О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1346
С., 26.11. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 4131 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. К. Ч. чрез адвокат С. П. против решение № 160 от 28.03.2013 г. на Апелативен съд – [населено място], първи граждански състав, постановено по въззивно гр.д. № 1570/2012 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за недопустимост, евентуално – неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
Представено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В изложението към касационната жалба са поставени следните правни въпроси:
1. може ли с определение, постановено по частна жалба за прекратяване на съдебното производство вследствие на връщане на исковата молба, освен по самото прекратяване горестоящият съд да се произнася и по правната квалификация на спора и разпределението на доказателствената тежест и такова определение има ли задължителна сила за съда по същество на спора относно правната квалификация и доказателствената тежест;
2. каква е правната квалификация на иск, с който се претендира връщане на определена сума пари, дадена за осъществяване на договор за поръчка евентуално неизразходвана – чл. 55, ал.1 ЗЗД или иск за реално изпълнение на отчетна сделка по договор за поръчка;
3. при иск за реално изпълнение на отчетна сделка по договор за поръчка, може ли някой друг освен възложителя да иска отчет;
4. следва ли при иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на дадено без основание ответника да доказва освен наличието на основание за получените от него пари и как ги е изразходвал;
5. може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни;
6. има ли процесуално задължение съдът да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните във въззивното решение.
Поддържа се, че първите три въпроса са свързани с допустимостта на решението и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За останалите въпроси се поддържа, че са разрешени от съда в противоречие със задължителната практика на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответника по касация М. Т. Мас е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва да са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и оспорва основателността на касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима.
С обжалваното решение е отменено решение № 1549 от 24.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 2043/2011 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и вместо това е постановено осъждането на Д. К. Ч. да заплати на М. Т. М., гражданин на Испания, сумата 50 000 евро, получени от нея без основание, ведно със законната лихва, считано от 21.07.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 5 883 лева – разноски за двете съдебни инстанции.
За да постанови обжалваното решение, въз основа на изслушаното заключение на съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел, че в [фирма], клон П., по банкова сметка с титуляр Д. К. Ч. са заприходени постъпили суми по дати, в размер и наредител на превода М. Т. М., чрез Банка „Ла Каиша” – Испания, в общ размер 99 300 евро. За част от сумата в размер на 49 300 евро ищецът М. Т. М. е признал, че ги приема като отчет във връзка с изпълнение на възложена поръчка от търговското дружество, чийто принципал и управител е той. Ищецът претендира връщането на остатъка от 50 000 евро, като в тежест на ответницата е да посочи и докаже на какво основание е получила плащанията и какви нареждания е получила от ищеца, както и какво е изпълнила – какви разходи е направила в интерес на ищеца и без да е овластена за това. Ищецът не е заявил точно кои разходи в полза на дружеството признава, поради което ответницата е следвало да докаже всички извършени разходи, както и че са били необходими. Това не е сторено от последната, поради което предявеният иск с правното основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е уважен изцяло.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая е заявено твърдение за недопустимост на обжалваното решение, но развитите в тази насока доводи за допускане на касационното обжалване са неоснователни.
Заявените в исковата молба твърдения на ищеца М. Т. М. са ясни и се свеждат до това, че в периода от 09.01.2007 г. до 02.12.2009 г. превел на ответницата сумата 99 300 евро, без да е налице правоотношение между физическите лица М. Т. М. и ответницата Д. К. Ч.. Предвид отношенията между ищеца и [фирма] и като приема, че извършеното от ответницата разходване на сумата 49 300 евро е осъществено в полза на това дружество, ищецът не претендира връщането й. Но, като не приема за основателно разходването на остатъка от 50 000 евро, и отчитайки началната липса на основание за превеждането на тази сума в полза на ответницата, ищецът е претендирал връщането й. Така заявените твърдения кореспондират именно с разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и като се е произнесъл по иск с такава правна квалификация, въззивният съд е постановил съдебен акт, по отношение на който не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради изискваната с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо.
Макар в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да се сочи, че първият от въпросите (съдържащ всъщност въпроси в 2 насоки – за задължителната сила на определението на ВКС № 142 от 21.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 103/2012 г. по отношение дадената правна квалификация и за силата на същия акт по отношение разпределението на доказателствената тежест) касае допустимостта на съдебното решение, формулировката им насочва към оплакванията, че въззивният съд е процедирал незаконосъобразно при разглеждането на делото и неправилно е приложил материалния закон, т.е. търси се връзка между отговорите на същите и изхода на спора по същество. По отношение на въпроса, в частта му „може ли с определение, постановено по частна жалба за прекратяване на съдебното производство вследствие на връщане на исковата молба, освен по самото прекратяване горестоящият съд да се произнася и по правната квалификация на спора и разпределението на доказателствената тежест” същият няма обуславящо значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не касае произнасянето, съдържащо се във въззивното решение. По отношение на същия въпрос, в частта му „…и такова определение има ли задължителна сила за съда по същество на спора относно правната квалификация…” не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото съществува позитивно-правна уредба, която не се нуждае от тълкуване. Съобразно чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд, а в случая (предвид т. 2 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК), по разрешените с него въпроси досежно редовността на исковата молба и основанието на иска при така заявените от ищеца обстоятелства в исковата молба, определението на ВКС № 142 от 21.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 103/2012 г. съставлява част от задължителната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Впоследствие, с извършения доклад по чл.146 ГПК, първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти от страните, в съответствие с който е и постановеното решение на въззивния съд. В тази връзка не определението на ВКС № 142 от 21.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 103/2012 г. е действието, с което е извършено разпределението на доказателствената тежест, съответно въпросът „може ли с определение, постановено по частна жалба за прекратяване на съдебното производство вследствие на връщане на исковата молба, освен по самото прекратяване горестоящият съд да се произнася и по … разпределението на доказателствената тежест и такова определение има ли задължителна сила за съда по същество на спора относно … доказателствената тежест” няма обуславящо значение за изхода на спора.
Вторият и третият от въпросите („каква е правната квалификация на иск, с който се претендира връщане на определена сума пари, дадена за осъществяване на договор за поръчка евентуално неизразходвана – чл. 55, ал.1 ЗЗД или иск за реално изпълнение на отчетна сделка по договор за поръчка” и „при иск за реално изпълнение на отчетна сделка по договор за поръчка, може ли някой друг освен възложителя да иска отчет”) също нямат обуславящо значение за изхода на спора. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая предметът на спора на първо място е очертан с исковата молба, като в същата не се твърди ищецът и ответницата да са били обвързани от договор за поръчка, съответно – предмет на делото не е иск за реално изпълнение на отчетна сделка по договор за поръчка, та да е необходимо да се разсъждава кой е легитимиран да търси отчет.
При преценката за разпределението на доказателствената тежест съдът се е съобразил с разясненията, дадени с ППВС № 1/1979 г., а така също и с формираната задължителна практика при действието на новия ГПК (решение № 72 от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 402/2012 г., ІV г.о., с което се приема, че при предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът следва да установи предаването, съответно – получаването на парите, както и, че няма основание за това, от което произтича възлагането в тежест на ищеца да установи единствено предаването и получаването на парите, а в тежест на ответника е, ако твърди, че те са дадени на някакво правно основание, да го уточни и съответно да го докаже по правилата на пълно главно доказване), поради което не са налице основанието както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос от изложението, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с ППВС № 1/1979 г.
Решението не противоречи и на формираната задължителна практика по въпроса „може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни” и „има ли процесуално задължение съдът да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните във въззивното решение”. Видно от мотивите на акта, въззивният съд е съобразил заявените от страните твърдения относно релевантните за спора обстоятелства и е обсъдил както доводите, така и относимите към тях доказателства. За отбелязване е, че извън доводите срещу редовността и допустимостта на исковата молба, с отговора на исковата молба ответницата се е позовала на съществуването на отношения между нея и трето за спора лице ( [фирма]) по договор за поръчка, но, като е заела позицията, че ищецът М. Т. М. не е активно легитимиран да й търси отчет по правоотношението с [фирма], изрично е заявила, че няма да излага възраженията си за какво са били изразходвани средствата, преведени й от физическото лице – ищец. В тази връзка с доклада на ответницата са дадени указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, но и в първото по делото заседание позицията на ответницата не е претърпяла промяна, респ. не са ангажирани доказателства, обсъждането на които да е възможно да доведе до правни изводи, различни от формираните във въззивното решение.
Предвид отсъствието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 160 от 28.03.2013 г. на Апелативен съд – [населено място], първи граждански състав, постановено по въззивно гр.д. № 1570/2012 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 160 от 28.03.2013 г. на Апелативен съд – [населено място], първи граждански състав, постановено по въззивно гр.д. № 1570/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: