5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
С.,28.02.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 393/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 596 от 07.12.2010 г. по в. д. № 1135/2010г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 488 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 1420/2009 г. в обжалваната му част, като предявените от същото дружество срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени и за уважените от първата инстанция суми, съответно – за сумата 8 692 лв., претендирана като възнаграждение за допълнително възложени СМР и за сумата 525.18 лв., представляваща обезщетение за забава върху първата сума за периода 18.09.2008 г. – 05.02.2009 г.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения срещу извода на съда, че изграждането на вътрешни преградни стени с блокчета „Итонг” не представлява допълнително възложени СМР, извън тези по Приложение № 1 към процесния договор от 08.12.2007 г., поради което за него не се дължи и претендираното допълнително възнаграждение. Счита, че посоченият извод е резултат от тълкуването на сключения между страните договор в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД и без да се отчете изрично постигнатото в тази насока съгласие между тях, обективирано в споразумението от 04.08.2008 г.
Според касатора, касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като би допринесло за точното прилагане на закона, а също и поради това, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва конкретно формулиран въпрос, към който да бъдат приложени заявените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В действителност, характер на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК има самата касационна жалба, доколкото именно в нея са посочени основанията за допускане на касационния контрол и са изложени относимите към него обстоятелства. С оглед на тях и в съответствие с правомощията си по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. за уточняване на релевантните за допускане на касационното обжалване въпроси, настоящият състав счита, че като такъв е поставен въпросът за тълкуването на сключения между страните договор във връзка с разкриване съдържанието на понятието „груб строеж” и за това допустимо ли е въобще съдът да тълкува сключен между страните анекс, след като той не противоречи на договора, закона или добрите нрави. В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС касаторът се позовава на следните решения: решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ІІ г. о.; решение от 09.12.2004 г. по гр. д. № 2109/2003 г. на І т. о.; решение № 69 от 11.06.2009 г. по гр. д. № 709/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 35 от 11.09.2001 г. по гр. д. № 2662/2000 г. на V г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – изразява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба. Съображения за това е изложил в писмен отговор от 11.04.2011 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да отхвърли предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и в уважената от първата инстанция част, а именно – за сумата 8 692 лв., присъдена като възнаграждение за допълнително възложени СМР и за сумата 525.18 лв., присъдена като обезщетение за забава за периода 18.09.2008 г. – 05.02.2009 г., въззивният съд е преценил, че изграждането на вътрешни преградни стени с блокчета „Итонг” в сградата, предмет на сключения между страните договор от 08.12.2007 г., е част от възложените работи и не представлява възлагане на „допълнителни работи” по смисъла на чл. 8 от този договор, поради което ответникът не дължи заплащане на допълнително възнаграждение. В резултат от тълкуването на Приложение № 1, представляващо неразделна част от процесния договор, във връзка с проекта на сградата решаващият състав е изяснил съдържанието на понятието „груб строеж”, употребено от страните в чл. 1 от договора за очертаване на дължимия обем СМР. Съдът е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че възлагането на допълнителните работи е извършено с писмото на ответника-възложител от 20.03.2008 г., като е възприел същото като отстраняващо съществуващото противоречие между архитектурната и конструктивна част на проекта по отношение на това как следва да бъдат изпълнени вътрешните преградни стени в сградата. Не е споделено и становището на ищцовото дружество, аргументирано със споразумението между страните от 04.08.2008 г., че самият възложител е третирал изграждането на вътрешните преградни стени като допълнителни СМР. В тази връзка съдебният състав е отчел и подписания по-късно между страните приемо-предавателен протокол от 26.8.2008 г., с който същите са уредили изцяло сметните отношения помежду си.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставения въпрос не са осъществени поддържаните основания по чл. 280 ГПК. Преди всичко, необходимо е да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се счете за надлежно заявено. Съгласно задължителните указания по т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, докато в случая е заявена само част от него – „точно прилагане на закона”. Ето защо, това основание изобщо не следва да бъде обсъждано.
Не е налице и твърдяното от касатора противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че две от решенията на ВКС, представени като релевантна практика – решение № 69 от 11.06.2009 г. по гр. д. № 709/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 35 от 11.09.2001 г. по гр. д. № 2662/2000 г. на V г. о. – са напълно неотносими към поставения въпрос за тълкуването на договорите: първото от тях касае въпроса дали ДДС се включва в уговорената от страните цена на продаваната стока, а вторият касае презумпцията по чл. 326, ал. 2 ТЗ при определяне на продажната цена. Другите две решения, макар и относими към поставения въпрос, не доказват противоречие при решаването му, тъй като направените в тях изводи относно волята на страните е резултат от конкретната преценка на разглеждащия спора съд, която е обусловена съответно от спецификата на тълкуваните правни актове.
На последно място, като неоснователно следва да бъде преценено и становището на касатора, че противоречието между решенията на първата и на въззивната инстанция е достатъчно основание за допускане на касационното обжалване. В т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС изрично е предвидено, че посочената хипотеза не може да обоснове наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение, чието плащане се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 164751 от 07.04.2011 г. Доколкото обаче адвокатското възнаграждение в размер на сумата 900 лв. е уговорено за подаването на отговор на касационната жалба, съдържащ не само съображения по допускането на касационния контрол, но и по основателността на жалбата, на ответника следва да се присъди половината от тази сума /450 лв./, представляваща разноски само за производството по чл. 288 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 596 от 07.12.2010 г. по в. д. № 1135/2010г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 450 /четиристотин и петдесет/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: