен бар, срещу поето от наемателя задължение да заплати за ползването наем в размер на сумата 15 000 лв. /без включен ДДС/, дължим за целия срок на договора на три равни вноски. Съобразявайки признанието на ответника в отговора на исковата молба, че не е платил част от уговорената наемна цена в размер на сумата 6 000 лв., заедно с ДДС в размер на 1 200 лв., както и липсата на ангажирани в процеса доказателства относно факта на плащането, съдът е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.232, ал.2 от ЗЗД за сумата 7 200 лв. е доказан по основание и размер, в резултат на което е осъдил ответника да заплати претендираната с иска наемна цена на ищеца. За основателен е приет и акцесорния иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата 1 000 лв., начислена съобразно уговорката в чл.35 от договора като неустойка за неизпълнение на задължението за наем. В хода на производството пред двете съдебни инстанции ответникът не е релевирал възражение за недължимост на наема като последица от лишаването му от възможността да ползва наетия обект за периода на съществуване на наемното правоотношение, поради което в постановеното от въззивната инстанция решение неползването на обекта не е обсъждано като релевантен за правния спор факт.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК основания.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на въззивното решение до касационно обжалване предпоставя решението да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, а оттук – и изхода на конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК не може да се отъждествява с касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК, които са относими към правилността на въззивното решение и подлежат на преценка в производството за разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 от ГПК.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК „процесуалноправни въпроси” за разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес и за доказателствената стойност на обясненията и признанията на страните, не отговарят на въведеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол – да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По своята същност въпросите съставляват оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при разпределянето на доказателствената тежест относно факта на плащане на претендирания с главния иск по чл.232, ал.2 от ЗЗД наем и преценката на съдържащото се в отговора на исковата молба признание на наемателя за отсъствие на извършено плащане за погасяване на задължението за наем. Отъждествяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК препятства допускането на въззивното решение до касационен контрол, а непосочването на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда наличието или отсъствието на поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е бланкетно, поради което изобщо не следва да се взема предвид.
Дори да се приеме, че въпросите са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, разрешаването им от въззивния съд не противоречи на представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК решения на ВС и ВКС. Решенията отразяват трайната практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбата на чл.127 от ГПК /отм./, която се придържа към разбирането, че всяка от страните в гражданския процес носи тежестта да докаже твърденията и възраженията, на които основава защитната си позиция в процеса, а направените от страните признания се преценяват във връзка с всички доказателства по делото. При формиране на решаващите си изводи по спорния предмет на делото въззивният съд е изхождал от посоченото разбиране като е основал решението си не само на признанието на ответника – наемател за неплащане на претендирания с иска по чл.232, ал.2 от ЗЗД наем, а преди всичко на отсъствието на ангажирани от последния доказателства за факта на плащането на уговорената в договора за наем наемна цена. Поради съответствие на даденото от въззивния съд разрешение с трайната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.127 от ГПК /отм./ обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Материалноправният въпрос дължи ли наемателят наем за период, през който е бил лишен от възможност да ползва наетия имот, е извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Въззивното решение не съдържа отговор на така поставения въпрос по причина, че ответникът – сега касатор, не е релевирал като основание за недължимост на наема невъзможността да ползва по предназначение наетия обект. Твърдения относно ползването са наведени единствено във връзка с предявения като насрещен иск по чл.307 от ТЗ за изменение на наемния договор поради стопанска непоносимост, но така, както са изложени, те са неотносими към задължението за плащане на наем, респ. към основателността на първоначалния иск с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД. Поради неотносимостта на поставения въпрос е безпредметно да се обсъжда цитираното по повод на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, но непредставено от касатора, решение по гр. д. № 2133/2008 г. на Софийски градски съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 117 от 24.03.2010 г., постановено по в. т. д. № 1174/2009 г. на В. окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :