О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София 08.02.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 01 февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5261 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата К. С. Р., чрез адв.С. К. срещу решение № 117/09.07.2015 г. по в.гр.дело № 227/2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 353/27.02.2015 г. по гр.дело № 2974/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен иска, предявен от жалбоподателката срещу Т. С. И. и Й. С. И. за прогласяване абсолютната привидност на договор, сключен на 13.06.1995 г. с нот.акт № 108/1995 г. за продажба на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], представляващи жилищна сграда, състояща се от приземен етаж, състоящ се от антре и две стаи, вътрешно стълбище, етаж от две стаи и антре, четири избени помещения с ид. № 10135.1501.1025.1 по КК на [населено място] и лятна кухня, баня и тоалет, стопанска сграда ид. № 10135.2502.2035.4, ведно със 120 кв.м.идеални части от дворно място с площ от 300 кв.м. – парцел I-2 в кв.331, IX микрорайон по плана на [населено място] на основание чл.26,ал.2 ЗЗД.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ЗЗД са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. задължен ли е въззивният съд да посочи и обсъди всички релевирани от страните, респ.ищеца/въззивника/ доказателства, твърдения и възражения, както и да направи собствена, самостоятелна, съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства на осн.чл. 235,ал.2 ГПК, вр.чл.236,ал.2 ГПК, да изложи в мотивите на решението си своите фактически и правни извода, а не вместо това да извърши препратка към мотивите и изводите на първоинстанционния съд, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са т.19 от т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ППВС 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК отм./, 2. има ли право въззивния съд да игнорира, като несъществуващи и да не посочи и обсъди релевираните от страните по делото доказателства, твърдения и възражения, 3. има ли право въззивният съд да приеме за доказани твърденията на ответника, че е платил продажната цена, без същият да е бил задължен от съда да представи доказателства в тази насока и без наличието на такива да са били твърдяни от същия или да са събрани по негова инициатива, 4. длъжен ли е въззивния съд да обсъди процесния нот.акт относно действителността му сам по себе си/процесуално правно нарушение/ след като от исковата молба и въззивната жалба е видно възражение, че същият не съдържа всички императивни реквизити/нарушение на материалния закон чл.183 ЗЗД/. 5. допустими ли са свидетелски показания при доказване привидността на сделка с недвижим имот по искане на ищеца/въззивника/, който не е страна по процесната сделка, а е трето лице-наследник на продавача, срещу ответника-купувача/също наследник на продавача/ по сделката/ вр.чл.165,ал.2,изр.2 ГПК/ без да е необходимо да се позовават на начало на писмено доказателство, 6 пълномощникът на една от страните по процесната сделка има ли качеството на „страна по сделката” във връзка с приложението на чл.165,ал.2 ГПК. Пети и шести въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на Варненския апелативен съд и на Окръжен съд [населено място].
Ответниците по касационната жалба Т. С. И. и Й. С. И., двамата чрез адв. С. П. в писмен отговор са изразили становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.26,ал.2 ЗЗД за прогласяване абсолютната привидност на договор, сключен на 13.06.1995 г. с нот. акт № 108/1995 г. за продажба на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], представляващи: жилищна сграда, състояща се от приземен етаж от антре и две стаи, вътрешно стълбище, етаж от две стаи и антре, четири избени помещения, по кадастралната карта еднофамилна жилищна сграда ид. 10135.1501.1025.1 и лятна кухня, баня и тоалет, по КК и КР стопанска сграда ид. 10135.1501.1025.4, ведно със 120 кв. м ид. ч. от дворно място с площ от 300 кв. м – парцел І-2 в квартал 331, IX микрорайон по плана на [населено място].
Ответниците Т. И. и Й. И. са предявили евентуален насрещен иск за собственост върху имота, предмет на прехвърляне чрез атакувания договор, основан на твърдение за придобиване по давност чрез владение, упражнявано в периода от 13.06.1995 г. до предявяването на насрещния иск.
От фактическа страна е прието, че на 13.06.1995 г. е сключен договор с нот. акт № 108/1995 г., чрез който ищцата – като пълномощник на майка си Д. Н. И. е прехвърлила на ответника Т. И. описаните в исковата молба имоти за сумата 450 000 лв., като страните са посочили, че сделката се извършва по реда и при условията на Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове. Въз основа на удостоверение за наследници № 64634/9.09.2013 г. е прието за установено качеството на ищцата и на ответника И. на наследници на починалата им майка Д. И. – прехвърлителка по процесния договор.
Съдът е обсъдил удостоверение № 08/30.09.2014 г. на Община – В. и е приел за установено, че ответникът, като титуляр на дългогодишен жилищно-спестовен влог № 40025699 с лихвочисла 254510/90 и времепрестой към 1990 г. от 24 г., І гр., е фигурирал в списък на правоимащите граждани по чл. 7 от ППЗУЖВГМЖСВ под № 159 от 1994 г. и е получил полагащата му се левова компенсация в размер 432 667 лв. през третото тримесечие на 1995 г. от Б. Д. – [населено място], ф. ц. „П.“ срещу закупеното на 13.06.1995 г. жилище.
От правна страна съдът е възприел извода на първоинстанционния съд, че твърдяната в исковата молба цел на прехвърлянето – използване от приобритателя на притежаваните от него лихвоточки е въобще възможна. Прието е, че получаването на парична компенсация от ответника след прехвърлянето не изключва страните да са целили именно прехвърляне на собствеността върху процесните имоти.
Според въззивния съд по делото не са представени писмени доказателства, изходящи от другата страна – ответника или пък удостоверяващи негови изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението на ищцата, че съгласието е привидно. Преценен е за правилен извода на първоинстанцинияонния съд за недопустимост на свидетелските показания за опровергаване на изразеното в нотариалния акт за покупко-продажба.
Въз основа на представения заверен препис на договор за доброволна делба на недвижим имот с нотариална заверка на подписите е прието за установено, че на 10.12.1997 г. е сключен договор между страните за делба на магазин в същия двор, чрез който всеки от съделителите е получил реални части от магазина, ведно с идеални части от поземления имот, че страните са заявили, че чрез този договор уреждат всичките си спорове във връзка с делбения имот.
Съдът е приел, че е постигнато съгласие за прекратяване на съсобствеността върху конкретен имот, а не върху наследството и поради това не би могло да се приеме, че договорът за делба е индиция, че между страните е било безспорно, че процесните сгради не са в наследството.
С оглед на тези съображения е направен извода, че твърдяната привидност не е доказана, поради което искът като неоснователен следва да се отхвърли. Въззивният съд е приел, че насрещният иск не следва да се разглежда. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. В разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189,ал.2 ГПК/отм./ е предвидено изискването за излагане на мотиви към съдебното решение. Спазването на тези разпоредби е съблюдавано в практиката на ВС и ВКС. С ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 7/1965 г. при действието на ГПК/отм./ са дадени подробни указания относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. В тази насока е разрешението на правния въпрос в решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, извел е свои фактически и правни изводи по предмета на спора и е обсъдил доводите на страните по делото, което е намерило израз в мотивите на решението. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
При преценка за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос съдът не обсъжда цитираното и приложено решение № 241/17.10.2012 г. по гр.дело № 850/2011 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като не е разрешен същият правен въпрос. Правният въпрос по който е допуснато касационно обжалване и е постановено решението на състава на ВКС по чл.290 ГПК е поради вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като сборът от дробите, определени като наследствени квоти на съделителите надхвърля единица.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С решение № 220/07.03.2005 г. по гр.дело № 482/2004 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на ГПК/отм./ съдът е приел, че необсъждането на въззивния съд на всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посоченото решение на ВКС, тъй като съдът се е съобразил със задължителната практика на ВКС по този въпрос, така както е посочено по-горе.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като същият по съдържание преповтаря първият правен въпрос. За този въпрос съдът намира, че не следва да преповтаря съображенията, касаещи липсата на същите основания за допускане на касационно обжалване, посочени по-горе по първия правен въпрос.
Третият и четвъртия въпрос от изложението не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното решение и са основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Формулираните правни въпроси са такива по правилността на обжалваното решение и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъждат допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по петия въпрос от изложението, тъй като същият е хипотетичен – поставен е в хипотеза, различна от тази по въззивното решение. С оглед на това съдът преценява, че въпросът не е правен и на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане н акасационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по шестия въпрос от изложението – пълномощникът на една от страните по процесната сделка има ли качеството на „страна по сделката” във връзка с приложението на чл.165,ал.2 ГПК. В цитираните от жалбоподателката решение № 199/19.12.2011 г. по в.гр.дело № 529/2011 г. на Варненския апелативен съд, решение № 37/19.02.2015 г. по в.т.дело № 587/2014 г. на Варненския апелативен съд и решение от 25.11.2013 г. по в.гр.дело № 1934/2013 г. на Бургаския окръжен съд не е разрешен същият правен въпрос. Поради това е невъзможна преценката дали е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
С оглед на изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 по поставените въпроси от жалбоподателката К. Р..
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касационната жалба Т. И. и Й. И. следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на сумата 1800 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 117/09.07.2015 г., постановено по в.гр.дело № 227/2015 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 5581/02.09.2015 г., подадена от ищцата К. С. Р., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, чрез адв.С. К..
Осъжда К. С. Р., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 да заплати на Т. С. И. и Й. С. И. [населено място], [улица] сумата 1800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: