О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 29.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание двадесет и осми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5929/2013 година.
Производството е по чл.295, във връзка чл.288, вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№23163/24.7.2013 г., подадена от адвокати Ж. Я. и Н. С. – процесуални представители на ищеца А. Л. Н. от [населено място], против въззивно решение №1208/06.6.2013 г. по гр.д.№3344/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение е потвърдено решение №379/07.02.2011 г. по гр.д.№10935/2010 г. по описа на Варненския районен съд, ХІІ състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Л. Н. от [населено място] против [фирма] – В., иск за сумата 3806900 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за 2007 г. по т.1 от допълнително споразумение/договор за управление/ от 01.11.2000 г., сключено с [фирма] и за сумата 913656 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата, за периода от 31.7.2008 г. до 13.07.2010 г., както и разноските по делото.
Въззивната инстанция е приела, че с решение №305/29.10.2012 г. по гр.д.№1440/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., касационният съд се е произнесъл по въпроса, за който е допуснато касационно обжалване и е разгледал хипотезата на правоприемство по чл.123а КТ, във връзка със задължението на работодателя за допълнително възнаграждение за допълнително възнаграждение, уговорено като процент от печалбата на дружеството, но дължимо за период следващ промяната на работодателя, като е прието, че в периода на действие на договора за наем между [фирма] и [фирма], ръководният служител трябва да реализира печалба за новия работодател, а последният да му заплати процент от печалбата, получена в резултат на обособеното звено, което е отдадено под наем. Прието е, че правните изводи в посоченото решение имат обвързваща сила за въззивния съд, поради което предвид становището на ВКС за гражданскоправният характер на спора, следва да отпаднат като спорни въпросите относно естеството на договора за управление, сключен при действащо трудово правоотношение на ищеца с работодателя, и волята на страните да договорят нещо различно, но с този резултат. Поради това е прието, че не следва да се обсъждат неясните клаузи в частта за договорената такса и задължението на получателя да заплати данък върху договорения бонус, които са отклонения от общите условия на трудовия договор, за реда по който подлежат на изплащане трудовите възнаграждения. Досежно размера на претенцията и с оглед заключенията на съдебно-счетоводните експертизи е прието, че при финансова загуба от дейността на дружеството за 2007 г., ищецът не може да получи възнаграждение в размер на 5% от нетната печалба на дружеството, тъй като такава не е доказана. Моли се допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че по смисъла на чл.280, ал.1, предложение първо ГПК е налице противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл.146 и чл.297 ГПК. Сочи се, че не е изготвен доклад от въззивната инстанция след връщането на делото от ВКС, тъй като въпросът за наличието и необходимостта от такъв доклад касае изхода от делото. Сочи се, че според трайната практика на ВКС, в рамките на правомощията си по чл.269, вр.чл.273 ГПК, въззивният съд е длъжен да направи доклад в случай на отсъствие на доклад на първата инстанция, както и във всички случаи на непълнота или неточност на този доклад, както и че въззивната инстанция е длъжна служебно да прави доклад по делото и във всички случаи на отклонение от типичното развитие на въззивния процес по отношение на страните или предмета на делото, както и винаги, когато актовете му по процедурата водят до изменение в съдържанието на доклада на първоинстанционния съд. Твърди се също така, че в случая безспорно е налице непълнота и неточност на доклада на първата инстанция, а мотивите на решението на ВКС за връщане на делото за ново разглеждане, безспорно водят до изменение в съдържанието на първоинстанционния доклад. Сочи се, че въпреки указанията на ВКС при първоначалното разглеждане на спора неправилно въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, в което е прието, че допълнителното споразумение от 01.11.2000 г. представлява някакъв граждански договор.
Ответникът по касация [фирма] – В.,, посредством процесуалните си представители – адвокати К. и Ц., е депозирал отговор по чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението дори не представлява опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Не са посочени и основанията, визирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, въпреки, че липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа изцяло касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Освен изложеното и с оглед възможността, дадена на ВКС в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/20099 г. на ОСГТК да извлече въпрос, настоящият състав на съда намира, че такъв може да се извлече и той е относно това дали въззивната инстанция следва да извърши доклад за поправка на доклада на първата инстанция или да изготви нов доклад, ако такъв не е бил извършен от първата инстанция. В конкретния случай извършените от Варненският окръжен съд процесуални действия са в съответствие с приетото с т.2 от ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК, което не налага допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора и направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че такива не се следват, тъй като не са представени доказателства за тяхното извършване, а това е видно и от съдържанието на отговора, в който не се сочи прилагане на доказателства за извършени разноски.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение 1208/06.6.2013 г. по гр.д.№3344/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, по касационна жалба, вх.№23163/24.7.2013 г., подадена от адвокати Ж. Я. и Н. С. – процесуални представители на ищеца А. Л. Н. от [населено място].
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] – В., за присъждане на разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: