О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1376
София, 03.12. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 4135 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. о., чрез юрисконсулт Я. Г., срещу въззивно решение № 2442/30.12.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 1820/2013 г.
Излага касационни доводи за неправилност на въззивното решение.
Насрещната страна Й. Е. Г., чрез адв. М. С. от АК София, е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение С. община е осъдена, на осн. чл. 49 ЗЗД да заплати на Й. Е. Г. обезщетение в размер на 12 029 лв. имуществени вреди и 5 000 лв. неимуществени вреди, резултат от противоправни действия на служители на С. община, както и законната лихва върху главниците, считано от датата на увреждането до пълното издължаване.
По делото е установено, че Вяра Г. закупила през 1991 г. апартамент от 60.81 кв.м. в София, ж.к „М.” 3. Имотът е придобит в условията на съпружеска имуществена общност с Й. Е. Г.. През 2004 г. лично и като пълномощник на съпруга си Й. Г., В.Г. го продала на Г. А. Г.. Й. Е. Г. предявил на 28.12.2004 г. иск по чл. 22, ал. 3 СК, като вписал исковата молба. На 29.12.2004 г. Г. Г. продал същия имот на [фирма]. Търговското дружество, от своя страна, в хода на висящото дело и при вписана искова молба, прехвърлило апартамента на С. община срещу имот – частна общинска собственост, съставляващ незастроен урегулиран поземлен имот от 638 кв.м. в София.
С влязло в сила решение на 24.04.2008 г. искът по чл. 22, ал. 3 СК е уважен, като решението е постановено при участие на трети лица-помагачи на страната на ответника Г. Г. – [фирма] и С. община.
В хода на висящото исково производство, на 17.06.2005г. служители на С. община разбили входната врата на процесния апартамент, изнесли вещите от него, като едната част от същите изоставили на стълбищните площадки във входа на блока, а друга – оставили на съхранение в сградата на общината в район „М.”. Съдът приел, че извършените действия по принудително отваряне на жилището на Г. и изнасяне на вещите от него, както и изоставянето на една част от тях, без никакъв надзор, били в нарушение на установения в страна правов ред. Посочено е, че всеки гражданскоправен субект в Република България може да осъществява законно признатите му права (което включва и правото на собственост), без обаче с действията си да засяга правата на останалите участници в гражданския оборот. С. община не била получила владението върху имота от праводателя си [фирма]. Търговското дружество, при това, й било прехвърлило собствеността в хода на висящо дело, при вписана искова молба. Намирайки жилището заключено и при данни, че в него живеят хора, служителите на общината следвало, най-малко, да поканят същите да го освободят, а ако това не било сторено, да потърсят евентуално съдействие от правозащитните органи за осъществяване на твърдените права. Изяснено е, че самоволното реализиране на права, които се оспорват, независимо дали са предполагаеми или действителни, представлява сериозно нарушение на обществения ред, поради което подобни действия са обявени и за престъпление (чл.323 ,ал.1 от НК) . Повреждането на изнесеното от апартамента имущество (по- голямата част същото – изпочупено и нахвърлено по стълбите на блока), било и в нарушение на общата забрана да не се вреди другиму. Съдът, в заключение приел, че деянията на служителите на общината били противоправни, а вината им, съгласно разпоредбата на чл.45,ал.2 от ЗЗД се предполагала до доказване на противното.
Съдът намерил още, че в резултат на виновното, противоправно поведение на служителите на общината, Г. претърпял имуществени и неимуществени вреди. При анализ на събраните по делото доказателства съдът установил, че покъщнината, намираща се в апартамента била нахвърляна по етажите, като се чувал шум от къртене и чупене; единствено телевизора и прахосмукачката били изхвърлени здрави. Кухненските шкафове били изкъртени от стените и изнесени заедно с намиращата се в тях посуда. Стойността на унищожените и повредени вещи, както и на възстановителните работи в имота, съдът определил с помощта на експертно заключение. Съдът приел за установено още, че Г. понесъл много тежко пораженията върху жилището; претърпял силен стрес от грубото нарушаване на правата му като личност, изразяващо се в незаконно отваряне на жилището му и изхвърляне на намиращото се вътре имущество по начин, че същото било безвъзвратно повредено. Съдът посочил, че всеки човек би се почувствал омерзен от факта, че личните му вещи и тези на семейството му, честно са придобити в продължителен период от време, свързани със спомени и част от привичната му обстановка за живот, били изхвърлени като боклук и станали такъв. Прието е, че търсената от ищеца сума в размер на 5 000лв. представлява справедливо обезщетение за понесените от него неимуществени вреди.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси:
С. община действала ли е като добросъвестен собственик на имота и действията на нейните служители били ли са продиктувани от волята на собственика на имота да влезе във владение.
Твърди се, че поставените правни въпроси са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с решение № 127/17.08.2011 г. на ВКС по гр.д. № 2014/2009 г. на І г.о., в което е прието, че владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Според касатора, във въззивното решение не било изследвано дали С. община и нейните служители са действали като добросъвестен собственик на процесния имот.
Следва изложение на фактите, според касатора, и твърдение, че като собственик на вещите и имота има правото и свободата да се разпорежда с тях, както намери за добре и, че „в тази насока е Определение № 286/2011 г. на ВКС по гр.д. № 1324/2010 г.”.
Поставените в изложението въпроси нямат отношение към постановеното от въззивния съд. Тълкуването на чл. 70, ал. 1 ЗС няма значение за установяването на деликта; друг е въпросът, че [община] не би и могла да се ползва от правата на добросъвестен владелец, в случаите, когато това е от значение, защото е придобила имота в хода на исков процес, при вписана искова молба и при участието й като трето лице – помагач на ответника по висящо дело.
Без значение е и дали действията на общината са били продиктувани от волята й, като собственик, да влезе в имота, защото самоуправството, дори извършено от собственик, е винаги противоправно, а обществената укоримост на подобно поведение е толкова голяма, че самоуправството е инкриминирано като престъпление. В случая, въззивният съд е квалифицирал действията на общината като самоуправство, които, при това, в конкретния случай, се отличават с изключителна безпардонност и арогантност на действията.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 2442/30.12.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 1820/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: