О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
София, 28.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4393/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.А.Б. – пълномощник на О. И. К.,срещу решение № VІ – 20/06.03.2013 год. на Бургаски окръжен съд, постановено по гр.д.№ 2385/2012 год.,потвърждаващо решение № 134/04.10.2012 год. по гр.д. № 993/11 год. на Районен съд – Поморие,с което са отхвърлени предявените от касатора обективно съединените осъдителни искове против П. Й. П. за заплащане на следните суми: 6800 евро- главница, представляваща задължение по договор за заем; 1088 евро- договорна лихва за периода от 18.06.2010 г. до 09.11.2011г., ведно с лихва в размер на 1% върху дължимата сума от 6800 евро, считано от подаването на исковата молба – 10.11.2011г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по процесуалноправните въпроси : ищецът или съдът следва да квалифицира спорното право;следва ли очертаването на правната квалификация на иска да се обоснове на база фактическите твърдения на ищеца.Позовава се на Решение № 64/5.02.1985 год.по гр.д.№ 852/84 г.,ВС,ІІ г.о. и Решение № 145/15.12.2009 г. на ВКС.
Ответникът по касация П. Й. П. , чрез процесуалния си представител – адв. Ж.Х., представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК ,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд след извършена служебна проверка на обжалвания съдебен акт е приела, че решението не страда от пороци, водещи до неговата невалидност или недопустимост,а по същество е правилно,поради твърденията в исковата молба и възраженията на ответната страна,а именно: в исковата молба ищецът твърди, че страните са сключили на 18.12.2009г. договор за заем, по силата на който ответникът в качеството на заемател се е задължил да върне на ищеца – заемодател заетата сума от 6800 евро в срок до 6 месеца;уговорили са също, че ако заемателят не върне сумата до 18.06.2010г. ще плаща лихва в размер на 1% месечно и тъй като до предявяването на иска сумата не е върната на заемодателя, се претендира осъждане на ответника да заплати главница от 6800 евро, ведно с договорната лихва в размер на 1088 евро ,за периода от датата на забавата до предявяването на иска, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от предявяването на иска до окончателното изплащане на задължението;като доказателство е представил документ, озаглавен „договор за заем”.Ответникът в отговора на исковата молба е оспорил исковете като неоснователни, като твърди, че между страните никога не е бил сключван договор за заем – не е получавал от ищеца процесните 6800 евро; ищецът му възложил да му регистрира търговско дружество, чрез което да осъществява авто-сервизни услуги на територията на България, като за целта ответникът следвало да наеме от името и за сметка на дружеството хале, да закупи необходимото оборудване, инструменти и машини за осъществяване на дейността;задължение на ищеца било да осигури необходимите средства и по тази причина в приложения към исковата молба документ на ответника било възложено да разработи сервиза;паричните средства по банковата сметка на регистрираното търговско дружество били недостатъчни за обезпечаване на успешното функциониране на сервиза. При установената фактическа обстановка съдът е дал правната квалификация на предявените обективно съединени искове – чл.240, ал.1 ЗЗД относно претенцията за главницата, чл.240, ал.2 ЗЗД относно претенцията за договорна лихва и чл.86, ал.1 ЗЗД относно претенцията за обезщетение за забава.Отговорил е на оплакването във въззивната жалба,поддържано и в касационната жалба, че първоинстанционият съд е дал неправилна правна квалификация на иска и е приел,че същото е неоснователно,защото почива на погрешното разбиране, че правната квалификация се определя въз основа на събраните по делото доказателства. Приел е,че в съответствие с изискванията на закона първоинстанционният съд е определил правната квалификация на исковете въз основа на твърденията на ищеца, изложени в исковата молба и поддържани от него последователно в хода на производството и до неговото приключване.Взел е предвид,че ищецът не е направил каквито и да било възражения по тази правна квалификация,а едва във въззивната жалба и предвид изхода на делото пред първоинстанционният съд е въвел твърдения, че от представения документ могат да се извлекат предпоставките на института на неоснователно обогатяване.Тези твърдения съдът е приел,че не могат да се обсъждат от въззивната инстанция, тъй като по съществото си представляват изменение на основанието на иска,а това е недопустимо с оглед преклузивния срок, въведен от закона, тъй като чл.214, ал.1 ГПК ограничава възможността за подобно изменение до първото заседание по разглеждането на делото от първоинстанционния съд. При правилно определената правна квалификация на исковете е приел, че същите са неоснователни тъй като представения писмен договор не установява, че страните са сключили договор за заем, тъй като липсва изявление за предаване на сумата като заем. От поетото от ответника задължение да плати лихва, ако не върне сумата в посочения срок не може да се направи извод, че сумата е дадена в заем. При доказателствена тежест на ищеца по делото е останал неизяснен въпросът кога е станало предаването на сумата, както и основанието, на което ответникът е получил сумата от ищеца. Задължението да се разработи сервиз е индиция за съществуването на други отношения между страните. Предаването на парични средства между правните субекти може да бъде на различни основания, поради което не може да се презумира, че страните са сключили договор за заем, макар писмения документ да е озаглавен така, след като в него не е посочено, че определена сума е дадена в заем. Акцесорните претенции са отхвърлени по съображения, изведени от неоснователността на иска за главницата.
Релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не са налице,защото поставените процесуалноправни въпроси макар обуславящи съдържанието на съдебното решение не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС по приложението на чл.129,ал.3 ГПК, според която предявяването на иска е процесуално действие на страната, с което се поставя началото на исковия процес – с него се определя спорния предмет и чрез него надлежните страни по делото; сочи се вида на търсената от ищеца защита като едновременно с това се предопределя и защитата, която може да иска и да получи ответникът; определя се предмета на решението като отговор на иска. Правото на иск следва да бъде надлежно упражнено,като законът поставя изискване за редовност на исковата молба. Исковата молба трябва да съдържа индивидуализация на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска /фактите, от които се твърди, че произтича претендираното с исковата молба право/, петитума на иска /в какво се състои претендираното право и вида на търсената защита/, както и носителите на правоотношението. Ако в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, на които се основава дадена претенция, но в петитума липсва изрично искане за произнасяне по тази претенция, исковата молба е нередовна. Нередовността се изразява в несъответствието между основание и петитум, което несъответствие води до невъзможност да се индивидуализира спорният предмет ,а без уточнен предмет на делото, исковият процес не може да се развие. При наличие на такова несъответствие съдът е длъжен, на основание чл.129,ал.1 и ал. 2, вр. чл.127,т.4 и т.5 ГПК, да предостави възможност на ищеца да отстрани тази нередовност ,тъй като преди да извърши това, съдът не би могъл да определи предмета на делото и границите на решаващата си дейност.Ищецът не е длъжен да посочи правното естество на претендираното или отричано право. Правната квалификация на спорното право е задължение на съда. В този смисъл са решенията на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК по гр. дело № 882/2010 г., ІV г. о.; гр. дело № 738/2009 г.,ІV г. о.; гр. дело № 92/2009 г., ІV г. о.; гр. дело № 658/2011 г., ІІІ г. о.; гр. дело № 1269/2009 г., ІV г. о.Представените решения не представляват постоянна практика. При наличие на обвързваща практика на ВКС по чл.291 ГПК и при яснота на закона, поставящ изискване за редовност на исковата молба, чрез изложение на обстоятелствата, на които се основава иска /основанието на иска/ и посочване в какво се състои искането /петитума/, предпоставките на приложното поле на чл.280,ал.1,т.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се изключват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VІ – 20/06.03.2013 год. на Бургаски окръжен съд, постановено по гр.д.№ 2385/2012 год. .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: