О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
София, 10.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова т.дело N 60 071/2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ч. Р. Б.“ –АД чрез пълномощник В. И., срещу решение № 2301/ 21.03. 2016 г. по гр.д.№16551/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-а въззивен състав.
В жалбата се поддържа, че решението е вероятно недопустимо, тъй като страните са обвързани от договорно правоотношение, а съдът се е произнесъл по иск за неоснователно обогатяване- т. е. има произнасяне по непредявен иск. Поддържат се и оплаквания за допуснати процесуални нарушения, необоснованост и противоречие на решението с материалния закон поради погрешното му тълкуване и прилагане от съда.
В приложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК се поддържат всички основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Правните въпроси, с които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване във връзка с основанието по т.1 са следните:
-намира ли приложение институтът на неоснователно обогатяване, когато между страните има действителен и неразвален договор.
Намира, че по така поставения въпрос въззивният съд е дал отговор, който е в противоречие с ППВС № 1/1979 г. и решения на състави на ВКС по гр.д.№844/2009 г., ІІІ г.о., гр.д.№1265/2010 г., ІV г.о., гр.д.1514/1010 г., ІІІ г.о.,т.д.№709/2009 г., І т.о.,т.д.№77/2009 г., ІІ т.о.,т.д. № 1831/2009 г. ІV г.о., според разрешенията в които институтът на неоснователно обогатяване следва да има приложение, когато между страните не съществува облигационна връзка .Изразява становище, че : дори реституцията да засегне двете престации по сключения между страните договор, на връщане следва да подлежи само за разликата в стойностите им; отмяната на решението на ДКЕВР при предоставяне на услуга, която има себестойност, не следва да води до пълно връщане на всичко дадено.
-какъв е характерът на отговорността на оператора на мрежа по Закона за енергетиката /ЗЕ/ по договор с производител-виновна или безвиновна и приложим ли е в тези облигационни отношения принципът на липса на безвиновна отговорност.
Поддържа,че по аргумент на по-силното основание от разпоредбата на чл.82 ЗЗД имуществена отговорност не може да възникне при липса на виновно неизпълнение на договорно задължение. В ЗЕ или друг закон липсва правна норма, дерогираща този принцип. Изтъква ,че е създадена задължителна практика по спорове между потребители и елекроразпределителни дружества, според която отговорността при договорни отношения е винаги виновна по т.д.№1008/2010 г., І т.о., т.д.№39/2010 г.,ІІ т.о., т.д.№1119/2010 г., ІІ т.о., т.д.№616/2015 г.,които са неотносими.
Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК поставя въпроса:
-какво е основанието за даване на възнаграждение по писмен договор за услуга между страните и може ли да се счита то/ако основанието е договор/ за отпаднало след доброволно плащане, в случай че при определяне на размера има административен елемент на регулация; може ли да се приравнява основанието с решение на регулаторния орган.
Позовава се на влезли в сила решения на Окръжен съд-Варна и на СГС, в които е прието,че основанието за заплащане цената за достъп не е решението на регулаторния орган, а възникналите между страните договорни отношения и поради това отмяната на същото не дерогира основанието.
Допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа алтернативно и доколкото приложената задължителна съдебна практика не съдържа тълкувателни мотиви по следните поставени въпроси:
-допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената на услугата достъп до разпределителната мрежа за производители, различни от определените от ДКЕВР; императивни ли са нормите на чл.30 ал.1 и ал.2, чл.31 т.2 и т.8, чл.32 ал.1 и ал.2 от ЗЕ; пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а ЗЕ.
Поддържа,че по въпроса не е създадена задължителна съдебна практика,тъй като са извършени скорошни изменения в ЗЕ.
-има ли пряко и достатъчно само по себе си действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и основанията за реституция на даденото по него, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размера на цените и има ли значение поведението, т.е. изправността на ответника и факта на предоставяне на услугата.
Счита, че при решаване на този въпрос следва да намерят приложение принципите на договорната отговорност и на същността на порока на административния акт, залегнали в ТР № 2/19.11.2014 г. по тълк.д.№2/2014 г. на ОСГТК, относно влиянието на административното съдебно производство по отмяната му на гражданските правоотношения. Намира, че при договорни отношения, включително когато е налице административен елемент, няма основание да не се задържи възнаграждението, когато от ищеца не е доказана действителната себестойност. В частта на въпроса относно съотношението между административното определяне на цените и влиянието на издаваните от ДКЕВР административни актове намира,че е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Следващите въпроси, формулирани от касатора са:
-подлежи ли на връщане всичко дадено като цена/възнаграждение по възмезден договор, след като услугата има себестойност или ищецът е имал възможност да докаже колко е само надплатената разлика, ако твърди,че има такава.
-след като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност, по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай ,че иска връщане на платеното.
Намира,че е налице нееквивалентност на престациите и че доказателствената тежест е на ищеца.Счита,че разрешението на този въпрос, дори и без изрична правна норма следва да отговаря на базисни правни принципи.
Въвеждат се процесуалноправните въпроси:
-законосъобразно ли е решение по граждански спор да бъзе взето по решаващи мотиви, основани на невлязъл в сила административен акт, за който една от страните твърди, че е незаконосъобразен и по който има висящо съдебно производство.
Намира,че неправилно производството по делото не е спряно до решаване на спора по обжалване на решението на ДКЕВР,независимо,че е допуснато предварителното му изпълнение.
-допустимо ли е съдът да въведе за пръв път с решението си юридически факт, който не е обявил като служебно известен на страните, дори и да става въпрос за съдебно производство, в което една от страните участва като страна.
Този въпрос се поддържа във връзка и с допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и се позовава на решения по гр.д.№1514/2010 г., ІІ г.о., гр.д.№56/2010 г., ІV г.о., гр.д.№1692/2014 г., ІV г.о., според които относимите служебно известни на съда юридически факти следва да се обявят на страните с определение, съгласно чл.146 и чл.155 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „А. –Вак“-ООД в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.Н. С., я оспорва. Претендира разноски.
ВКС, състав на ІІІ г.о. констатира по делото следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в законовия срок и е допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение от 05.10.2015 г. по гр.д.№48017/2014 г. на Софийски районен съд, 126 състав, в частта с която ответникът-касатор в настоящото производство, е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, сумата 21 901,82 лв.- получена на отпаднало основание за цена на достъп до електроразпределителната му мрежа за периода 01.09.2012 г.-31.10.2013 г. въз основа на решение № Ц-33/14.098.2012 г. на ДКЕВР, раздел ХІ, т.7, отменено с решение № 6145/ 08.05.2014 г. по адм.д.№ 12855/2012 г. на ВАС, ІV отд., ведно със законната лихва от 04.08.2014 г. На основание чл.86 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на ищеца сумата 1566,88 лв.- обезщетение за забава в размер на законната лихва в периода 20.11.2013 г.-03.08.2014 г. Присъдени са разноски.Въззивният съд е намерил, че крайните му изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд, възприел е направените от него фактически и правни констатации и е препратил към мотивите му в частта им, оспорена с въззивната жалба . Посочил е, че във въззивното производство е прието като доказателство невлязло в сила решение по адм.д.№3947/2015 г. на АССГ, 32 състав, което не се ползва със сила на пресъдено нещо и не променя крайния изход на спора. Направил е извод, че правилно предявеният иск е квалифициран под нормата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД с оглед твърденията в исковата молба за извършено плащане по силата на правно основание, което впоследствие е отпаднало и това налага връщане на платеното.Приел е, че предявяването на кондикционния иск за престационния тип неоснователно обогатяване не е обусловено от липсата на договорна обвързаност на насрещните страни, тъй като изискването за субсидиарност касае различна хипотеза-тази на чл.59 ал.1 ЗЗД и че е налице произнасяне по предявен и допустим иск. Счел е, че в случая не е било необходимо на касатора предварително да се съобщят решенията на административните съдилища съгласно чл.155 ГПК, които са служебно известни на гражданския съд и са обсъдени от него, тъй като касаторът е страна по тези административни производства. Изтъкнал е, че съгласно чл.177 ал.1 изр.2 и чл.183 АПК съдебното решение, с което оспореният акт е отменен, има действие спрямо всички лица, независимо дали са участвали в съдебното производство. По аргумент за противното основание от чл.195 ал.1 АПК е приел, че отмяната на индивидуален административен акт има обратно действие. Конкретизирал е, че отмяната на решението на ДКЕВР води до отпадане с обратна сила на породените от него материалноправни последици, които са условие да възникне вземането на касатора за цена на достъп. Сключеният между страните договор регламентира техните права и задължения по повод диспечиране, предоставяне на студен резерв и допълнителни услуги, но извън предмета на свободното договаряне остава дължимата цена на предоставяната услуга, подлежаща на административно регулиране от ДКЕВР. След определянето й цената става част от договорното правоотношение и заплащането й се дължи на договорно основание. Т.е. задължението на производителите на електрическа енергия възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент- договор за достъп и пренос и административноправен елемент- решение на ДКЕВР за определяне на временна или окончателна цена за достъп. Отпадането на административноправния елемент води до отпадане на правното основание за дължимост на цена за предоставен достъп и пренос, платеното от ищеца въз основа на отпадналото впоследствие основание подлежи на връщане съгласно чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД, с оглед възстановяване необоснованото разместване на имуществени блага. Посочил е , че за фактическия състав на тази хипотеза е ирелевантно поведението на обогатилото се лице и дали то е противоправно и виновно.
ВКС,състав на ІІІ г.о. намира,че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК , касационният съд е задължен да извърши служебно проверка относно вероятна недопустимост на въззивното решение, дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт или да не е обосновал наличие на общо и допълнително основание в тази връзка.
Искането на касатора подадената от него касационна жалба да се допусне до разглеждане с оглед проверка допустимостта на решението, е неоснователно.Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, обуславя правилността на решението му .
Няма основание да се предполага, че решението е недопустимо като постановено по непредявен иск, тъй като обстоятелствената част на исковата молба и заявеният петитум сочат на иск по чл. 55, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, по който двете съдебни инстанции са се произнесли и решението е отговор на така квалифицираната претенция. Няма смесване на договорна и извъндоговорна отговорност, каквато се поражда при неоснователно обогатяване, тъй като по делото не е имало спор, че относно размера на цените за достъп страните не са обвързани с договор. Ищецът е заплащал цената по силата на решението на ДКЕВР и поради обстоятелството, че обектът е бил присъединен към мрежата на оператора, с когото има договор от 27.10.2005 г. за присъединяване на обекти на производител към електроразпределителната му мрежа и договор за изкупуване на произвежданата енергия № 54/01.12.2010 г. Отмяната на решението на ДКЕВР за временните цени за достъп представлява отпадане на правното основание, на което те са формирани и е било извършвано плащане.Това покрива хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като платеното е дадено при отпаднало основание.
Застъпената от касатора теза за недопустимост на претенцията за неоснователно обогатяване поради наличие на договорно правоотношение, има отношение към основателността, съответно към правилността на съдебния акт по същество, а не към допустимостта на иска.Поради това не може да се обоснове допускане на касационен контрол, поради съмнение за недопустимост на постановеното решение.
Първите два материалноправни въпроси произтичат от становището на касатора за недопустимост и неправилност на решението на въззивния съд.Те не са обуславящи решаващите му изводи за наличие на смесен фактически състав, при който отпадането на административноправния елемент води до отпадане на правното основание за дължимост на цената за предоставен достъп и пренос.
По третия,четвъртия и петия въпроси е налице задължителна съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касаещи идентични казуси. Според приетото в тях, когато размерът на едно парично задължение се определя от акт на държавен регулаторен орган и той бъде отменен, паричните престации направени през срока на действието му подлежат на връщане. В този смисъл са решенията по т. д. № 3018/14 г., ІІ т.о., т. д. № 2611/14 г., ІІ т. о., т. д. № 353/15г, ІІ т. о. , т. д. № 3196/14 г., ІІ т.о.,т. д. № 2956/14г., І т. о. и други.В цитираните решения се дава задължителен за съдилищата отговор на въпроса за действието във времето на решението на ВАС, с което се отменя Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до преносната мрежа и как това се отразява на правоотношенията между ползвателите на последната и мрежовия оператор. В създадената задължителна практика се приема, че влязлото в сила съдебно решение на ВАС, с което е бил отменен индивидуален административен акт, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. При отмяната на този акт отпадат с обратна сила и породените с него правни последици, считано от датата на издаването му.Това следва от правната природа на решенията на ДКЕВР, които представляват индивидуални административни актове, съгласно чл. 36а, ал. 2 ЗЕ. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация само при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. Настоящият състав споделя така дадените отговори. Дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране от ДКЕВР/сега КЕВР/ – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Този елемент от правопораждащия фактически състав представлява принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на касатора на цена за достъп. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с обратна сила и правните му последици, което води до липса на предвидения в ЗЕ административноправен елемент от сложния смесен фактически състав, пораждащ правото на заплащане на цена за достъп и/или за пренос през електроразпределителните мрежи.
Шестият и седмият въпрос не са релевантни, доколкото по тях не са формирани мотиви от въззивния съд. Само с въпроси произтичащи от решаващите мотиви може да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставяне на такива във връзка със становище на страната по проблеми, които тя счита за важни, но по които въззивният съд не е изградил правни изводи, не може да обхване приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК.
Същото се отнася и за осми въпрос. Той е формулиран с оглед невъзникнала хипотеза по делото. Въззивният съд не е основал изводите си на невлязъл в сила съдебен акт-напротив, изрично е посочил,че невлязлото в сила решение по адм.д.№3947/2015 г. на АССГ,32 състав, не променя крайния изход на спора.
Деветият въпрос е относим към процесуалните действия извършени от първоинстанционния съд, докато предмет на настоящото производство са въззивните решения и извършените от въззивния съд процесуални действия. Освен това мотивите на въззивния съд в тази насока не са решаващи.
В заключение следва да се приеме, че решението на въззивния съд съответства на създадената задължителна съдебна практика, поради което няма основание за допускане на касационната жалба до разглеждане. Не е налице противоречие и с представените решения по чл. 290 ГПК, тъй като в тях се разглеждат принципни въпроси за приложението на иска за неоснователно обогатяване и доказването му.
При този изход на делото на ответника по касационната жалба биха се дължали разноски за тази инстанция, но не са представени доказателства такива да са направени.
По изложените съображения ВКС,състав на ІІІ г.о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2301/ 21.03.2016 г. по гр.д.№16551/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-а въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :