О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1356
София, 27.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание двадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №604/2012 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Д. М. – процесуален представител на ищеца И. В. И. от [населено място], против въззивно решение №121/06.5.2012 г. по гр.д.№40/2012 г. по описа на Русенския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение е отменено решение №1868/04.11.2011 г. по гр.д.№5233/2011 г. по описа на Русенския районен съд и е отхвърлен предявеният от И. В. И. от [населено място] против Д. Н. Н. от [населено място] иск за установяване съществуването на вземането на ищеца срещу ответника за сумата 9350 лева, представляваща дължима сума, получена без правно основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.4.2011 г. до окончателното й изплащане и сумата 2187 лева – разноски, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение от 21.4.2011 г. по гр.д.№3332/2011 г. по описа на Р..
Въззивната инстанция е приела, че от доказателствата по заповедното производство е видно, че преведената на ответника сума е посочена като заем, а в исковата молба липсва твърдения за заемно каузално правоотношение между страните, поради което е налице различие в основанията визирани от една страна в заповедното производство и това, което се твърди по настоящото дело.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, тъй като въззивната инстанция се произнесла по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата. Сочи се, че в настоящия случай въпросът е труден за формулиране – въпреки твърденията в исковата молба и събраните безспорни доказателства, че е получена сума, и въпреки липсата на доказателства за сключен договор за заем, предвид размера на сумата и забраните по чл.164 ГПК, може ли съдът за отхвърля претенцията за неоснователно обогатяване с мотивите, че нямало твърдения за наличието на заемно правоотношение и че в представеното преводно нареждане като основание на превода е написано “заем”. По-нататък в изложението се твърди, че допустимостта на касационното обжалване се обуславя от това въпросът да е включен в предмета на спора като индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в произнесеното съдебно решение.. С оглед конкретния случай се сочи, че са налице тези две предпоставки и въпреки това, съобразно представените доказателства по делото, съдът е решил материалноправния и процесуалноправния въпрос в решаваща за изхода му насока. Освен това се излага, че в заповедното производство, а по-късно и в исковата молба сумата е претендирана като неоснователно обогатяване, тъй като няма доказателства, че е сключен договор за заем. Сочат се ППВС №1/1979 г. и две решения на ВКС.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Д. Н. Н. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира, че не са налице основания за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От съдържанието на изложението може да се направи извод, че не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са решаващи за изхода от спора. Изложението по естеството си представлява противоречив конгломерат от касационни оплаквания и опит да бъде формулиран въпрос по смисъла на горепосочената правна норма. След като в заповедното производство се твърди едно основание/произход/ на вземането, а в производството по чл.415, във връзка с чл.422 ГПК друго, въззивната инстанция е приложила точно закона, поради което не се налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поради това не е налице и противоречие между обжалваното решение и представените с изложението ППВС и решения на ВКС, които са относими само за неоснователното обогатяване. Решаващият за спора въпрос е “Дали след като в заповедното производството вземането се претендира на едно основание, в производството по чл.415, във връзка с чл.422 ГПК може ли кредиторът – ищец да се позове на друго основание ?”.
В случай, че формулирането на този въпрос бъде извършено от касационния съд, то последният би нарушил принципа на диспозитивното начало/чл.6 ГПК/, както и принципа за равенството на страните/чл.9 ГПК/. Във връзка с това във визираното тълкувателно решение на ВКС ОСГТК е прието, че “Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/”, както и че “Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично”. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №121/06.5.2012 г. по гр.д.№40/2012 г. по описа на Русенския окръжен съд, г.о., по подадената от адв. Д. М. – процесуален представител на ищеца И. В. И. от [населено място], касационна жалба, вх.№4335/17.41.2012 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: