О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София 08.02.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3382 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Г. срещу решение № 92/17.05.2016 г. по в.гр.дело № 134/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 46/12.01.2016 г. по гр.дело № 441/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на ищеца В. П. Д. на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ сумата 10 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 10.06.2013 г. до окончателното изплащане.
Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е необоснованост.
В касационната жалба, в която е икнорпорирано и изложение са формулирани правните въпроси, които съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си, предвидени в т.1 от т.решение № 1/2010 г.- по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – 1. относно понятието справедливост по смисъла на чл.52, което не е абстрактно, а е свързано с преценка на конкретни обстоятелства по делото и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/1968 г. и решаван противоречиво от съдилищата.
Към касационната жалба е приложено изложение, в което се поддържа, че в конкретния случай е налице основанието за касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие с т.решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.7 и т.8. В изложението се поддържа, че от приетото за установено, като доказателствен материал по делото не може да се направи извода, до който е достигнал съда, а именно, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от повдигнатото на ищеца обвинение за деяние по НК, че съда е обсъдил всички доказателства и е достигнал до неправилния извод, че прокуратурата е извършила незаконосъобразни действия, като не е отчел времетраенето на досъдебното производство, недоказаната причинна връзка между твърдените неимуществени вреди и воденото досъдебно производство за деянието по НК, че е нарушен принципа по чл.52 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба В. П. Д. в писмен отговор, чрез адв.С. С. е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 46/12.01.2016 г. по гр.дело № 441/2015 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ до пълния размер над сумата 10 000 лв. до 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 10.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата е подадена касационна жалба от ищеца В. П. Д., чрез адв.С. С..
Поддържаното от жалбоподателя-ищец основание за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за размера на обезщетението за неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/1968 г. и т.решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в които се съдържат задължителни за съдилищата указания относно приложение на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства и в частност по искове, разглеждане по реда на ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС – решение № 267/26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 15/27.10.2014 г. по гр.дело № 3246/2013 г. на ВКС, IV г.о. постановени по чл.290 ГПК. 2. какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост”, 4. какви са елементите за осъществяване на пълна преценка за едно негативно преживяване с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост”, 5. какви „стъпки” включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”. Трети четвърти и пети въпроси според жалбоподателя-ищец са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Прокуратура на РБългария не е изразила становище по жалбата на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено от събраните по делото пред първата инстанция писмени доказателства наличието на повдигнато срещу ищеца В. Д. обвинение с постановление на ОП-П. на 14.06.2012 година за престъпление по чл. 244 ал.1 във вр. с чл. 26 ал. 1 и чл. 20 ал. 1 от НК и прекратяването на наказателното производство на досъдебна фаза с постановление на ОП-П. от 03.06.2013 година, влязло в сила на 10.06.2013 година, поради това, че в проведеното разследване не са събрани безспорни и категорични доказателства, които да подкрепят обвиненията. Прието е за установено и задържането на ищеца на 13.06.2012 година от органите на полицията, а след това с определение на съда за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Мярката за неотклонение „задържане под стража” по отношение на ищеца е взета с определение на ОС- Пловдив на 15.06.2012 година и е продължила до 24.10.2012 година, когато е изменена в по-лека – „парична гаранция от 2000 лева” с постановление на ОП-П..
Въззивният съд е обсъдил и възприел показанията на разпитаните по делото свидетели – св.И. Т. относно задържането на ищеца от органите на полицията, св.И. К. относно условията в килията, където се е намирал ищеца след взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”, св.Н. Д., св.А. Т. относно претърпените неимуществени вреди по време на задържането под стража и след освобождаването. Обсъдени са и възприети заключенията на изслушаните по делото съдебно психологически експертизи.
От правна страна е прието за установено наличието на повдигнато от Прокуратурата обвинение срещу ищеца по чл. 244 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 и чл. 20 ал. 1 от НК на 14.06.2012 година, както и че наказателното производство е прекратено почни една година по- късно – с постановление на ОП-П. от 03.06.2013 година в досъдебната фаза. Според въззивния съд установени са законовите предпоставки по чл. 2, ал. 1 т. 3 предложение второ от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата за причинените на ищеца вреди. Посочил е, че прекратяването на наказателното производство е поради това, че не са събрани безспорни и категорични доказателства, които да подкрепят обвиненията срещу В. Д.. Прието е също, че е установена хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Преценено е за неоснователно възражението на ответника за приложение на чл. 5 от ЗОДОВ. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 5, ал.1 от ЗОДОВ, според които ако увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи, според ал. 2 обезщетението се намалява, когато пострадалия е допринесъл за причиняване на увреждането. Прието е, че по делото липсват доказателства, въз основа на които да се приеме, че увреждането на ищеца е причинено по изключителна негова вина или че той е допринесъл за него. Според съда установено е, че на ищеца е повдигнато обвинение и образуваното наказателно производство за което е прекратено на досъдебна фаза, поради липса на доказателства деянието да е извършено от ищеца. Приел е, че при прекратено наказателно производство с посочените мотиви и липсата на конкретни твърдения и доказателства по делото възражението за приложение на чл. 5 от ЗОДОВ е неоснователно. Посочил е, че няма данни по делото ищецът да е извършил такива действия, които да имат отношение към законността на действията на правозащитните органи при привличането му към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника за липса на доказателства за причинени неимуществени вреди на ищеца. Извода е обоснован със събраните по делото гласни доказателства и съдебно-психологически експертизи, които съдът е обсъдил и възприел с подробни мотиви. Според съда съдебно-психологическите експертизи и свидетелските показания не са опровергани и не противоречат на други доказателства, представени от Прокуратурата, с изключение доказателствата, свързани с прекратяването на трудовия договор на ищеца.
Преценено е за неоснователно възражението, че Прокуратурата не следва да отговаря за неимуществените вреди, причинени на ищеца при задържането му от полицейските служители и завеждането му в дома му с белезници с няколко полицейски автомобила, с много полицаи, част от които с автомати и бронежилетки. Прието е, че задържането на ищеца е във връзка с повдигане на обвинение срещу него, което е станало в образувано досъдебно производство. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 193 от НПК, според която прокурорът е орган на досъдебното производство наред с разследващите органи и на чл. 196 от НПК, с която се възлагат на прокурора функции по ръководство и контрол върху разследването. Формиран е извод, че поради това не може да се приеме, че Прокуратурата не носи отговорност за вредите, причинени на ищеца при действията, свързани със задържането му, за да му бъде повдигнато обвинение.
Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника, че мярката за неотклонение „задържане под стража“ е взета с акт на съда и съдът е този, който е отказал нейното изменение в по-лека по искане на ищеца, поради което Прокуратурата не следва да носи отговорност за вредите от тази мярка, още повече че тя я е изменила в по-лека – парична гаранция. Позовал се е на т. 13 на ТР № 3 от 22.04.2005 година по т.дело № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, според която Прокуратурата отговаря по иск по ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, което обхваща и вредите от незаконното задържане под стража. Прието е, че тази вреда е в причинна връзка с действията на Прокуратурата, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение не би се стигнало до постановяване на мярката, макар съдът самостоятелно да е извършвал преценка при налагането й в своя акт.
Преценено е за неоснователно възражението на Прокуратурата, че не следва да носи отговорност за вредите от условията в следствения арест. Според въззивния съд за конкретните условия в арестните помещения Прокуратурата не носи отговорност. Взети са предвид разпоредбите на чл. 16 ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, според които арестите се ръководят и контролират от областните служби „Изпълнение на наказанията“ към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – юридическо лице към министъра на правосъдието. Според съда това не освобождава Прокуратурата от отговорност за вредите, свързани с негативните изживявания на лицето по време на престоя му в ареста, тъй като те са свързани със задържането му под стража и Прокуратурата следва да носи отговорност за вредите от мярката за неотклонение „задържане под стража“.
При тези съображения съдът е формирал извод за наличие на основания за ангажиране отговорността на Прокуратурата за причинените на ищеца неимуществени вреди.
При определяне размера на неимуществените вреди съдът е взел предвид събраните по делото доказателства за конкретните негативни изживявания на ищеца, както и принципа на справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД. Съобразени са установените по делото обстоятелства, свързани с изживяванията на ищеца след образуване на досъдебното производство – притеснение, ниско самочувствие, загуба на нормален сън, раздразнителност, отчаяние, промяна в начина на живот и социалните контакти. Приел е за установено по делото от показанията на разпитаните свидетели и съдебно-психологическите експертизи наличието на пряка причинна връзка между негативните изживявания на ищеца и повдигнатото срещу него обвинение, включително наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. Според съда от посочените доказателства е видно, че наказателното производство и задържането под стража са факторите, отключили посттравматичния стрес при ищеца с всичките обсъдени от съда прояви и довели до промяна в поведението му и в социалните му контакти, която не е преодоляна и до момента.
Прието е от съда, че образуваното досъдебно производство е довело до промяна в семейните отношения на ищеца, които са се влошили, загубил се е съществуващия до задържането климат на доверие и разбирателство в семейството, ищецът е станал затворен, променил е отношението си към съпругата си, страхува се непрекъснато за сина си и се опитва да го предпази. Относно контактите на ищеца извън семейството – съпругата и детето му, съдът е приел за установено, че те също са ограничени, сведени до минимум, като се е позовал на свидетелските показания.
По отношение на трудовата заетост на ищеца, съдът е приел, че по делото не е установено с безспорни доказателства настъпила промяна и в тази област от живота му. Посочил е за установено, че до прекратяване на трудовия му договор непосредствено след излизането му от ареста на 25.10.2012 година не се е стигнало, а трудовият договор е прекратен едва на 10.10.2013 година и в същия ден ищецът е започнал работа при друг работодател.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил, че наказателното производство е приключило от повдигането на обвинението до прекратяването му за сравнително кратък срок – приблизително една година, че мярката за неотклонение „ задържане под стража“ е продължила четири месеца и десет дни, след което е заменена с по-лека такава – парична гаранция. Взето е предвид, че посттравматичното стресово разстройство при ищеца е средно по тежест и макар хронично – продължило повече от три месеца, е протекло без задълбочаване, не е довело до патологични симптоми, до изменения и отклонения в психичното състояние на изследваното лице.
Като е взел посочените обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на ищеца от повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, наказателното производство за което е прекратено и от взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“, е сумата 10 000 лева.
При тези съображения е формиран извода, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно изцяло – в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 10 000 лева за неимуществени вреди ведно със законната лихва за забава, считано от 10.06.2013 година до окончателното изплащане на сумата и в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата от 10 000 лева до претендираните от ищеца 100 000 лева, включително и в частта за присъдените на ищеца разноски за производството пред първата инстанция съразмерно с уважената част от иска.
По правните въпроси, формулирани от ответника – Прокуратура на РБългария:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите от пункт първи, инкорпорирани в касационната жалба.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 49/27.04.2011 г. по гр. дело № 697/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год. Прието е, че при определяне на размера на обезщетението съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 29/05.03.2012 г. по гр.дело № 170/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 62/27.02.2012 г. по гр.дело № 1065/2011 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК.
Правните въпроси по п.1-ви въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца В. Д. неимуществени вреди. Съобразен е периода от време на проведеното наказателно производство – около една година, периода от време на мярката за неотклонение „задържане под стража” – четири месеца и десет дни, негативните преживявания на ищеца – притеснение, ниско самочувствие, загуба на нормален сън, отчаяние, раздразнителност, промяна в начина на живот и социалните контакти, преживения посттравматичен стрес, довел до промяна в поведението му, което не е преодоляно, влошените семейни отношения, загубата на съществуващите отношения на доверие и разбирателство в семейството, промененото отношение към съпругата, страхът за сина, ограничените контакти извън семейството, естеството на посттравматичното стресово разстройство – средно по тежест и хронично-продължило повече от три месеца, като е протекло без задълбочаване, без изменения и отклонения в психичното състояние на ищеца. Всички тези конкретни обстоятелства съдът е взел предвид и е извел извод, че претърпените неимуществени вреди ще се обезщетят със сумата 10 000 лв. Правните изводи на въззивния съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с цитираната практика на ВС и ВКС.
Съдът не обсъжда приложеното решение № 539/09.08.2010 г. по гр.дело № 1747/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като същото е неотносимо към поставените правни въпроси. С решението съдът се е произнесъл по правния въпрос за влизането в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по правните въпроси по п.1-ви.
С решение № 322/27.03.20108 г. по гр.дело № 1726/2007 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е прието, че относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да се съобразят престоят на ищеца в следствения арест и затвора, наличието на фактори, довели до прояви у ищеца на чувства за страх, дискомфорн, потиснатост и упражняване на психически тормоз от страна на други задържани лица, трудната адаптация след излизането на ищеца от затвора, във връзка с отразяването на процесния случай в пресата, отношенията на хората, които го познават към него.
С решение № 37/11.02.2009 г. по гр.дело № 5367/2007 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е възприето становището, че съгласно чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Възприета е практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., според която понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Прието е, че обезщетението трябва да е съразмерно с вредите и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост, че то трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различна по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежките случаи да се присъди по-високо обезщетение, а за по-леките по-ниско. Съдът е посочил, че тези обстоятелства касаят не само вътрешното убеждение на съда, който постановява решение по съществото на спора, но подлежат и на проверка от касационната инстанция относно дадената оценка на вредите и на дължимото обезщетение, тъй като се отнася до приложението на материалния закон.
С решението на въззивния съд в обжалваната част правните въпроси не са разрешени в противоречие с тази практика на съдилищата. Обстоятелството, че е определен различно по размер обезщетение за неимуществени вреди от този в цитираните решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ не налага извод за противоречиво разрешаване на правните въпроси. Касае се за различни установени обстоятелства, за всеки конкретен случай, относими към претърпените неимуществени вреди по всяко от делата, поради което и изводите при определяне на размера на обезщетението са различни. С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпросите по п.1-ви.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите, поставени в изложението, приложено към касационната жалба, тъй като същите не са правни въпроси. Всеки от въпросите в изложението касае правилността на обжалваното решение и поради това не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросите от изложението касаят правилността на обжалваното решение и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК съдът преценява, че същите не са правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ищец В. П. Д.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Съгласно разясненията, дадени в т.3 от т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДВПГ. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите.
С решение № 267/26.06.2014 г., постановено по гр.дело № 820/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както е разяснено принципно в ПП 4/1968 г. на ВС на РБългария, от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. Съдебният състав е приел, че през годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Според съда когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. Приел е, че по общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Прието е, че посоченото е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Разрешението на правния въпрос е възприето и в решение № 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. В същата насока е и разрешението на правния въпрос в решение № 15/27.01.2014 г.,постановено по гр.дело № 3246/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е преценил всички установени по делото обстоятелства за личността на ищеца В. Д., за здравословното му състояние, за начина на живот, семейната среда и контактите извън семейството, положението му в обществото и работата. С оглед на всички обстоятелства е определен размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, различен от определеното по всяко от цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Определеният размер обезщетение на неимуществени вреди е различен, поради установените различни обстоятелства по настоящото дело, относими към претърпените от ищеца неимуществени вреди, а не на различно тълкуване на разпоредбите на чл.52 ЗЗД.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, формулиран от жалбоподателя-ищец.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори и пети въпроси от изложението. Въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че втори и пети въпроси от изложението на жалбоподателя-ищец не са правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Тези въпроси касаят приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Както се посочи по-горе решаващите правни изводи на въззивния съд относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди са съобразени с установената практика на ВКС, цитирана по-горе, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси.
С оглед изхода на спора направените разноски от жалбоподателя-ищец за настоящото производство за адвокатско възнаграждение следва да останат в негова тежест.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 92/17.05.2016 г., постановено по в.гр.дело № 134/2016 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 4799/08.06.2016 г., подадена от Прокуратура на РБългария, [населено място], чрез прокурор от Апелативна прокуратура [населено място] Г. и по касационна жалба вх. № 5110/20.06.2016 г., подадена от ищеца В. П. Д., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. С. С., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.6, офис 606, чрез адв.С. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: