О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1365
София, 01.12. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3626/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратура на Република България ,чрез прокурор от Окръжна прокуратура – П. против решение № 233/17.04.2015 год., постановено от Пазарджишки окръжен съд по в.гр. д. № 113/2015 год., с което са уважени предявените от В. И. К. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2,ал.1,т.1,предл.последно ЗОДОВ във вр.чл.5,§ 1 от КЗПЧОС и чл.2,ал.1,т.2 във вр.чл.5 § 3 и 4 във вр.§ 1 от КЗПЧОС.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси : 1.Следва ли Прокуратурата на РБ да отговаря за процесуални действия по чл.161,ал.1 и чл.164 във вр.чл.161,ал.1 НПК,които предварително са били разрешени със съдебен акт или са представени за разглеждане от съда;Следва ли тя да отговаря за действия на трети за спора лица,извършени преди пострадалото лице да е привлечено към наказателна отговорност по реда на чл.219 НПК; 2.Дължи ли се обезщетение по чл.2,ал.1,т.1 и т.2 ЗОДОВ,когато постановлението с правно основание чл.64,ал.2 НПК не е изрично отменено като незаконосъобразно; 3. Дължи ли се самостоятелно обезщетение за вреди от задържане по чл.64,ал.2 НПК или то се поглъща от обезщетението за незаконно обвинение по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ;Дължат ли се самостоятелни обезщетения за вреди от две отделни постановления за 72 часово задържане, за периоди от време,които се обхващат от две постановления и съвпадат – примерно от постановление за привличане на лицето като обвиняем по чл.219 НПК и постановление за задържане по чл.64,ал.2 НПК;Отговарят ли двете присъдени обезщетения от по 10 000 лв.на принципа за справедливост.Позовава се на противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г.,поради липса на правилна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост,както и на противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС поради отсъствие на мотиви за размера на обезщетението.
Ответникът В. И. К. ,чрез пълномощника си адв.Р.П. представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела за безспорно установена следната фактическа обстановка – фактическо задържане на ищеца/касатор в 9,20 часа на 15.06.2010 г.; двукратно вземане на 72-часова прокурорска мярка за задържане: в 10.10 ч. и 15 ч. на 15.06.2010 г.; продължаване на задържането му след изтичане на законните срокове – след 9.20 ч. на 18.06.2010 г.; транспортирането му под стража и с белезници след 9.20 ч. на 18.06.2010 г.; престояването му с белезници до 19 ч. и освобождаването му едва в 21.20 ч. на 18.06.2010 г.; внасянето на искане за мярка за неотклонение пред некомпетентен първоинстанционен съд, както и задържането му под стража от Прокуратурата за периода от 10.10 ч. на 15.06. 2010 г. до 21,20 ч. на 18.06.2010 г. Приела е, че с Протоколно определение от 18.06.2010 г., постановено по ч. н. д. № 444/2010 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, е оставено без уважение искането на Софийска градска прокуратура за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо ищеца и е взета мярка за неотклонение „подписка“,а с Постановление за прекратяване на наказателното производство по Досъдебно производство № 13-П/2010 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 4-1452/10 г. по описа на СГП от 14.02.2012 г. на прокурора при СГП, на основание чл.199,чл.243,ал.1,т.1 и т.2 във връзка с чл.24,ал.1,т.1,чл.243,ал.3,чл.111,ал.2 НПК е прекратено наказателното производство водено срещу ищеца за посочените престъпления, поради недоказаност на обвинението.При така установената фактическа обстановка съдът при определяне размерът на неимуществените вреди е съобразил,че към момента на задържането ищецът е бил на длъжност ВНД”Началник група”Н.”в сектор”Б.” ,задържан е публично на работното му място,в присъствието на колегите му,където е започнало и извършването на процесуално-следствените действия по отношение на него – личен обиск,претърсване на служебния му кабинет,разпит и повдигане на обвинение за подкуп,извършен от лице заемащо отговорно служебно положение в големи размери.Отчел е,че широкия обществен интерес и медиен отзвук на задържането са рефлектирали по крайно отрицателен начин върху самочувствието, психическото му състояние и развитие като пълноценна личност – с оглед участието му в обществения живот като служител с безупречно до този момент име в обществото и в сферата на професионалната му изява,както и,че макар наказателното производство да е прекратено,репутацията му на образцов служител на МВР е безвъзвратно накърнена. Прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдът е счел,че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е общо 20 000 лв., от които: 1./ 10 000 лева – период на задържане въз основа на законен прокурорски акт от 10.10 ч. на 15.06.2010 г. и фактически продължил до 21,20 ч. на 18.06.2010 г.,като е превишен 72-часовия срок,който е изтекъл в 10,10 часа на 18.06.2010 г. и 2./10 000 лева за: период на фактическо задържане, без прокурорски акт продължило от 09,20 ч. до 10,10 ч. на 15.06.2010 г.; действие по издаване на незаконен втори прокурорски акт за 72-часово задържане -от 15 ч. на 15.06.2010 г., въпреки наличието на вече издаден прокурорски акт; и действие по превишаване на задържането след 15 ч. на 18.06.2010 г. – по второто постановление и непредаването в този срок на органите на съдебната власт,поради което е присъдил допълнително обезщетение от 15 500 лв.над първоначално присъденото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки отделен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1,т.1-3 ГПК.Посочването на чл.280,ал.1,т.1 ГПК не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване,тъй като касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС,каквато в случая не се сочи. Формулираните въпроси не могат да обусловят наличие на общото основание за допускане до касационно обжалване. Поставените в т.1 от изложението въпроси не са част от предмета на спора, въобще не са били разглеждани от въззивния съд и не са обусловили решаващата му воля. Те са общи и абстрактни и не визират конкретни разрешения. По втория поставен от касатора въпрос е налице константна практика на ВКС,според която държавата отговаря самостоятелно по чл.2,ал.1,т.1 ЗОДОВ и в трите случая на задържане – до 24 часа от полицейски орган на лице;до 72 часа от прокурор на обвиняем и когато съдът налага мярка за неотклонение „задържане под стража”,тъй като осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е идентична.В този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производство,достатъчно е задържането да е било отменено като незаконосъобразно,а в настоящия случай това е станало с постановения съдебен акт по ч.н.д.444/2010 год. на Окръжен съд – Пазарджик,с който поради липса на предпоставките на чл.63,ал.2, т.1 НПК искането за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража” е оставено без уважение.Отговорността по т.2 ЗОДОВ в настоящия случай е ангажирана поради нарушаване правата на ищеца защитени от чл.5 § 2-4 КЗПЧОС по повод 72 часовото му задържане. Поставените в т.3 от изложението въпроси са формулирани от касатора в контекста на оплакването му за неправилност и необоснованост на решението поради допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на събраните доказателства във връзка с подлежащите на доказване факти в процеса с оглед основателността на иска.Освен това съдът не е давал правно разрешение на формулираните въпроси,а е преценявал дължи ли се обезщетение за нарушаване на права защитени от Конвенцията.Формалното позоваване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика , без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. .Следва да бъде посочено,че по същество отсъствието на мотиви за размера на обезщетението е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Релевираното от касаторът основание по т.3 на чл.280 ,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, защото касаторът се позовава бланкетно и не обосновава самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Така формулирани въпросите са общи и не са свързани с конкретно правно разрешение на въззивния съд.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 233/17.04.2015 год., постановено от Пазарджишки окръжен съд по в.гр. д. № 113/2015 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: