О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София, 20.03.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2436 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] срещу решение № 38/11.04.2017г., постановено по в.т.д.№ 73/17г. от Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 515/12.12.2016г. по т.д.№ 36/16г. на Бургаския окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против В. Ю. за приемане за установено, че не съществува вземане на В. Ю. спрямо [фирма] /в несъстоятелност/ в размер на 617064,37 лв., представляващо равностойността на 315500 евро – главница по договор за заем от 26.05.2008г., изменен с анекс от 01.12.2010г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа – 06.12.2012г. до 25.09.2015г. с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ, както и законната лихва върху главницата от 617064,37 лв., считано от 26.09.2015г. с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.9 ТЗ.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (в редакцията до изменението с ДВ бр.86/27.10.2017г.).
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 26.05.2008г. те са сключили договор, по силата на който В. Ю. е предоставил на [фирма] в заем за срок от две години сумата от 400000 евро с 6% годишна възнаградителна лихва, преведена изцяло по банковата сметка на получателя. Договорът е бил изменен с анекс от 01.12.2010г., според който уговорката за възнаградителна лихва е отменена, а срокът за връщане на заетата сума е продължен до 06.12.2012г. Уговорена е възможност [фирма] да прихване задълженията си по договора за заем с дължимите суми от цената на продажбата на правото на строеж и от дължимите суми по договор за строителство, за сключването на които били в преговори. В нотариален акт № 7 по дело № 289/2010г. е уговорено, че сумата от 84500 евро, представляваща стойност на прехвърленото право на строеж, е заплатена чрез прихващане със задължението на [фирма] по договора за заем. Вземането на Ю. в размер на 315000 евро, с посочено основание договор за заем от 26.05.2008г. и анекс от 01.12.2010г., е включено в списъка на приетите вземания съгласно определение на съда по несъстоятелността с левова равностойност от 617064,37 лв.
Решаващият състав е приел, че не е настъпил погасителен ефект за вземането на кредитора, вследствие на извършено прихващане с вземане по договор за строителство за изграждане на атика и паркомясто в жилищната сградата в [населено място], [улица], каквото е било твърдението на длъжника по предявения отрицателен установителен иск. Изложени са съображения, че независимо от съществуването на неформален договор за строителство, липсват доказателства за постигнато съгласие относно възнаграждението на изпълнителя. При съществуващия спор относно определяне на възнаграждението (според изпълнителя въз основа на едностранно издадените от него фактури, а според възложителя – в размер на отпадналите лихви по договора заем и платеното право на строеж) вземането не е ликвидно и поради това не са настъпили последиците от извънсъдебно заявено прихващане. Предявеното при условията на евентуалност съдебно възражение за прихващане е отхвърлено от състава на апелативния съд по съображения, че след откриване на производство по несъстоятелност, длъжникът не е легитимиран да извърши волеизявление за прихващане, тъй като установеният от закона ред за предявяване на вземанията и удовлетворяване на кредиторите би се поставил в зависимост от волята на длъжника.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/27.10.2017г.) въпроса: „Следва ли търговският съд, разглеждащ иск по чл.194 ТЗ (вероятно се има предвид чл.694 ТЗ), да разгледа направено в процеса съдебно възражение за прихващане?.” Посочено е противоречие с практика на ВКС по решение № 52/28.09.2015г. по т.д.№ 509/14г. на І т.о.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът цитира изречение от мотивите на решението на състава на І т.о., според което възражението за прихващане е средство за защита в исковия процес и може да бъде упражнено съдебно и материалноправно. Основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (в редакцията до изменението с ДВ бр.86/27.10.2017г.) според ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е противоречие на въззивно решение с решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, ако решаващите изводи на въззивния съд не съответстват на дадения отговор на правния въпрос, по който ВКС е допуснал касационно обжалване. В цитираното решение на ВКС е прието, че отправянето на извънсъдебно изявление за прихващане до синдика на длъжника в производство по несъстоятелност, не представлява задължителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на прихващане по чл.645, ал.1 ТЗ от кредитора пред съда, пред който е образувано срещу него исково производство за попълване на масата на несъстоятелността. По настоящото дело възражението е направено по иск, предявен от длъжника за несъществуване на прието вземане на кредитор и изявлението за компенсация е направено от длъжника. Производствата по двете дела са различни, а изявленията за прихващане са направени в единия случай от кредитора, а в другия – от длъжника и съответно са коментирани правните последици на извънсъдебно и съдебно възражение за прихващане. Независимо от приетата принципна допустимост на разглеждане на възражението за прихващане, заявено от кредитор, съставът на І т.о. на ВКС изрично е посочил в мотивите, че за погасителния ефект на компенсацията са от значение предпоставките по чл.645, ал.1 ТЗ. В този смисъл не е обосновано приложното поле на касационно обжалване по поставения правен въпрос.
Касаторът е въвел въпрос за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: „Може ли след предварителна уговорка между страните, едната едностранно да прихване вземанията си от конкретно посочени задължения, ако вземанията й към датата на тази уговорка все още не са установени, но са установими?; Ако другата страна оспори прихващането впоследствие въпреки изричната уговорка за това, това прави ли вземането неликвидно?”.
Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
В случая отговорите на заявените от касатора правни въпроси произтичат от приложимите към спора правни норми на чл.103 – чл.105 ЗЗД. По тълкуването на законовите разпоредби съществува съдебна практика, като въззивният съд не е отрекъл принципно правото чрез извънсъдебно прихващане да се погасят две вземания до размера на по-малкото от тях, както и да се постигне предварителна уговорка погасяването на задължението по договор за заем да стане чрез прихващане с вземане на длъжника спрямо кредитора. Решаващите изводи на състава на апелативния съд са основани на недоказаност на уговорката за възнаграждение на изпълнителя по договор за строителство и съответно не е зачетено извънсъдебното възражение за прихващане поради неликвидност на вземането на длъжника в производството по несъстоятелност.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 38/11.04.2017г., постановено по в.т.д.№ 73/17г. от Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.