2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
гр. София, 24.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 635 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. Л. В. срещу определение № 2543/20.12.2013 г., постановено по частно гр. дело № 924/2013 г. на Плевенския окръжен съд. С него е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на постановеното по същото дело определение № 601/15.11.2013 г. в частта му за разноските.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, като се е позовал на т. 11 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че искането за присъждане на разноски е направено от жалбоподателя несвоевременно – след приключването на съдебното дирене и даване ход по същество в проведеното открито съдебно заседание на 15.10.2013 г., поради което молбата за допълване на определението в частта за разноските е неоснователна.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Позовавайки се на чл. 80 от ГПК, жалбоподателят поддържа, че възможността да се иска присъждане на разноски се преклудира с приключването на устните състезания пред съответната инстанция. Жалбоподателят претендира присъждане на разноските, направени и в настоящото частно производство.
Ответникът по частната жалба [фирма] в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че правилно въззивният съд е приел, че искането на жалбоподателя за присъждане на разноските е направено несвоевременно – след приключването на съдебното дирене и даване ход по същество на делото, когато е представен и договорът за правна защита и съдействие, поради което той не е приет като доказателство по делото и не може да бъде ценен като документ, удостоверяващ плащане на адвокатско възнаграждение. Наред с това се поддържа и че за да бъдат присъдени разноски, страната трябва да представи списък на разноските съгласно чл. 80 от ГПК, какъвто жалбоподателят не е представил пред въззивния съд.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
В т. 11 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС ясно е прието, че претенцията за разноски по чл. 80 от ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Друго не следва и от мотивите към тази точка от тълкувателното решение. С оглед на това, основателен е доводът на жалбоподателя, че възможността да се иска присъждане на разноски се преклудира с приключването на устните състезания, с което приключва и последното открито съдебно заседание пред съответната инстанция; респ. – неправилно въззивният съд е приел, че това искане е следвало да се направи до приключването на съдебното дирене.
В случая искането на жалбоподателя до въззивния съд за присъждане на разноските по делото е направено след приключването на съдебното дирене, в хода на устните състезания по делото, т.е. – в рамките на откритото съдебно заседание, проведено на 15.10.2013 г. По изложените по-горе съображения и съгласно т. 11 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, това искане е направено своевременно и въззивният съд е дължал произнасяне по него съгласно чл. 81, във вр. с чл. 80 от ГПК, но не се е произнесъл с определението си с № 601/15.11.2013 г., с което е приел възражението на жалбоподателя по чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК и е обезсилил на основание чл. 423, ал. 3 от ГПК, издадените срещу жалбоподателя заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК.
В рамките на едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК жалбоподателят е подал молбата си от 28.11.2013 г. за допълване на това определение. Тъй като с молбата по реда на чл. 248 от ГПК е поискано именно допълване, а не изменение на определението по чл. 423 от ГПК в частта относно разноските, тази молба е процесуално допустима, въпреки че жалбоподателят не е представил пред въззивния съд списък за разноските (в този смисъл е и т. 8 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС); респ. – възражението на ответната банка за недопустимост на молбата, направено с отговора на същата, е неоснователно.
Заедно с искането за присъждане на разноските, в съдебното заседание от 15.10.2013 г. от страна на жалбоподателя е представен и договор за правна помощ от 03.09.2013 г., удостоверяващ заплащането в брой на адвокатско възнаграждение в размер 700 лв. Тъй като този договор не е доказателство във връзка със съществото на спора по делото (а е именно доказателство за направени разноски за адвокатско възнаграждение), същият не е било необходимо да се представя преди приключването на съдебното дирене, нито да се приема изрично от съда като доказателство по делото; достатъчно е че договорът е представен и приложен по делото (както например и вносната бележка за заплатена държавна такса или разноски (депозит) за възнаграждение на вещо лице по делото). Доводите на ответната банка в обратна насока са неоснователни. По делото е представена и вносна бележка за заплатена държавна такса в размер 15 лв. за производството по чл. 423 от ГПК пред въззивния съд.
От гореизложеното следва, че искането за присъждане на разноски по делото и молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя са процесуално допустими, а също така и основателни, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, респ. – че обжалваното определение № 2543/20.12.2013 г. е неправилно. Поради това, същото следва да бъде отменено и вместо него следва да се присъдят в полза на жалбоподателя, направените от него разноски в производството по чл. 423 от ГПК пред въззивния съд, които са в общ размер 715 лв.
Предвид изхода на настоящото частно производство, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, ответната банка дължи и следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя, претендираните и направени от него разноски за заплатени държавна такса и адвокатско възнаграждение, и за това производство пред ВКС, а именно – сумата 415 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 2543/20.12.2013 г., постановено по частно гр. дело № 924/2013 г. на П. окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на А. Л. В. с ЕГН [ЕГН] сумата 715 лв. (седемстотин и петнадесет лева) – разноски, направени в производството по чл. 423 от ГПК пред въззивния съд;
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на А. Л. В. с ЕГН [ЕГН] сумата 415 лв. (четиристотин и петнадесет лева) – разноски, направени в частното производство пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. 2