О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1367
София,28.12. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 408 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], София, представлявано от изпълнителните директори Н. И. К. и ИМ. Ж. Р. Б. Б., представлявани от адв. Е. Д. срещу въззивно решение от 05.01.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 6357/2011 г.
Излага доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Насрещната страна А. И. А. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не с налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд приел, че заповедта за дисциплинарно уволнение на А. И. А. на изпълнителния директор на К е К Е.” ЕАД, София е незаконосъобразна на формално основание и по същество. Съдът изложил съображения, че заповедта е немотивирана съгласно изискванията на чл.195 КТ и работодателят не е представил никакво доказателства за установяване на нарушението, за което е наложено наказанието.
Заповедта е отменена, работникът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и работодателят е осъден да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 4 869.84 лв. Съдът установил, че през спорния период от 12.04.2010 г. до 12.10.2010 г. ищецът не е получавал доходи по друго трудово правоотношение, полученото от него брутно трудово възнаграждение за последния отработен месец преди уволнението е в размер на 811.64 лв.
Повдигнати са следните въпроси:
1. „Представляват ли процесуални нарушения на императивните процесуални преклузивни срокове, посочени в разпоредбите на чл. 313 ГПК във връзка с чл. 312 ГПК, и в този смисъл търсил ли е съдът истината извън основните процесуални принципи и правила на ГПК, заложени в чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 2 чл. 9 и чл. 10 ГПК, следните действия, извършени от ищеца и допуснати от страна на първоинстанционния съд в рамките на едно бързо производство по реда на гл. ХХV ГПК- уважаването на искане от процесуалния представител на ищеца за и в този смисъл допускането от страна на съда на допълнителен срок след първото по делото заседание за извършването на процесуални действия от страна на ищеца по представянето на доказателства, с които ищецът е разполагал още преди датата на завеждането на иска – в случая представянето на оригинала на трудовата книжка за сверка от съда /предвид практиката на съдилищата, че оригиналът на трудовата книжка винаги трябва да бъде представен за сверка.”
По този въпрос се поддържа противоречи с постановеното в решение № 707/2009на ІІ ГО ВКС по гр.д. № 3164/2008 г., определение № 305/2011 г. на ІІІ ГО ВКС по гр.д.№ 1149/2011 г., решение № 66/2010 г. на І ГО ВКС по гр.д. № 5401/2008 г., решение № 278/01.04.2010 г. ВКС по гр.д. № 1002/2009 г., решение _ 306/28.06.2010 г. на І ГО ВКС по гр.д. _ 4246/2008 г., решение № 1238/2005 г. на №№№ ГО ВКС по гр.д. № 770/2003 г.
Правният проблем за възможността да се представят доказателства, свързани с указанията на съда по чл. 146 ГПК след срока по чл. 313 ГПК, когато не са новооткрити или нововъзникнали или новооткрити по см. на чл. 147 ГПК, е без значение в случая, нито разрешението на въззивния съд за надлежното извършване на съдопроизводствените действия от първата инстанция, е в противоречие с възприетото в цитираните по-горе съдебни решения.
Софийският районен съд е извършил размяна на книжата между сраните по спора, който се разглежда по реда на бързото производство. Изготвил е писмен доклад, както го задължава чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК със съдържание, съответно на разпореденото в чл. 146 ГПК. Разпределил е доказателствената тежест и е дал указание на ищеца, че не е представил доказателства в подкрепа на твърдението за трудовоправна връзка с ответника по иска, както и, че е останал без трудови доходи за периода 12.04.2010 – 12.10.2010 г.
В указания от съда срок, ищецът А. А. е посочил доказателства и е представил копие от трудовата си книжка със заверка за вярност от процесуалния му представител адв. Ф. за установяване на посочените по-горе обстоятелства.
Следователно, обсъжданото от съдилищата, включително от въззивния съд писмено доказателство е представено от А. в срок и в този смисъл е било допустимо; не е налице забраната по чл. 313 ГПК.
В откритото съдебно заседание по разглеждане на делото процесуалният представител на работодателя не е оспорил писмения документ, нито е изискал представяне на оригинал за справка. Няма и съображения на съда за някакви недостатъци на писменото копие – зачерквания задрасквания, противоречия, непълноти и пр. Всъщност, ответникът до приключване на устните състезания не е и оспорвал нито едно фактическо твърдение по исковата молба /наличие на трудовоправна връзка, прекратяването й чрез дисциплинарно уволнение, размера на последното получено от А. брутно трудово възнаграждение, оставането му без работа за време от 6 месеца след уволнение/. Ответникът изобщо не е и оспорил исковете до приключване на производството в първа инстанция. Единствената му позиция е била „Моля да се отхвърли иска”, без каквито и да са фактически или правни съображения.
Следователно, това, че първата инстанция е отложила делото, за да даде възможност на ищеца да представи за справка и оригинала на трудовата книжка, не сочи на хипотезата на чл. 313 ГПК. Релевантните обстоятелства, за които са дадени указания в доклада на А. са установени от него и само със завереното копие от трудовата книжка.
Относно начина, по който се установява оставане без работа след уволнение в съдебната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК безпротиворечиво е прието, че едно от възможните доказателствени средства /не единственото/ е трудовата книжка с отбелязванията в нея. В цитираните в касационната жалба съдебни актове не е прието, че в този случай е задължително и единствено възможно представянето на оригинала на трудовата книжка. Само в решение № 66/2010 г. на І ГО ВКС по гр.д. № 5401/2008 г. е прието, че по конкретното дело иска за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е останал недоказан, защото от представеното копие от трудовата книжка не може да се направи категоричен извод, че работникът е останал без трудови доходи за релевантния по спора период – копието е било без последна страница. Съдът е приел, че след като и оригинала на трудовата книжка не е приет за констатация и при липсата на други доказателства, спорният факт е останал недоказан. Следователно, в случая, съображенията на съда са с оглед състоянието на представения документ и преценката му, ведно с останалите данни по вътрешно убеждение, а не за негодност на копието на трудовата книжка като доказателствено средство.
Следва да се посочи и това, че по реда на чл. 290 ГПК изрично е разяснено, че доказването може да стане и чрез копие от трудовата му книжка (решение № 132 от 11.03.2011 г. по гр. д. № 1513/2009 г. Решение № 272 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г., IV г. о., ГК).
Няма спор, също така, а и в цитираните от касатора съдебни решения не е прието обратното на това, че и трудовото правоотношение може да се установи чрез записванията в трудовата книжка.
2. „В случай, че ответникът в един граждански процес по бързо производство не е подал отговор на исковата молба и не е взел становище по доклада на съда, но е взел участие във всички по делото съдебни заседания, като оттам насетне е извършил активно всички процесуално допустими необходими действия за своята защита, то предвид това освободен ли е ищецът от процесуалното си задължени да осъществи пълно главно пряко доказване на онези свои твърдения и оттам искове, за които по принцип по закон носи такава доказателствена тежест?”.
Въпросът също не е относим към постановеното в обжалваното решение, защото съдът не „освободил” ищеца А. от доказателствената му тежест. Въззивната инстанция е съобразила всички данни по делото, като е преценила доказателствата поотделно и в съвкупност и е достигнала до фактически и правни изводи без да е нарушила последиците от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес.
Единственото възражение на касатора, поддържано пред втората инстанция за неоснователност на исковете е за процесуални нарушения във връзка с допустимостта да се обсъждат записванията в трудовата книжка на ищеца А.. Той е посочил доказателственото средство за установяване на трудовото правоотношение и оставането без работа за 6 месеца след прекратяването му.
Съдът, като е изходил от правилното разбиране, че тежестта на доказване е за ищеца, е признал горните факти за установен по небудещ съмнение начин. Този извод е сторен при съвкупна преценка на записванията по трудовата книжка на А., обстоятелството, че уволнението му е извършено от [фирма], София именно в качеството му на работодател; липсата на каквото и да е обяснение от акционерното дружество защо е прекратило трудов договор, по който не е страна и липсата на каквито и да са други доказателства, разколебаващи извода за съществуваща трудовоправна връзка.
Повдигнатия от касатора въпрос не се разрешава и противоречиво от съдилищата, не създава и проблеми в правоприлагането. Ясно е, че тежестта на доказване се разпределя според относимата материалноправната норма. Съдът в определени от закона хипотези може да обяви, че даден факт не се нуждае от доказване – като общоизвестен, служебно известен или признат от противната страна.
Какви „процесуално допустими действия за своята защита” ще предприеме страната и в частност ответника, доколко поведението му е активно, зависи изцяло от неговата воля. В случая работодателят не е изпратил отговор на исковата молба, не е оспорил исковете и в първото по делото открито съдебно заседание. Едва в писмената защита, депозирана след приключване на устните състезания в първа инстанция прави възражения във връзка с представяне оригинала на трудовата книжка А. за служебна справка на съда във второто по ред открито съдебно заседание по делото.
Всички развити доводи, включително за основните начала в гражданския процес, направени във въззивното производство и сега в касационната жалба, са все във връзка с това процесуално действие. Както стана ясно, трудовата книжка /копието и оригинала/ са представени за доказване на трудово правоотношение между страните и оставането без работа от А. за периода, релевантен за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. По време на целия исков процес, ответникът, обаче, дори не е изразил ясно становище – той оспорва ли, че е работодател по прекратеното трудово правоотношение и, че уволнения от него работник е останал без работа през исковия период, нито пък е представил доказателства, установяващи нещо различно от приетото от съда въз основа на доказателствения материал по делото.
3. „Следва ли второинстанционният съд да обсъди доводите и аргументите, изложени от страна на „К§К, предвид задълженията на съда по чл. 12 ГПК да преценява всички доводи на страните и чл. 235, ал. 2 ГПК да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона?”
Въпросът е принципно значим, но в конкретния случай съдът е постановил своето решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, като е основал решението си именно на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Обсъдени са всички релевантни обстоятелства по делото, като са взети предвид и всички валидно заявени твърдения, доводи и възражения на страните.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 05.01.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 6357/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: