2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр. София, 08.02.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60193 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Ц. Н. Д. срещу решение № 758/15.04.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 5053/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено – в обжалваната пред апелативния съд осъдителна част, решение № 6680/30.09.2015 г. по гр. дело № 5974/2014 г. на Софийския градски съд, и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу [фирма], иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата 25 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 25.09.2013 г., ведно със законната лихва от същата дата.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението; и 2) допустимо ли е гражданският съд да се произнася по въпроса за това, налице ли е „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК, при положение, че липсва акт, обуславящ приложението на чл. 300 от ГПК. По отношение на първия въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешени от апелативния съд в противоречие с практиката на ВКС, като конкретно се сочат решение № 185/15.07.2013 г. по гр. дело № 889/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 43/16.04.2009 г. по търг. дело № 648/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага съображения и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установен следният механизъм на настъпване на процесното ПТП: Управлявайки лек автомобил „опел корса“, застрахованият при ответното дружество водач е ударил ищцата, която е пресичала пътното платно. Лекият автомобил се е движел със скорост около 40 км/ч, която е по-ниска от максимално разрешената от 50 км/ч, установена с чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Опасната зона за спиране при тази скорост от около 40 км/ч е 25 м. Ищцата, като пешеходец е пресичала пътното платно на място, което не е обозначено като пешеходна пътека, и внезапно за водача, тичайки с бърза скорост, е навлязла в лентата му за движение. Наличието на колона от насрещно движещи се автомобили, между които е излязла ищцата, е ограничило видимостта на водача и той е възприел пешеходеца (ищцата) едва когато тя е отстояла на 17.34 м. от мястото на удара. Ударът от техническа гледна точка е бил непредотвратим за водача, тъй като опасната зона за спиране от 25 м. е по-голяма от тези 17.34 м. Ударът би бил предотвратим за водача, само ако лекият автомобил се е движел със скорост 15 км/ч, но тази скорост не е била задължителна за пътния участък, в който е настъпило процесното ПТП. При така установените обстоятелства, посочвайки отново по-ниската от максимално разрешената скорост на движение на лекия автомобил, „самоубийственото“ поведение на ищцата-пешеходец, която, тичайки внезапно е навлязла в лентата за движение и непредотвратимостта на удара, апелативният съд е квалифицирал деянието на застрахования водач като „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК и е приел, че е опровергана, установената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция за вина. Въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че водачът е допуснал нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, по съображения, че тази разпоредба установява общо правило, адресирано до всички участници в движението, и нарушаването му не е в причинна връзка с настъпването на процесното ПТП. Апелативният съд е приел, че водачът не е допуснал нарушение и на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като избраната от него скорост е била по-ниска от максимално разрешената за конкретния пътен участък, съобразена е била с интензивността на движението в неговата лента и в лентата за насрещно движение, както и с конкретните атмосферни условия на видимост; и тъй като ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка, дори и при движение със скорост, много по-ниска от тази, с която водачът е управлявал лекия автомобил.
В посоченото от жалбоподателката, решение № 185/15.07.2013 г. по гр. дело № 889/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е възприето следното разрешение на първия формулиран от нея правен въпрос, а именно: Според разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Водачът на МПС е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност. Избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва да бъдат съобразени от него предварително. Ето защо при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Необходимо е да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, първият правен въпрос е разрешен от апелативния съд в съответствие с така цитираното негово разрешение, възприето в решението на ВКС, а не в противоречие с него, каквото не се сочи конкретно и от страна на самата жалбоподателка. Доводите ?, изложени в тази връзка – че предвид интензивността и натовареността на движението, водачът следвало да управлява автомобила със скорост 15 км/ч, за да може в случай на необходимост да спре и избегне опасността, са доводи по съществото на спора и не обосновават противоречие на обжалваното решение с решението на ВКС. Това още по-ясно следва от обстоятелството, че при възприетото в последното разрешение на правния въпрос и при сходни обстоятелства (движение на автомобила с 40-50 км/ч, при безопасна скорост от 54 км/ч при движение на къси светлини в населено място през нощта, и при внезапно слизане на пешеходеца от тротоара на пътното платно, при което лекият автомобил е бил на разстояние 7-9 м., а опасната зона за спиране е 29-40 м.) съставът на ВКС също е приел, че няма нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като конкретната пътна обстановка с нищо не е насочвала към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец.
С другото посочено от жалбоподателката решение № 43/16.04.2009 г. по търг. дело № 648/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, разрешение на първия изведен от нея правен въпрос не е давано по реда на чл. 290 от ГПК. Там единствено е прието, че съгласно действащата нормативна уредба (чл. 5, ал. 2, чл. 20 и чл. 116 от ЗДвП), отговорността на водачите за осигуряване безопасността на движението е значително по-голяма от тази на пешеходците. Този извод обаче е направен не по повод преценка за наличие на виновно поведение на водача и нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, а по повод обсъждане размера на съпричиняването на вредите от страна пострадалия пешеходец, и то – при единствено установено по това дело обстоятелство, че той е пресичал пътното платно на неопределено за това място – на около 20 м. от светофара, т.е. – при различни обстоятелства в сравнение с установените по настоящото дело и с другото цитирано решение на ВКС – ограничена видимост за водача и внезапност, респ. – непредвидимост на навлизането на пешеходеца в лентата за движение и непредовратимост на удара.
По горните съображения касационното обжалване не следва да се допуска по първия изведен от жалбоподателката правен въпрос, тъй като той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с никое от двете посочени от нея решения на ВКС – по смисъла нито на т. 1, нито на т. 2 от чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Вторият формулиран в изложението към жалбата, правен въпрос е без никакво значение за изхода на правния спор по делото, поради което не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване; нито пък е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. След като при изследване предпоставките на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД съдът е установил и е обсъдил релевантните за това обстоятелства по делото, и въз основа на това е достигнал до извод, че не е налице както виновно, така и противоправно деяние на водача, то без никакво значение е дали ще квалифицира това деяние и като „случайно“ такова по смисъл на чл. 15 от НК. Давайки такава правна квалификация на деянието по повод изследване предпоставките по чл. 45 от ГПК гражданският съд не нарушава забраната по чл. 17, ал. 1 – in fine от ГПК, тъй като по този начин не се произнася по въпроса дали е извършено престъпление.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата в касационното производство, а именно – сумата 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 758/15.04.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 5053/2015 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА Ц. Н. Д. да заплати на [фирма] сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.