2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1382
гр. София, 03.12. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5028 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 08.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 18531/2014 г. на Софийския градски съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № II-52-137/18.09.2014 г. по гр. дело № 5533/2014 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявените от П. Н. С. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № 47/12.12.2013 г. на управителя на дружеството-касатор, ищцата е възстановена на длъжността „старши юрисконсулт“ при дружеството-касатор и последното е осъдено да ? заплати сумата 133.27 лв. – обезщетение за оставането ? без работа през периода 13.12.2013 г. – 18.12.2013 г., както и сумата 269.08 лв. – обезщетение за работа при по-ниско трудово възнаграждение през периода 19.12.2013 г. – 03.02.2014 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 03.02.2014 г. до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и държавни такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните пет правни въпроса: 1) необходимо ли е в заповедта за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ работодателят да описва конкретни резултати (факти) от трудовата дейност на уволненото лице, сочещи на трайно неефективно изпълнение на трудовите задължения, за да се приеме, че същата е мотивирана; 2) кога следва да се приеме, че липсата на качества на работника/служителя за ефективно изпълнение на възложената работа представлява трайно състояние; 3) как следва работодателят да установи липсата на качества на работника/служителя за ефективно изпълнение на възложената работа и задължително ли е да се изготвят атестационни карти или други подобни нарочни документи; 4) задължен ли е съдът при обсъждането на противоречивите свидетелски показания на двете групи свидетели да подходи със засилена критичност към показанията на свидетелите, заинтересовани в полза или във вреда на някоя от страните; и 5) подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя за нивото на изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя. По отношение на първите четири правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че те са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с решение № 81/08.05.2012 г. по гр. дело № 1363/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 165/06.07.2011 г. по гр. дело № 1611/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; вторият въпрос – в противоречие с решение № 291/02.04.2014 г. по гр. дело № 2823/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 251/04.10.2012 г. по гр. дело № 1583/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; третият въпрос – в противоречие с решение № 247/14.01.2014 г. по гр. дело № 1257/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 131/12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на петия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че той е решаван противоречиво от съдилищата, и конкретно, – че противоречие е налице между обжалваното въззивно решение и решение № 62/10.02.2008 г. по кас. гр. дело № 1088/2007 г. на Софийския апелативен съд (САС).
Ответницата по касационната жалба – ищцата П. Н. С., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесната заповед за уволнение не е мотивирана, тъй като не съдържа конкретни резултати (факти) от трудовата дейност на ищцата, сочещи на трайно неефективно изпълнение на трудовите задължения. В тази връзка, обсъждайки двата доклада, цитирани в заповедта, градският съд е приел и че те съдържат сведения за сравнително кратък период от време, недостатъчен за да се приеме, че ищцата трайно не е изпълнявала задълженията си. Същевременно, обаче, след обсъждане на събраните по делото свидетелски показания и на представени от ищцата писмени доказателства, въззивният съд е формирал решаващия си извод по делото, че макар работодателят-ответник (сега касатор) да е посочил в заповедта за уволнение качествата, които липсват на ищцата за ефективно изпълнение на възложената работа, не е доказал по несъмнен и категоричен начин по делото фактите, установяващи липсата на качества, както и фактите, установяващи неефективността на работата на ищцата.
С така изложените мотиви, градският съд е дал разрешения на първите два материалноправни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя, но същите не са обуславящи крайните изводи в обжалваното решение за основателността на исковете по чл. 344, ал. 1, т.т. 1-3 от КТ. Както беше посочено, решаващият извод на въззивния съд, обуславящ крайния резултат от спора по делото, е друг – за неизпълнение на процесуалната доказателствена задача на ответника съобразно разпределението на тежестта за доказване по делото. С оглед на това, разрешенията на първите два материалноправни въпроса са без значение за крайния изход на правния спор по делото и тези два въпроса не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В мотивите към обжалваното решение по никакъв начин не е обсъждан и не е давано разрешение на петия правен въпрос в изложението на касатора; не е налице и никакво противоречие с посоченото и представено в тази връзка решение на САС. Поради това, няма основание да се допуска касационното обжалване и по последния правен въпрос.
Съгласно трайно установената задължителна практика на ВКС, липсата на качества у работника/служителя за ефективно изпълнение на възложената работа може да бъде доказвана от работодателя с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Израз на тази константна практика е и цитираното във връзка с третия въпрос в изложението на жалбоподателя, решение № 247/14.01.2014 г. по гр. дело № 1257/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че законодателят не е предвидил специална процедура, в изпълнение на която да се установи непригодността на работника за ефективно изпълнение на работата си; че няма пречка работодателят да въведе атестиране, съдържащо оценка за професионалните и делови качества на негови служители, обхващащо по-продължителен период и отразяващо трайното състояние на равнището на техните качества за ефективното изпълнение на неговите трудови функции; както и че при отрицателна атестация тя да може да бъде използвана за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, когато съдържа конкретни данни и факти, които сочат на обективна липса на качествата, необходими за изпълнение на възложената работа. Приетото в обжалваното въззивно решение по никакъв начин не е в противоречие с тази практика на ВКС. Както вече беше посочено, въззивният съд е формирал решаващия си извод по делото, че работодателят-ответник (сега касатор) не е доказал по несъмнен и категоричен начин по делото фактите, установяващи липсата на качества, както и фактите, установяващи неефективността на работата на ищцата, след като е обсъдил всички относими доказателства – събраните свидетелски показания и представените от ищцата писмени доказателства. В тази връзка въззивният съд нито е обсъждал атестационни карти или „други подобни нарочни документи“, нито е приемал, че е задължително такива да са били изготвени във връзка с уволнението на ищцата, каквато е постановката на втората част на този въпрос, поради което тази част от въпроса е некоректно формулирана от страна на касатора – също без връзка с мотивите на въззивния съд, обуславящи изхода на спора по делото.
Градският съд е разрешил четвъртия процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя, като подробно е обсъдил свидетелските показания по делото; посочил е кои от тях си противоречат и кои се подкрепят помежду си; посочил е коя част от тях не взема предвид и не кредитира, и по какви причини; в тази връзка е приел и че кредитира само частично показанията на двама от свидетелите, тъй като последните фигурират в жалба на ищцата, с която тя е искала проверка на работата на единия от тях – неин пряк ръководител – по повод дискриминация; съпоставил е тези свидетелски показания и с писмени доказателства по делото, подписани от ищцата и от същия свидетел. Тези мотиви към обжалваното въззивно решение не са в противоречие, а напротив – в съответствие са с цитираното от жалбоподателя във връзка с четвъртия въпрос, решение № 131/12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: „Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Възможно е свидетелят да има съдебни дела със страната, в чиято вреда са показанията му и тези дела да са с идентичен предмет с това, по което дава показания. В тези случаи съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни.“.
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 08.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 18531/2014 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която са уважени, предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.