5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 05.03. 2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 5/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 130 от 01.08.2014 г., постановено по в. ч. т. д. № 211/2014 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 484 от 13.06.2014 г. по т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на [фирма] за изменение на определение № 69 от 21.01.2014 г. по същото дело в частта за разноските.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/ – [населено място], не заявява становище по допускане на касационното обжалване и по основателността на частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното определение, Великотърновски апелативен съд е приел, че в качеството на ответник по прекратеното т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд [фирма] има право на разноски по чл.78, ал.4 ГПК, но направеното пред първоинстанционния съд искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. е неоснователно поради липса на доказателства за заплатено от [фирма] адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. за процесуално представителство по конкретното дело.
При формиране на изводите си за неоснователност на искането по чл.248 във вр. с чл.78, ал.4 ГПК въззивният съд е съобразил, че [фирма] е упълномощило Адвокатско дружество „Ф. Л. С.” и съдружниците в него да го представляват в производството по т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд, без пълномощното да включва право за сключване на договори за правна помощ от името и за сметка на упълномощителя с преупълномощени от пълномощника/пълномощниците адвокати или адвокатски сдружения, както и извършването на разплащания по такива договори. В зависимост от извода, че [фирма] не е упълномощавало пълномощниците си да договарят и да заплащат от негово име и за негова сметка адвокатски възнаграждения в полза на преупълномощени от тях лица, съдът е приел, че представеното по делото преводно нареждане от 13.09.2013 г., удостоверяващо плащане на сумата 12 000 лв., от която 10 000 лв. – адвокатско възнаграждение, и 2 000 лв. – ДДС, от [фирма] в полза на Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко” за процесуално представителство на [фирма] по т. д. № 148/2013 г. на Плевенски окръжен съд не може да се счете за плащане, извършено от името и за сметка на [фирма]. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че при отсъствие на доказателства [фирма] да е упълномощавало [фирма] и/или някой от съдружниците в Адвокатско дружество „Ф. Л. С.” да сключват от негово име договор за правна защита и съдействие с Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко” и да уговарят плащане на възнаграждение в размер на сумата 12 000 лв. с ДДС, извършеното от [фирма] плащане не може да се разглежда като действие от името на упълномощителя [фирма], за да поражда правни последици за него, съгласно чл.36, ал.2 ЗЗД. Като е взет предвид и факта, че няма доказателства заплащането на възнаграждението да е уговаряно с договор между [фирма] и Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко”, е преценено, че плащането на сумата 12 000 лв. от [фирма] не е довело до намаляване на имуществото на [фирма], за да съставлява основание за присъждане на посочената сума на банката – ответник под формата на разноски по чл.78, ал.4 ГПК.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване се допуска, когато с въззивния акт е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/ от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК : „За да бъдат присъдени на страната направените разноски, включително адвокатско възнаграждение, следва ли същите да са били направени лично от страната или може това да е сторил нейният пълномощник; Плащането на възнаграждение от пълномощника към преупълномощения действие ли е, което възниква направо за представлявания по силата на чл.36, ал.2 ЗЗД, предвид на това, че по договор за процесуално представителство, възнаграждение се дължи винаги – чл.36, ал.1 ЗЗД.”.
Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са обусловили изводите на въззивния съд за недължимост на поисканите разноски за адвокатско възнаграждение и поради това да са от значение за изхода на производството по чл.248 ГПК.
Изводът на Великотърновски апелативен съд за неоснователност на искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е обусловен от преценката, че не е доказано ответникът – частен жалбоподател [фирма] да е договарял пряко или чрез упълномощен за това представител заплащане на адвокатско възнаграждение на Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко”, на което е платена сумата 12 000 лв. от [фирма]. При направен извод, че [фирма] не е упълномощавало [фирма] да уговаря и да заплаща от негово име адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество, в чиято полза е извършено плащането на сумата 12 000 лв., първият въпрос в изложението – дали е допустимо да се присъдят разноски на страната, ако те са сторени от пълномощника й, не кореспондира с мотивите към обжалваното определение и не е обуславящ за произнасянето на въззивния съд в производството по чл.248 ГПК. Постановеният с обжалваното определение правен резултат е съобразен изцяло със задължителната практика в Търкувателно решение №6/2013 т 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, според която разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, само ако е доказано, че възнаграждението е реално заплатено от страната, която ги претендира.
Отговорът на втория въпрос – дали плащането на възнаграждение по договор за процесуално представителство от пълномощника към преупълномощения е действие, което възниква направо за представлявания по силата на чл.36, ал.2 ЗЗД, неговият отговор зависи от съдържанието на конкретната упълномощителна сделка. В случая въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в зависимост от преценката, че по делото няма доказателства [фирма] да е упълномощавало процесуалния си представител по делото и/или [фирма] да договарят и да плащат от негово име адвокатско възнаграждение за защита по делото на друго лице и/или адвокатско дружество. Направеният в тази насока извод е от значение за правилността на обжалваното определение, която не може да бъде проверявана в стадия за допускане на касационно обжалване и не съставлява основание за допускане на определението до касационен контрол.
Поради несъответствие на поставените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване по повод на тях не следва да бъде допускано.
Не са доказани и допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с които е обосновано искането за достъп до касационен контрол.
С решение № 224/11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г. на ВКС, ІV г. о., е разрешен въпросът за началото на погасителната давност за вземане, произхождащо от договор за правна защита по дело, а с решение № 18/25.02.2011 г. по гр. д. № 1749/2009 г. на ВКС, ІV г. о. – въпросът валидни ли са действия, извършени по пълномощие, за които законът не изисква специална форма, ако такава е уговорена между страните, но не е спазена, след като упълномощителите са приели работата на пълномощниците. Посочените въпроси са абсолютно неотносими към спора за разноските по настоящото дело и изобщо не са обсъждани при постановяване на обжалваното определение, което изключва противоречието на определението със задължителната практика в цитираните решения като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията в мотивите към решенията не са самостоятелен източник на съдебна практика по смисъла на чл.290 ГПК и не могат да се разглеждат изолирано от съдържанието на съдебния акт, за да се обоснове чрез тях основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, какъвто подход е използвал частният жалбоподател.
Представените с изложението определения по чл.274, ал.2 ГПК – определение № 169/11.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2200/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., и определение № 366/31.10.2008 г. по гр. д. № 1761/2008 г. на ВКС, V г. о., са постановени по повод на частни жалби срещу определения за отказ да се възстанови срок за извършване на процесуално действие по реда на чл.37, ал.1 ГПК /отм./ и чл.64, ал.2 ГПК. С оглед предмета на процесуалния спор, разрешен с тези определения, формираната с тях съдебна практика е неотносима към разрешения с обжалваното определение спор за разноски. Поради това не би могло да се приеме, че определенията доказват противоречива съдебна практика по идентичен правен въпрос, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 211/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 130 от 01.08.2014 г., постановено по в. ч. т. д. № 211/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :